Жив или мъртъв

68

— ДЪРЖИШ ЛИ СЕ? — запита Гери Хендли седналия срещу него Джак. Сам Гренджър стоеше встрани от бюрото, облегнат на прозореца със скръстени ръце.

— Като изключим, че ме питат същото прекалено много, добре съм — отговори Джак. — Гери, само ме порязаха. Няма нищо, с което моментното лепило да не се справи.

— Не говоря за това.

— Знам за какво говориш.

— Джак, преди по-малко от дванадесет часа си убил човек. Ако ми кажеш, че това не те притеснява, ще те завържа с верига за бюрото ти.

— Шефе…

— Не се шегува — каза Гренджър. — Може и да не ти харесва, но ти си синът на президента Джак Райън. Ако не мислиш, че това ни кара да имаме едно наум, помисли пак. А ако ние за секунда дори помислим, че главата ти не е наред, оставаш тук на стола.

— Какво искате от мен? Истината е, че ръцете ми още треперят малко и стомахът ми се обръща. Направих инжекцията на МоХа, защото го заслужаваше. Този Синага… не знам. Може и той да го е заслужавал, а може би не. Нападна ме, опита да ме убие…

Джак се поколеба и се изкашля да прочисти гърлото си.

— Дали съм искал да го убия? Не. Радвам ли се, че е той, а не аз? Можете да си заложите задниците.

Гери помисли малко и кимна.

— Помисли и ми кажи какво си решил утре. Каквото и да искаш да правиш, тук има място за теб.

— Благодаря.

— Сам, покани ги да влязат, моля те.

— Чакай малко — каза Джак. — Аз това вече го обясних на Джон и Динг… Помните ли имейла за раждането?

Хендли кимна.

— Той не доведе до нищо. Никакви отговори, никакви следващи обаждания. Мъртвило. Мисля си, че е бил заповед да сменят канала.

— Обясни го — каза Гренджър.

— Знаем, че Революционният съвет комуникира чрез стеганография. Вероятно в банерите по интернет сайтовете им и сигурно го правят от доста време. Ами ако онзи имейл е бил знак да минат на връзка само чрез стеганография? Да пазят нещо като радиомълчание.

— Защо?

— Онези от специалните операции минават към радиомълчание, когато се готвят да скачат от самолета. Може би Емира е дал сигнал за започване на операцията.

— Преди единадесети септември имаше намаляване на комуникациите — отбеляза Гренджър. — Същото стана в Бали и в Мадрид.

Хендли кимна.

— Джак, искам да се залепиш за Биъри. Разчопли информацията от Найоан.

— Добре.

— Викни ги да влизат, Сам.

Гренджър отвори вратата и Кларк и Чавес влязоха и заеха местата си до Джак. Хендли каза на Кларк:

— Чу ли?

— Какво?

— Обвиненията срещу Дрискол са свалени.

— Виж ти — възкликна Кларк и се ухили.

— Прессекретарят на Кийлти го обяви вчера в края на работния ден. Точно навреме за уикенда. Сам поговори с един стар приятел във Форт Бенинг. Дрискол е на чисто. Пенсиониране с почести, пълна пенсия и добавка за инвалидност. Рамото му ще представлява ли проблем?

— Не, освен ако не го наемаш да ти слага гипсокартон в офиса, Гери.

— Добре. Казвайте сега.

— Не открихме нищо във фургона на Синага освен цифров огледално-рефлексен фотоапарат — отговори Кларк. — „Никон“ от средния ценови диапазон. В него има микрокарта с неколкостотин снимки. Предимно пейзажи, но и към десетина портретни снимки.

— За паспорти — добави Чавес. — Всичките са на мъже, предимно от Близкия изток или индонезийци на вид. И един, когото сме виждали и преди. Помните го — куриера, когото следихме, Шазиф Хади?

— Мамка му! — възкликна Гренджър.

— Но виж това — отвърна Джак. — На снимката на Синага Хади е обръснат. Когато го следихме, имаше брада и мустаци. Обръсни ги, използвай нов паспорт и си готов.

Кларк каза:

— Това може да даде отговор на въпроса къде е заминал от Лас Вегас, или поне отчасти. Напуснал е страната.

Хендли кимна.

— Само че къде и защо? Сам, какво още знаем за Синага?

— На горните места е в списъка на издирваните в Джакарта. Говорих с приятеля на един приятел, който е шеф на базата на ЦРУ в Сурабая. Та Синага го е бивало. Много добре се справял с паспортите.

