Жив или мъртъв

61

ДЖАК РАЙЪН-СТАРШИ ЗАВЪРЗА ВРАТОВРЪЗКАТА и се погледна в огледалото реши, че изглежда достатъчно добре. С късметлийския си костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Подстригал се беше предишния ден и в косата му имаше достатъчно сиви косми, които показваха, че определено не е дете, но пък изглеждаше достатъчно млад за човек, който е прехвърлил петдесетте. Една пробна усмивка показа, че си е измил зъбите добре. Време е за игра.

Щяха да започнат след час пред двадесетина телевизионни камери и стотици репортери и коментатори, някои от които истински го харесваха. А не се налагаше. Работата им изискваше да съобщават фактите така, както ги виждат, справедливо и честно. Повечето, или поне някои от тях, щяха да го направят с Божията помощ. Но Райън трябваше да се изказва правилно, а не да повърне или падне пред камерите, колкото и забавно да би било това в по-късната програма на Джей Лено.

На вратата се почука. Райън отиде да я отвори. Нямаше нужда да е прекалено внимателен. Охраната му пазеше целия етаж като ядрена база на ВВС.

— Хей, Арни, Коли — каза той за поздрав.

Арни ван Дам го огледа.

— Е, господин президент, радвам се, че все още знаеш как да се обличаш.

— Друга вратовръзка нямаш ли? — запита Коли Уестън.

— Какво й е на червената? — запита в отговор Райън.

— Много бие на очи.

— Ти какво предпочиташ?

— Небесносиньото е по-добре.

— Коли, харесвам работата ти, но нека се обличам сам, а?

Коли Уестън изръмжа, но не каза нищо.

— Всичко готово ли е? — запита Арни.

— Вече е късно да бягам — отговори Райън. И имаше право. От този момент ставаше изпълнен с желание и амбиция кандидат. С кръв в очите и стомана в гръбнака.

Ван Дам каза:

— Сигурен ли си, че не мога да те уговоря да…

— Не.

Двамата с Арни и Коли бяха обсъждали Джорджтаун — да включат ли опита за убийство в речта за обявяване на кандидатурата му. Предсказуемо, двамата искаха да го включи, но Райън не щеше и да чуе. Този инцидент щеше да се спомене през кампанията, но не от него. Тогава нямаше да го премълчи.

— Как е аудиторията? — запита Райън, като приключи темата.

— Загрята — отговори Арни. — Денят е слаб откъм новини и ще се радват да те видят. Така ще имат пет минути материал за излъчване. Доста паста за зъби ще продадат покрай теб, Джак. Даже някои от тях те харесват.

— Така ли? Откога? — запита Райън.

— Те не са врагът. Те са пресата. Те са неутрални наблюдатели. Трябва да се срещаш с тях, да разговаряш неофициално. Да пиете по бира. Да ги допуснеш до себе си. Ти лесно се харесваш на другите. Остави това да работи в твоя полза.

— Ще си помисля. Кафе?

— Добре ли го правят тук?

— Аз не се оплаквам — каза Джак.

Отиде до подноса, който му донесоха в хотелската стая, и седна, за да си налее нова чаша. Третата досега. Толкова можеше да си позволи, за да не се разскача от кофеина. В Белия дом президентът пиеше кафе „Блу Маунтин“ от бившата британска колония Ямайка и всички го смятаха за най-доброто в света. Наистина го биваше. Джак реши, че сигурно е така заради боксита в зърната.

Райън отново се замисли над централния въпрос: ако победи, как ще върне страната в правилния път? Управлението на такава комплексна страна като Съединените американски щати е невъзможно. Твърде много интереси, всеки от тях жизненоважен за някого, който непременно излиза по телевизията или във вестниците, за да е сигурен, че неговите възгледи получават достатъчно внимание, като се предпочиташе шумната разгласа. Президентът може и да не слуша за какво става дума. Той си има персонал, който изпраща на бюрото му само важните неща. Но така той се превръщаше в заложник на служителите си и дори един свестен човек може да се подведе от хората, избрани за дадената работа, а точно тези хора се избираха от по-висши служители, които се мислеха за важни, сякаш бюрото в западното крило на Белия дом е личен подарък от Бога. Такива хора можеха да оформят идеите на своя президент, като избират какво да му се покаже, и го правеха. Райън се зачуди защо му е да се бори за още няколко години от същото. Какъв шибан идиот.

