СЛЕД ЧЕТИРИДЕСЕТ МИНУТИ Чарлс Олдън излезе в преддверието с усмивка на продавач на коли на старо. Висок, слаб като атлет и на достатъчно години, за да се смята за важен, независимо как си беше спечелил тази длъжност. Кларк мислеше да изчака и да види колко струва онзи, но доста бързо се отказа.
— Значи вие сте известният господин Кларк — каза Олдън вместо поздрав, а и без да се извини, че ги накара да чакат, отбеляза си Кларк.
— Не съвсем известен — отговори той.
— Е, поне в тази общност.
Олдън поведе госта си към кабинета, без да покани Чавес.
— Тъкмо прочетох досието ви.
„За петнадесет минути ли?“ — учуди се Кларк и реши, че онзи сигурно е учил скоростно четене.
— Надявам се, че ви се е сторило интересно.
— Колоритно. Извеждането на семейството на Герасимов от Русия е голямо постижение. А и мисията в Токио под руско прикритие… впечатляващо. Бивш тюлен… Виждам, че президентът Райън ви е дал медала на честта. Двадесет и девет години в Управлението. Интересно досие — каза Олдън и покани Кларк с жест да седне на стол, по-малък от неговия и направен да е неудобен.
„Силови игри“ — помисли Кларк.
— Изпълнявах възложените ми работи според силите си и успях да оцелея.
— Мисиите ви са преминавали често във физически действия.
Кларк сви рамене, без да отговори.
— Сега се стараем да избягваме тези неща — отбеляза Олдън.
— Стараех се да ги избягвам и тогава. И най-добрите планове се объркват.
— Знаете ли, Джим Гриър е оставил доста дълъг документ с обяснение как сте привлекли вниманието на Управлението.
— Адмирал Гриър беше много фин и почтен човек — отбеляза Джон, като незабавно застана нащрек, защото не знаеше какво може да има в този документ. Джеймс Гриър обичаше да пише. Дори и той имаше слабости. Като всеки друг.
— Пак той е открил Джак Райън, нали?
— Както и много други.
— И аз разбрах така.
— Извинете, сър, вие проучвания ли правите?
— Не точно, но бих искал да знам с кого говоря. Вие също сте вербували хора. Например Чавес.
— Той е добър офицер. Дори и ако не броим онова, което правихме в Англия, Динг се е отзовавал винаги на повика на страната си. Освен това завърши и образованието си.
— О, да, магистратурата в, Джордж Мейсън“, нали така?
— Точно така.
— И той преминава към физически действия като вас. Не е точно полеви служител в смисъла, който повечето хора влагат в този термин.
— Не можем всички да бъдем Ед Фоли или Мери Пат.
— И те имат колоритни досиета, но опитваме да се разграничим от тях с развитието на света.
— Развива ли се?
— Ами да. Светът се промени. А задачата в Румъния, която двамата с Чавес сте изпълнили, трябва да е била много вълнуваща.
— Може да се каже. Човек не се озовава често в чужда страна насред революция, но си свършихме работата, преди да се измъкнем оттам.
— Убили сте обекта — каза Олдън с известна неприязън.
— Онзи си го търсеше — отвърна Кларк, без да сваля очи от лицето на Олдън.
— Това е против закона.
— Аз не съм адвокат, сър.
А и заповедите, дори от президента, нямаха силата на писаните или конституционните закони. Джон осъзна, че този е истински бюрократ. Щом не е написано, значи не е истина, и ако не е с подпис, значи е неправилно.
— Когато някой насочи заредено оръжие към вас — отвърна Кларк, — е малко късно за официални преговори.
— А вие опитвате ли да избягвате такива ситуации?
— Да.
Кларк се замисли, че е по-добре да застреляш копелетата в гръб и когато са невъоръжени, но невинаги имаше тази възможност. Когато е въпрос на живот и смърт, идеята за честен бой излита през прозореца.