— Как сме с разпознаването на лица?

На този въпрос отговори Джак:

— Биъри в момента изпробва програмата си, но не знаем много за системите на емиграционната служба и на Службата за вътрешна сигурност. Техните параметри може да са различни от нашите.

— ФБР? — предложи Гренджър.

— Вероятно имат същата система. Но и да я нямат, си обменят информация.

— Когато Доминик се върне, ще го накараме да пусне един балон. Тъй като Хади е единствената ни известна величина, нека насочим вниманието върху него. Да разберем накъде е тръгнал след Вегас. Кларк, как остави нещата в Сан Франциско?

— Чисти сме спрямо Найоан. Оставихме всичко както си беше, но източихме доста данни. Гавин сега ги масажира. Сигурно е едно — Найоан е голям организатор за Революционния съвет. Пари, документи… И кой знае какво още. А за Синага — инсценирахме влизане с взлом. Той загубил боя с взломаджията и бил убит. Взехме му видеото и малко пари за достоверност. Ще следим новините, за да видим дали се получава. Трябва да се получи. Внимавахме.

— Добре, значи ще чакаме резултати от нашия свръхочилат компютърджия. Благодаря, господа. Кларк, можеш ли да останеш за минутка?

След като Джак и Чавес излязоха и затвориха вратата, Хендли каза:

— Е?

Кларк сви рамене.

— Добре е. Само времето ще каже дали има необходимото за теренна работа, но се справя. Умно момче е.

— Каква роля има умът тук? — запита Гренджър.

— Ами, спокоен е. Като баща си.

— Би ли го взел на операция пак?

— Веднага, шефе. Има добри инстинкти, наблюдателен е и се учи адски бързо. Освен това в него има и малко сиво, което не е зле.

— Сиво ли? — запита Хендли.

— Сивият човек — отговори Кларк. — Най-добрите шпиони знаят как да изчезват, как да ходят, как да се обличат и да говорят. Ще се разминеш с тях на улицата, но няма да ги забележиш. Джак го има и е естествен.

— Още от гените на Райън?

— Може би. Не забравяй, че е израснал под микроскоп. Без дори да се досеща, вероятно е научил много от средата, в която е бил. Децата са схватливи. Джак отрано е разбрал какво правят през цялото време мъжете с тъмни костюми и пистолети. Антените му са заработили.

— Според теб ще каже ли на баща си?

— За Колежа ли? Да. Джак не е виновен, че живее в сянката на баща си, а тя е адски голяма. Реши ли какво иска да прави тук, ще намери начин да го каже.

С помощта на един митнически работник Муса натовари контейнера в багажника на взетото под наем комби „Субару Аутбек“, след което помаха на митничаря и изкара колата през портала. Разбира се, Муса не потегли към Калгари, както беше казал на митническия инспектор, а отиде петнадесет мили на изток към квартала Съри и влезе в паркинга на хотел „Холидей Ин Експрес“. Намери място за паркиране точно пред своята стая на приземния етаж, след което влезе в нея и прекара остатъка от деня в дрямка и превключване от една безсъдържателна телевизионна програма на следващата, докато накрая се спря на Си Ен Ен. В стаята си имаше безжичен интернет достъп, затова потискаше желанието си да включи лаптопа и да търси актуална информация. Имаше флашка с най-новите кодове за еднократно ползване и програма за разшифроване на стеганограмите, като не разбираше напълно принципите им, но не беше разумно да се включва към сайтовете на организацията на този късен етап на операцията. По график следващата проверка трябваше да се направи през утрешния ден, а и тя щеше да е кратка. Ако не му се каже противното, той трябваше да приеме, че останалите части на плана са изпълнени.

Загледан в тавана, Муса спря да обръща внимание на дърдоренето от телевизора и се замисли за списъка със задачи. Знаеше наизуст разстоянията и маршрутите, а и документите му щяха да издържат почти всякакви проверки. Вярно, митническият инспектор на летището се оказа препятствие, но в сравнение с мерките за сигурност в Съединените щати това не беше нищо. Полицаите там са любопитни, старателни и супербдителни. Муса си припомни обаче, че съвсем скоро, след няколко дни, щатските и федералните американски сили за сигурност ще си имат доста работа и че той ще е там, закъдето е тръгнал.