— Познавам този поглед — обади се Арни. — Знам какво мислиш. Мога да кажа, Джак, че според мен си най-подходящ и е необходимо да го направиш. Вярвам го с цялата си душа. А ти?

— Още се настройвам — отговори Райън.

— Виждаш ли какво става с Иран? — запита Арни.

— За кое? Ядрената програма или учението?

— И двете.

— Същата къща, но различна боя — отговори Джак. — Техеран знае, че е достатъчно да пораздрънка сабите и Кийлти ще реагира, или ще прекали. Какво е накарал да прати там Нетърс? Цяла бойна група ли?

— Да. „Стенис“. Върнал ги е от почивка в базата.

— Идиот. Значи онези въртят президента на Съединените щати на пръста си.

Райън погледна часовника си.

— Колко време ми остава?

— Десет минути — отговори Кели. — Мога ли да ти предложа малко гримиране?

— В никакъв случай! — отговори с гръмовен глас Райън. — Аз да не съм проститутка за десет долара?

— Сега са по-скъпи, Джак. Забрави ли за инфлацията?

Райън стана и отиде в тоалетната. Трябваше да внимава и да не се отпуска, особено пред камерите. С годините установи, че все по-малко обича да чака на опашка, за да се изпикае. Реши, че това е част от процеса на стареене. Е, изпика се, закопча панталона си и се върна, за да си облече сакото.

— Тръгваме ли, момчета?

— Право в бърлогата на лъва, господин президент.

Арни го наричаше Джак само ако са сами. Коли Уестън имаше същите привилегии, което я караше да се чувства неудобно. На излизане Джак забеляза Андреа Прайс-О’Дей заедно с останалите от охраната, с пистолети в кобурите.

— Фехтовачът тръгва — съобщи Андреа на останалите от екипа по микрофона на ревера си.

Джак отиде до асансьора, който както обикновено стоеше блокиран за него и вътре го чакаше поредният агент.

— Добре, Еди — каза Андреа и Еди пусна бутона, който държеше, след което асансьорът тръгна надолу към втория етаж, където се намираше залата, запазена за днешната среща.

След четиридесет секунди вратите се плъзнаха встрани и екипът от Тайната служба излезе, за да води парада. Очакваше ги шпалир от наблюдатели — обикновени граждани, което им се стори интересно, но повечето бяха репортери от различни медии, съпроводени от камерите на своите телевизии. Джак им се усмихна — кандидатите трябва да се усмихват непрекъснато — и махна с ръка на някои, които познаваше по име от предишните години. Помисли си, че от тази усмивка ще му се напука лицето.

— Господин президент, моля, последвайте ме — каза управителят на хотела, като поведе групата към задната част на залата. Там се намираше катедрата. Райън веднага отиде при нея. Стисна дървения плот толкова силно, че дланите го заболяха. Винаги го правеше, защото така се съсредоточаваше върху задачата.

— Дами и господа — започна Джак. — Благодаря ви, че дойдохте. Тук съм, за да обявя кандидатурата си за президент на Съединените щати през идната година.

Откакто напуснах президентството преди три години, наблюдавам с разочарование мандата на сегашния президент. Президентът Кийлти не реагира добре на предизвикателствата пред страната ни. В Афганистан и Ирак ненужно гинат войници, станали жертва на блуждаещата политика на оттегляне. Дори ако една война е замислена зле, започне ли, трябва да я водиш, и то докрай. Бягането от конфликта не е политика. Като сенатор президентът Кийлти не беше приятел на нашите въоръжени сили и сега трупа грешки и използва тези сили неефективно, като управлява всяка тяхна дейност от Овалния кабинет така, че хората ни загиват, вместо да се вслушва в командирите на място.

Освен това президентът Кийлти не управлява добре националната ни икономика. Когато свърши мандатът ми, Америка имаше растяща и здрава икономика. През първите две години президентът Кийлти със своята неправилна данъчна политика спря всичко това. През последната година икономиката отскочи от дъното и сега започва нов растеж, но това е въпреки правителствената политика, а не заради нея. При моята администрация ние опростихме данъчната политика. С това изхвърлихме от бизнеса доста адвокати и счетоводители, впрочем сигурно помните, че все още съм експерт-счетоводител, а новите данъчни закони са такива, че вече и аз не ги разбирам. Може би президентът Кийлти е доволен, че както сам казва, всеки си плаща данъка, но приходите за федералното правителство намаляват, а не нарастват и създаващият се дефицит вреди на Америка всеки ден.