— Имах задача да заловя онова лице и ако е възможно, да го предам на съответните органи. Не се получи.
— Отношенията ви с правораздавателните органи невинаги са били приятелски — каза Олдън, като прелистваше страниците на секретното досие.
— Извинете, в това досие включени ли са и глобите от пътната полиция?
— Приятелството с хора на високи постове е помогнало в кариерата ви.
— Май да, но това е така и за много други хора. Аз по принцип изпълнявам мисиите си и затова ме държаха толкова време. Господин Олдън, каква е целта на този разговор?
— Ами като заместник-директор трябва да се запозная с хората от диверсионните служби, а като гледам това, виждам, че вашата кариера е много колоритна. Имате късмет, че сте изкарали толкова време и се радвате на изключителна кариера.
— А следващата ми задача?
— Няма такава. О, можете да се върнете във Фермата като инструктор, но моят съвет е да се пенсионирате. Документите ви са готови. Заслужили сте си го, Джон — каза Олдън с хладна усмивка.
— А ако бях с двадесет години по-млад, щяхте ли да имате място за мен?
— Може би в някое посолство — отговори Олдън. — Но и двамата не сме с двадесет години по-млади. Управлението се е променило, господин Кларк. Ние се отказваме от паравоенния бизнес, освен ако не ни пратят хора направо от Делта Форс например, но се стараем да не се занимаваме с директни действия, в каквито двамата с Чавес сте специалисти. Светът е по-добър и благороден.
— Това бихте ли го казали на нюйоркчани? — запита Кларк спокойно.
— Има други начини да се справим с подобни неща. Номерът е да знаеш какво става предварително и да насърчаваш хората да тръгнат по друг път, ако искат да привлекат вниманието ни.
— И как точно се прави това — на теория, разбира се?
— Този въпрос го решаваме тук, на седмия етаж, конкретно за всеки случай.
— На терен подобни въпроси невинаги ви кацат в скута по начин, който да позволява справка с щаба. Човек трябва да се доверява на инициативата на хората си и да ги подкрепя, когато действат интелигентно. Бил съм там. На терен става доста самотно, ако нямаш вяра в хората зад себе си, особено ако ви делят пет хиляди мили.
— Инициативата върши добра работа на кино, но не и в реалния свят.
Кларк понечи да го пита кога за последен път е бил на терен, но се въздържа. Не се намираше тук за спорове или дебати. Тук беше само за да чуе гласа на Бог, предаден от задника на този бюрократ. Тези неща не бяха новост в Управлението — с помощта на Джеймс Гриър успя да се измъкне от принудително пенсиониране през 70-те години и се прочу с работата си по „специални“ мисии в Съветския съюз. Приятни времена бяха онези, когато имаше враг, в когото всички вярват.
— Значи изхвърчам?
— Ще се пенсионирате с почести и с благодарността на нацията, на която служихте толкова добре с опасност за живота си. Знаете ли, като чета досието ви, се чудя защо не ви сложат звезда и на стената в преддверието.
Олдън говореше за бялата мраморна стена със златни звезди в памет на офицерите, загинали в служба на ЦРУ.
Книгата, която посочваше имената им — тя лежеше във витрина от месинг и стъкло, — имаше много празни места само с дати, защото самите имена бяха секретни дори и петдесет години по-късно. Най-вероятно Олдън се качваше в директорския асансьор от охранявания паркинг под сградата и следователно не му се налагаше да гледа тази стена, а дори и да минава край нея.
— Ами Чавес?
— Както ви казах, той може да се пенсионира след десет седмици, ако броим стажа му в армията. Ще се пенсионира с пълни привилегии, разбира се. А ако настоява, може да стане инструктор във Фермата за година-две, преди да го изпратим в Африка.
— Защо Африка?
— Там стават разни неща — достатъчно неща, за да ни е интересно.