Поспа, докато алармата на ръчния му часовник не го събуди в седем следобед. Седна на леглото и разтри очи. През пердето се виждаше, че денят е към края си. Включи лампата до леглото. По телевизията един журналист задаваше въпроси на някакъв бизнесмен за американската икономика.

— Стигнала ли е дъното? — питаше водещият. — Страната започва ли да се възстановява?

Идиоти. Америка скоро щеше да стигне дъното. Скоро.

Муса отиде в банята, наплиска лицето си с вода, а после си облече якето. Застана в центъра на стаята, замислен, а после се върна в банята и взе една кърпа за бърсане. Тръгна заднешком и почисти всяка повърхност, до която се беше докосвал: мивката, седалката на тоалетната чиния, дръжката за пускане на водата, ключа за лампата…. Приключи с масичката до леглото, дистанционното и лампата. Вече беше платил за стаята, така че не се налагаше да ходи до рецепцията. Момичето от рецепцията му беше казало, че може да остави магнитната карта в стаята, и след като я почисти, я сложи върху телевизора. Натъпка кърпата в джоба на панталона си. Дали не е забравил нещо? Реши, че не е. Излезе от стаята, затвори вратата зад себе си и отиде до колата. Контейнерът се намираше на мястото си. Муса отключи вратата, седна в колата и запали двигателя.

След като излезе от паркинга, се качи на шосе 1 и тръгна на югоизток към отбивката за шосе „Фрейзър“ на двадесет и две мили оттук, по което измина седем мили до улица 264. Там зави на юг и кара така четири минути. Скоро забеляза светлините на стадион. Това беше кръстовище на шосета 13 и 539 във формата на детелина, точно на границата между САЩ и Канада. Муса усети как пулсът му се ускорява. Но продължи напред.

Неколкостотин метра северно от него пътят се разделяше, като лявата му част водеше към кръстовище, а дясната завиваше и се сливаше с онова, което според неговата карта се наричаше авеню „Нула“ и тръгваше на запад. Той натисна бутона за нулиране на километража за дневния пробег и погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него нямаше никой. Ускори до максималната позволена скорост, след което намали малко и включи системата за автоматично поддържане на скоростта.

Замисли се колко странно е, че този безличен път с две платна и дървета и поля отстрани е границата между две държави. Единственото доказателство за това според него беше високата до кръста ограда от южната страна на пътя. Американците обичаха оградите.

В продължение на осем мили наблюдаваше залеза и появата на звездите. Светлината от фаровете му се плъзгаше по сивия асфалт, а жълтата разделителна линия изчезваше под колата, докато след няколко часа се появи едно кръстовище. Доближавайки го, Муса прочете пътния знак: улица 216. Добре. Вече се намираше наблизо. След това дойде улица 212 и след нея 210. Той изключи автоматичното поддържане на скоростта и остави колата да се движи по инерция. Напред и вдясно, зад редицата дървета, се виждаха светлини от прозорците на къщи. Той се загледа през своя прозорец и остави колата да забави ход. Видя онова, което търсеше.

До една група борчета се виждаше пролука в оградата. На знак до нея пишеше: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.“ Муса погледна напред, не забеляза светлини на фарове, после провери и в огледалото за обратно виждане. Чисто. Угаси фаровете, натисна спирачката, после зави наляво през насрещното платно и мина през портата в оградата.

Намираше се в Америка.

Почти веднага пътят тръгна надолу и се появиха изровени коловози. От дясната страна се виждаха пъновете на борове. Някоя дърводобивна компания е купила тази гора и е решила да я подложи на гола сеч.

Теренът ставаше все по-труден, но четворното задвижване на колата се справи с него. Пътят за извозване на трупи се виеше на юг и на изток по наклонената пустош и след половин миля отведе колата до мястото, в което се пресичаше с два други черни пътя. Муса сви наляво. Пътят стана по-равен и след няколко минути стигна до друго кръстовище. Тук Муса сви наляво, като отново се насочи на изток и след неколкостотин метра зави на юг. След пет минути се появи асфалтирано шосе. Това трябваше Да е „Ейч стрийт“. Муса въздъхна. Досега щяха да са го заловили. На чисто беше. Засега.

Включи фаровете на колата и зави надясно. След още пет мили щеше да стигне шосе 5 северно от град Блейн в щата Вашингтон. Оттук щеше да тръгне на изток. Предстояха му три дни лесно пътуване по големи шосета.