Мога да смятам първите три години на Кийлти в Белия дом само като грешка за страната ни и по тази причина сега съм тук пред вас — да опитам да се върна там и да поправя тези грешки.

По въпроса за националната сигурност, страната се нуждае от нов и ефективен поглед към мястото ни в света. Кои са враговете ни и как трябва да се справим с тях. За начало ни трябва по-добро разузнаване. Възстановяването му ще изисква години, но работата трябва да започне скоро. Не можеш да се справиш с враговете си, ако не знаеш кои са те и къде се намират. Човек се бие с враговете си, като подкрепя и използва военните си сили ефикасно. Националната сигурност е първата задача на федералното правителство. Животът, както казва Томас Джеферсън, предхожда свободата и търсенето на щастие. Защитата на живота на нацията е задача на армията, военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота. За тази цел те се нуждаят от необходимата подкрепа, обучение до постигане на съвършенство и да бъдат оставени да си вършат работата според желанията и опита на своите офицери под стратегическото ръководство на президента. Президентът Кийлти, изглежда, не разбира този прост факт.

Дами и господа, тук съм, защото някой трябва да смени президента и този човек според мен е Джон Патрик Райън. Призовавам ви да ме подкрепите, призовавам нашите граждани да ме подкрепят. Америка заслужава нещо по-добро от онова, което той прави, и аз предлагам себе си и моята визия, за да отстраня проблемите, създадени през последните три години. Моята мисия е да върна Америка към старата истина, която ни служи вече двеста години. Нашите хора заслужават нещо по-добро. Аз съм тук, за да дам на хората онова, от което се нуждаят. И какво е то? — запита Джак риторично.

Свободата от страха. Хората трябва да знаят, че са в безопасност вкъщи и в местоработата си. Те трябва да знаят, че тяхното правителство е нащрек, че търси онези, които биха искали да навредят на страната ни, и че е готово да въздаде правосъдие на онези, които нападат американците в Америка или навсякъде другаде по света.

Свободата да живеят живота си без намеса от хора, които обитават Вашингтон и гледат да налагат волята си на всички, независимо дали са в Ричмънд, Вирджиния, или Коди, щата Уайоминг. Свободата е общо право по рождение на всеки и аз искам да защитя това рождено право, доколкото ми позволяват възможностите.

Дами и господа, не е работа на правителството да е бавачка на нацията. Средният гражданин може да се грижи за себе си без помощта на някой от Вашингтон. Америка е основана, защото нейните граждани преди двеста и повече години не са искали да живеят под ръководството на далечни хора, които не знаят и не се грижат особено за състоянието им. Америка е страна на свободата. Свободата да вземаш решения сам, свободата да живееш в мир със съседите си. Свободата да заведеш децата си в „Дисни Уърлд“ във Флорида или на лов за пъстърва в Колорадо. Свободата означава да решиш какво да правиш с живота си. Свободата е естественото състояние на природата. Така иска Бог да живеем. Работата на президента на Съединените щати е да постоянства, да защитава и да брани страната ни. Когато президентът си върши работата, гражданите могат да живеят както си пожелаят. Това е целта на президента: да защитава хората и да не им се меси.

Това предлагам. Ще възстановя военните, ще ги оставя да обучават бойците си и ще ги пусна срещу враговете. Ще съградя отново нашата разузнавателна общност, за да можем да открием и да спрем онези, които искат да наранят страната ни и нашите граждани, преди да успеят да предприемат разрушителни действия срещу нас. Аз ще възстановя рационалната данъчна система, която взема от хората само парите, необходими за изпълнение на функциите на страната, а не да изсмуква живеца от гражданите си, докато им казва как да живеят.