Да бе. Да го изпратят в Ангола, където някой бивш партизанин ще вземе испанския му акцент за португалски и ще го очисти. Не че Олдън щеше да го е грижа за това. Тези по-добри и благородни хора не се тревожеха много за индивида. Твърде силно се интересуваха от голямата картина, като натрапваха тъпите си идеи на света. Политиците често допускаха тази грешка.
Кларк каза:
— Е, негова работа, а и предполагам, че след двадесет и девет години съм стигнал края и трябва да се пенсионирам, нали?
— Да — съгласи се Олдън с усмивка, толкова истинска, колкото тази на човек, успял да пробута някой „Форд Пинто“ от 1971 година.
Кларк стана. Не протегна ръка, но Олдън подаде своята и Кларк трябваше да я стисне в името на добрите обноски, а те винаги обезоръжаваха задниците по света.
— О, за малко да забравя. Един човек иска да ви види. Познавате ли Джеймс Хардести?
— Да, служил съм с него — отговори Кларк. — Той не се ли е пенсионирал вече?
— Не, още не. Работи в оперативните архиви по проект на директора по операциите вече четиринадесет месеца — нещо като секретна история. Както и да е, кабинетът му е на четвъртия етаж, след будката до асансьорите.
Олдън подаде лист хартия, на който беше надраскал номера на стаята.
Кларк го взе, сгъна го и го прибра в джоба си. Нима Джими Хардести е още тук? Как, по дяволите, се е скрил от вниманието на хора като този задник Олдън?
— Да, благодаря. Ще му се обадя на излизане.
— Трябвам ли им? — запита Динг, когато Кларк се показа от вратата.
— Не, трябвах им само аз.
Кларк нагласи вратовръзката си — предварително уговорен сигнал, на който Чавес не реагира. След това двамата слязоха с асансьора до четвъртия етаж. Минаха край будката, в която слепи хора продаваха шоколади и кока-кола — това се струваше злокобно на всички посетители, но за ЦРУ беше похвален начин да осигуряват работа на инвалидите. Ако те наистина бяха слепи. В тази мистична сграда човек никога не можеше да е сигурен в нищо.
Намериха кабинета на Хардести и почукаха на заключената с шифрова ключалка врата. Тя се отвори след няколко секунди.
— Големия Джон! — каза Хардести вместо поздрав.
— Хей, Джими. Какво правиш в тази миша дупка?
— Пиша историята на операции, за които никой няма да чете или поне не, докато сме живи. Ти трябва да си Чавес — обърна се мъжът към Динг.
— Да, сър.
— Влизайте.
Хардести махна с ръка към кабинета си, в който имаше два свободни стола и почти достатъчно място за краката, както и маса, превърната на бюро.
— За коя година пишеш? — запита Джон.
— Ако щеш вярвай, но 1953. Цялата минала седмица отделих за Ханс Тофте и норвежкия товарен кораб. Там са загинали доста хора и не всичките са лоши. Но това е била цената в онези дни, а и моряците на кораба е трябвало да помислят, преди да се запишат във флота.
— Преди нашето време, Джими. Ти говорил ли си със съдия Мур за това? Мисля, че той е участвал в тази операция.
Хардести кимна.
— Той дойде тук миналия петък. Като млад, преди да седне зад съдийската скамейка, трябва да е бил доста буен човек. Той и Ритър.
— Ритър какво прави?
— Не си ли чувал? Мамка му. Умря преди три месеца в Тексас от рак на черния дроб.
— На колко години? — запита Чавес.
— Седемдесет и пет. Намираше се в център за лечение на раково болни в Тексас — най-доброто лечение, но без успех.
— Всеки умира от нещо — отбеляза Кларк. — Рано или късно. В Англия никой не ни каза за Ритър. Защо ли?
— Сегашната администрация не го обичаше много.
Джон се съгласи с това. Ритър беше воин от най-лошите дни на доброто старо време, работил в страната на червените срещу главния враг от онези дни, а воините от студената война умираха трудно.