Наскоро вниманието ми привлече друго нещо. Президентът Кийлти е пуснал цялата мощ на Министерството на правосъдието на Съединените щати срещу изтъкнат войник от армията на Съединените щати. Този войник е бил в Афганистан, за да търси Емира, Саиф Рахман Ясин. Мисията за залавянето му се проваля вероятно поради лоши разузнавателни данни, но при изпълнението на мисията войникът е убил няколко вражески бойци. Сега Министерство на правосъдието води срещу него следствие за убийство. Поинтересувах се от този инцидент. Войникът е постъпил точно както постъпват бойците още от древността: убил е врагове на нашата страна. Определено президентът Кийлти и аз имаме различни представи за предназначението на нашите въоръжени сили. Това разследване представлява груба несправедливост. Правителството трябва да служи на гражданите, а войникът от армията на Съединените щати всъщност е униформен гражданин. Призовавам президента Кийлти незабавно да прекрати това безчинство.

И така, благодаря, че дойдохте. Моята кампания започва тук и сега. Ще бъде дълга и вероятно трудна, със сигурност по-трудна от първата. Но вече съм в състезанието и ще видим какво ще решат американците през ноември. Отново благодаря, че дойдохте.

Райън слезе от катедрата и пое дълбоко дъх. Имаше нужда от глътка вода. Получи я от чашата на катедрата. Погледна към Арни и Коли и двамата отговориха с вдигнати палци. Е, това свърши. Състезанието започна и Бог да му е на помощ.

— Мамка му! — изръмжа Едуард Кийлти към телевизора. — Проклетият добродушко се спуснал да спасява затруднената нация! Но най-лошото е, че милиони овце му вярват на простотиите.

Макмълън и хората му знаеха за предстоящото заявление на Райън и бяха подготвили Кийлти за него, но определено без успех. Кийлти реагира гневно, но и както се досещаше Макмълън, с истинска тревога. Повечето от американците все още не можеха да приемат Кийлти най-вече заради начина, по който се бяха развили изборите. Изразът „победа поради отказ“ даваше материал в политическите шоупрограми цели месеци след избирането на Кийлти и въпреки че статистиката не можеше да предаде настроенията, Макмълън подозираше, че повечето хора смятат, че изборите са минали без един съществен елемент — продължителна и трудна битка между двама кандидати, които разголват душата си пред избирателите. Кийлти почти беше постъпил така, но противникът му нямаше тази възможност.

— Откъде, по дяволите, е научил за рейнджъра? — запита Кийлти. — Искам да знам.

— Невъзможно е да разберем, сър.

— Не ми пробутвай тези лайна, Уес! Разбери.

— Да, сър. Ще трябва да спрем следствието.

— На войника ли? Да, знам, по дяволите. Пусни го в петъчните новини. Отърви се от този случай. Какво знаем за противника?

— Все още работим. Няма какво да захапем — проблемът е Ленгли. Много от нещата, които Райън е правил там, все още са секретни.

— Накарай Килбърн…

— Ще изтече информация. Ако пресата научи, че се ровим в миналото на Райън в ЦРУ, ще се обърне срещу нас. Ще трябва да търсим други начини.

— Правете каквото трябва. Оня хуеглавец иска пак да е президент, добре, но аз искам това да е болезнено.

— Посрани Боже! — възкликна Сам Дрискол от болничното си легло. — Ето лице от миналото. Какво правиш тук, по дяволите?

Джон Кларк се усмихна.

— Чух, че си прецакал рамото си при игра на федербал.

— Де да беше така. Сядай.

— Идвам и нося подаръци — каза Кларк, след което сложи куфарчето си на леглото и го отвори. В него имаше две бутилки бира „Сам Адамс“. Подаде едната на Дрискол и отвори своята.

Дрискол отпи и въздъхна.

— Как разбра? За бирата, искам да кажа.

— Спомних си, че говореше за нея след Сомалия.

— Добра памет имаш. Виждам и че си посивял още.

— Я виж ти кой го казва.

Дрискол отпи продължително.

— Е, каква е истинската причина да дойдеш?

— Най-вече да се обадя, но чух за ония лайнарщини с прокурора. Какво става?

— Не знам. Говориха с мен три пъти. Адвокатът ми смята, че някой хуеглавец зад някое бюро мисли в какво да ме обвини. Шибана история, Джон.

— Така е. Завират ти го, ако свършиш работата, завират ти го и ако се провалиш. А какво казват докторите за рамото?

— Трябва още една операция. Камъкът не е уцелил големите кръвоносни съдове, но е одрал сухожилията и тъканите. Май ще ми трябват три месеца за възстановяване, а после още три за рехабилитация. Докторите са доста уверени, но не мисля, че вече ще мога да вися като маймуна на клона.

— А ще можеш ли да мъкнеш раница?

— Вероятно и това няма да мога. Докторът, който ме ряза, предполага, че няма да мога да вдигам лакът над ухото си.

— Съжалявам, Сам.

— Да, и аз. Ще ми липсва това. Ще ми липсват момчетата.

— Имаш двайсет години, нали?

— И повече, но с това разследване… кой знае?

Кларк кимна замислен.

— Е, поне излизаш с гръм и трясък. Добра информация си взел от онази пещера. А и е можело да се спуснеш с пясъчната маса като с шейна.

Дрискол се засмя и каза:

— Чакай малко. Ти откъде знаеш за това? Всъщност не. Още си вътре, нали?

— Зависи какво значи това.

В стаята влезе медицинска сестра с папка в ръка. Дрискол пъхна бирата под чаршафа, а Кларк спусна своята да не се вижда.

— Добър ден, сержант Дрискол. Казвам се Вероника. Ще бъда с вас до полунощ. Как се чувстваме?

— Добре, госпожо, а вие?

Вероника старателно отбеляза нещо по каретата на листа в папката и написа няколко бележки.

— Мога ли да ви донеса нещо? Как е болката по скала от едно до…

— Около шест и стои там — отвърна с усмивка Дрискол. — Може ли малко сладолед с вечерята?

— Ще видя какво мога да направя.

Вероника се усмихна, обърна се и тръгна към вратата. Каза през рамо:

— Гледайте тези бутилки да изчезнат, когато приключите с тях, господа.

След като се посмяха, Дрискол каза:

— „Вътре“ значи в правителството.

— Отговорът е не. Дойдох да ти предложа работа, Сам.

Тук Кларк малко попрехвърли границата, но не се съмняваше, че ще може да лансира Дрискол с неговите умения.

— Каква?

— Горе-долу като това, което правеше и преди, но без раницата и с по-добра заплата.

— В нещо незаконно ли ме вкарваш, Джон?

— Нищо, което да ти създава неудобства. Нищо, което не си вършил и преди. Освен това е осигурено освобождаването от затвора. Но ще трябва да се преместиш. Зимите там са по-студени от тези в щата Джорджия.

— Вашингтон?

— Там някъде.

Сержантът кимна бавно, като премисляше предложението. След това запита:

— Какво е това?

Грабна дистанционното от масичката до леглото си и пусна говора на телевизора на стената.

— …Кийлти е пуснал цялата мощ на Министерството на правосъдието на Съединените щати срещу изтъкнат войник от армията на Съединените щати. Този войник е бил в Афганистан, за да търси Емира, Саиф Рахман Ясин. Мисията за залавянето му се проваля вероятно поради лоши разузнавателни данни, но при изпълнението на мисията войникът е убил няколко вражески бойци. Сега Министерство на правосъдието води срещу него следствие за убийство. Поинтересувах се от този инцидент. Войникът е постъпил точно както постъпват бойците още от древността: убил е врагове на нашата страна.

Дрискол спря говора.

— Какво става, мамка му… Откъде, по дяволите?

Кларк се усмихна.

— Какво? — запита сержантът. — Ти ли си направил това?

— А, не. Това е работа на генерал Мариън Дигс и Джак Райън.

— Невероятно съвпадение е идването ти, Джон.

— Съвпадение. Досещах се, че ще направи нещо такова, но… — каза Кларк и сви рамене. — Бих казал, че проблемът ти с прокурора е решен, нали?

— Защо мислиш така?

— Райън се кандидатира за президент, Сам, и току-що удари плесница на Кийлти с опакото на ръката по националната телевизия. Президентът може да остави новинарите да се занимават с твоя въпрос няколко седмици или ще зареже делото и ще се надява хората да го забравят. От този момент купчината лайна, за която той трябва да се тревожи, стана по-голяма и ти вече не си важен.

— Проклет да съм. Благодаря, Джон.

— Нищо не съм правил.

— Аз едва ли бих могъл да стигна до Джак Райън или генерал Дигс по телефона, така че ти им благодари.

— Ще го направя. Помисли за предложението ми. Ще чакаме отговор, когато си стъпиш на краката, и ще те доведа за среща и разговор. Какво ще кажеш?

— Звучи добре.