— Ще трябва да вдигна една наздравица за него. Случвало се е да блъскаме глави, но той не ме е стрелял в гърба. Чудя се за този Олдън.
— Не е от нашите хора, Джон. От мен искат да напиша пълен доклад за хората, които сме очистили и какви закони може да са нарушени — такива работи.
— И какво мога да направя за теб? — запита Кларк.
— Олдън каза ли ти да се пенсионираш?
— Имам 29 години стаж. И още съм жив. Цяло чудо си е, ако се замисли човек — отбеляза Джон след кратък размисъл.
— Ами ако ти се занимава с нещо, мога да ти дам един телефонен номер. Знанията ти са плюс и можеш да изкараш пари от тях. Да купиш нова кола на Санди, предполагам.
— Каква работа?
— Интересна. Не знам дали ще ти хареса, но, по дяволите, в най-лошия случай ще изкараш един обяд.
— Кой е?
Хардести не отговори, а подаде лист хартия с телефонен номер.
— Обади им се, Джон. Ако не искаш да пишеш мемоари и да ги одобряват хората от седмия етаж.
Кларк се засмя.
— В никакъв случай.
Хардести стана и подаде ръка.
— Съжалявам, че трябва да прекратя срещата, но имам един тон работа. Обади им се или недей, ако не искаш. Ти решаваш. Може би пък ще ти хареса да си пенсионер.
Кларк стана.
— Да. Благодаря.
След ново слизане с асансьора двамата излязоха през предната врата. Джон и Динг спряха до стената и я разгледаха. За някои хора в ЦРУ звездите по нея представляваха загиналите точно както в националното гробище в Арлингтън, само дето там допускаха туристи.
— Какъв е този номер, Джон? — запита Чавес.
— Като гледам кода, трябва да е в Мериленд.
Джон провери часовника си и извади новия си мобилен телефон.
— Хайде да видим къде е…
Сканирането на електронния трафик отне първите деветдесет минути от работния ден на Джак и не му даде нищо значимо, затова той посегна към третата чаша кафе, взе една кифла, а после се върна в кабинета си и започна „сутрешното ровене“ из безбройните прехванати съобщения, които Колежа получаваше от разузнавателната общност в САЩ. Четиридесет минути след началото на тази дразнеща задача погледът му се спря на съобщение, прехванато от Службата за вътрешна сигурност. „Интересно“ — помисли той и вдигна телефона.
Пет минути по-късно влезе в кабинета на Джери Раундс.
— Какво имаш? — запита Раундс.
— Съобщение, прехванато от Службата за вътрешна сигурност, от ФБР и от Агенцията за алкохол и тютюн. Издирват липсващ самолет.
Това привлече вниманието на Раундс. Службата за вътрешна сигурност имаше нещо като система за филтриране на събитията, която по принцип добре се справяше с отхвърлянето на тривиалните запитвания. Фактът, че това искане е стигнало толкова нагоре по йерархията, предполагаше, че друга служба вече е свършила рутинните неща и е потвърдила, че въпросният самолет не се е загубил просто защото някой немарлив служител на чартърната компания е объркал документите.
— Агенцията за алкохол и тютюн, а? — измърмори Раундс. Тази агенция специализираше и в разследвания за експлозиви. Ако се свърже това с липсващ самолет…
— Какъв е самолетът? — запита той.
— Не казаха. Трябва да е малък, частен, или щеше да е в новините.
Липсващите боинги вдигаха голям шум.
— Преди колко време?
— Три дни.
— Знаем ли източника?
— Маршрутът изглежда вътрешен, затова сигурно информацията е от Федералната авиационна администрация или от Националния съвет за безопасност на транспорта. Проверих вчера и днес, но не открих нищо.
Това значеше, че някой е потулил темата.
— Има друг начин да го направиш.
— Как?
— Следвай парите — каза Джак.
Раундс се усмихна.
— Застраховката.