Вторият пакет пристигна в склада в Дубай четиридесет и три часа след като Аднан отвори клапите за наводняване на траулера на Саличев и го потопи заедно с тримата си другари на дъното на Баренцово море, триста метра под повърхността.

След пристигането на Муса инженерът работеше здравата, като нагласи облицованата с олово палатка на пода на склада и провери частите по инвентарния списък. Подобно на самата палатка, произведена в Малайзия по спецификации, откраднати от интернет курса за радиационна безопасност във Форт Ленърд, отделните части бяха изработени на лазерен струг по украинска методика в Мароко.

„Колко красиви са простите неща“ — мислеше Муса.

Всеки компонент на устройството или се създаваше чрез технология с двойно предназначение, или по отдавна изоставени схеми, смятани за нецелесъобразни според съвременните стандарти.

Компонентът, който той и екипът му бяха взели, съществуваше само заради онова, което еколозите смятаха за немарливо отношение на Русия към ядрените материали, но Муса знаеше, че това е само част от уравнението, а другата част е любовта на руското правителство към новаторските ядрени програми и склонността му да ги крие и да не казва за тях на останалия свят.

По северните корабоплавателни маршрути на Русия имаше около 380 фара с радиоизотопни термоелектрически генератори, като повечето от тези фарове се захранваха с ядра от стронций 90 — топлогенериращ радиоизотоп с период на полуразпадане 29 години и отдадена мощност от 2–3 до 80 вата. Четирите модела генератори — „Бета М“, „Ефир-МА“, „Хорн“ и „Гонг“ — включваха и шепа машини с гориво от съвсем друг вид: плутоний 238, който за разлика от стронция, използваем в най-лошия случаи за направа на мръсна бомба, ставаше за ядрено оръжие. Но количеството материал от ядрото нямаше да стигне за целите им. Необходим беше втори източник. Тази задача изпълняваше Аднан. Задача, за която той и хората му дадоха живота си. Наградата, която взеха от изоставения кораб на онези забравени от Бога острови, представляваше последното парче от пъзела: ядро ОК-900А за атомен реактор с вода под налягане и със 150 килограма обогатен уран 235.

„Елементи, достъпни за всеки“ — мислеше Муса. Нищожна охрана и практически никаква отчетност. Чудеше се дали онези глупаци изобщо ще забележат липсата и след колко време. Във всеки случай ще е твърде късно.

Независимо от комплексните процеси и теории за работата на устройството, конструкцията му не представляваше нищо по-сложно от това да сглобиш напълно разглобен четирицилиндров двигател, или поне така казваше инженерът. Разбира се, частите трябваше да отговарят на най-строги стандарти, до микрон, което изискваше старание при монтажа, но Муса избра склада в Дубай, защото им осигуряваше анонимност и уединение.

Инженерът излезе от затворената с цип палатка, свали предпазното си облекло и влезе в склада.

— И двата механизма са правилно опаковани — обяви той, като прие бутилка вода от Муса. — Ако изключим малко остатъчна радиация по повърхността на контейнерите, течове няма. Следобед ще извадя съдържанието им. Най-много се притеснявам за втория пакет.

— Защо?

— Фитингите, в които влизат лостовете за задвижването, може да създадат проблем. Вероятно са ги запечатали при спасителната операция, но не знам по какъв начин и колко добре е направено. Докато не ги видя, не мога да кажа нищо за целостта им.

Муса помисли и кимна.

— А мощността?

— И за нея ще знам, след като разглобя пакета.

— Разбираш каква минимална мощност искаме, нали?

— Да, и според мен няма проблем да я получим, но не обещавам нищо. Ще те питам нещо важно: сигурен си, че никой от тези сандъци не е от военна платформа, нали?

— Какво значение има това?

— Голямо. Това е всичко, приятелю. Всъщност ние разглобяваме и сглобяваме устройството. За да е по-сложно, работим с различни източници, използвани за различни цели. Разглобяването е почти толкова важно, колкото и сглобяването. Разбираш ли това?

— Разбирам. Нещата са осигурени както ти казахме. Схемите са за тези две устройства.

— Добре, това е добре. В такъв случай не предвиждам непреодолими проблеми.

— Колко време ти трябва?

— Разглобяването още един ден. Сглобяването… два до три дни. Да кажем четири, докато всичко е готово за превозване.