Жив или мъртъв

38

— ТАЙНИЦИ — обяви Мери Пат Фоли, като отвори стъклената врата на съвещателната зала в Националния център за борба с тероризма. Отиде до корковата дъска, на която висяха закачени схемата и картата на Пешавар, и почука с пръст една от групите точки.

— Моля? — запита Джон Търнбул.

— Легендата на гърба — стрелките нагоре и надолу и групите точки показват местата на тайниците. Стрелката нагоре е сигнал за вземане, а надолу е мястото на тайника. Мястото на първата стрелка показва кой тайник да провериш за пакет. Групата от три точки е мястото на сигнала за вземане, а групата от четири точки е мястото на тайника.

— Точно както през студената война — отбеляза Джанет Къмингс.

— Проверено е и е доказано още от римско време.

От изненадата на колегите си тя разбра, че те, а може би и ЦРУ като цяло, все още не възприемат Революционния съвет „Умаяд“ като действена организация. Ако агентите за тайниците действаха внимателно, системата си оставаше ефективен начин за размяна на информация.

— Няма как да знаем дали тези тайници са все още активни — заяви тя. — Не и без хора на място.

Телефонът до лакътя на Бен Марголин иззвъня. Той вдигна слушалката, остана заслушан тридесетина секунди и я върна на мястото й.

— Дотук нищо, но компютрите предъвкват нещата. Добрата новина е, че сме елиминирали района в радиус шестдесет мили около пещерата.

— Променливите са твърде много — каза началникът на станция „Акра“ Джон Търнбул.

— Да — съгласи се Джанет Къмингс, завеждаща операциите в Националния център.

Идеята на Мери Пат Фоли да разреши загадката за мястото, показано на пясъчната маса, която Дрискол и хората му донесоха от пещерата в Хиндукуш, включваше проект на ЦРУ под кодовото име „Колаж“.

Измислен от един математик в научно-техническия отдел на Ленгли, проектът „Колаж“ не успяваше да отговори на другия въпрос на Мери Пат Фоли: „В коя точка на света е мястото?“ Емира и хората му обичаха да пускат свои снимки и видеозаписи от пущинаците на Пакистан или Афганистан с много информация за атмосферните условия и терена, но недостатъчно, за да е полезна на някой безпилотен самолет или екип на специалните сили в района. Без повече ориентири и по-широка картина или надежден мащаб скалата си е просто скала и толкова.

„Колаж“ опитваше да намери решение, като събираше всякаква информация — от наличните необработени топографски данни от търговски и военни спътници през изображения от радарни сателити като „Лакрос“ и „Оникс“ чак до семейни снимки във „Фейсбук“ и пътеписи от „Flickr“, и ако сниманото място можеше да се определи със сигурност и да се мащабира спрямо някоя точка на земята, „Колаж“ го предъвкваше и изплюваше насложено на карта на земната повърхност. В тази смесица се включваха главозамайващо много променливи: геоложки особености, атмосферни условия сега и в миналото, планове за дърводобив, сеизмична активност… Ако една информация имаше отношение към земната повърхност и вида й във всеки един момент, я вкарваха в „Колаж“.

Програмата можеше да отговаря на въпроси, които никой не се сеща да зададе, като „Как изглежда гранитът в Хиндукуш, когато е мокър?“ или „Накъде ще сочи определена сянка при 30-процентно облачно покритие и температура на образуване на роса със стойност х?“, или пък „При десет дни вятър със скорост 21 до 22 километра в час колко висока би станала тази пясъчна дюна в Судан?“. Изчисленията и милионите редове код на програмата, в който се намираше самият математически модел, изглеждаха страшни. Но проблемът се състоеше в това, че математическите изчисления не почиваха само на известни, а и на въображаеми променливи, както и на вероятностни нишки, защото програмата трябваше да прави догадки не само за необработените данни, а и за онова, което се вижда на снимка или на видеозапис. Например при запис от 30 секунди във формат 640x480 първото прочитане разпознаваше от 500 000 до 3 000 000 реперни точки, на които трябваше да даде стойности — черно, бяло или оттенък на сивото (общо 16 000), — да определи относителните размери и ъглите на предметите, разстоянието отпред и отзад, съседните точки, интензитета и ъгъла на падане на слънчевата светлина или гъстотата и въздушната скорост на облаците и т. н. Определените стойности се подаваха в наслагващата матрица на програмата и започваше лов за съвпадение.

„Колаж“ имаше своите успехи, но не от тактическо значение и в реално време, и Мери Пат вече подозираше, че системата няма да им помогне и сега. Но грешката нямаше да е в програмата, а във въведените данни. Обаче те дори не знаеха дали пясъчната маса показва някакъв истински терен, отговаря ли на някакъв мащаб и дали мястото на нея е на повече от хиляда мили от Хиндукуш.

— А какво е положението с „Лотос“? — запита Мери Пат. Агенцията за национална сигурност търсеше в прехванатите съобщения препратки към думата „Лотос“ с надеждата да открият някаква схема, от която Центърът за борба с тероризма да успее да изгради картина. Както моделът в основата на „Колаж“, така и този изискваше плашещо голям набор отговори за събиране на пъзела: кога за първи път е използвана думата? Колко често? В кои части на света? Как най-често е изпращана — по електронна поща, телефон или чрез интернет сайтове, или по друг начин, който все още не са взели предвид? Дали „Лотос“ предхожда или се появява след големи терористични нападения? И така нататък. Освен това нямаше никаква сигурност, че „Лотос“ означава каквото и да било. Можеше дори да е прякор на гаджето на Емира.

— Добре, нека разиграем най-неблагоприятния сценарий — каза Марголин, като върна всички към задачата.

— Аз казвам да се подсигурим двойно — обади се Къмингс. — Знаем къде е пещерата, знаем и че сигналът е бил доста слаб — колкото да стигне двадесетина мили от двете страни на границата. Ако допуснем, че „Лотос“ означава нещо, значи има известна вероятност да е довел до някакво раздвижване — персонал, снабдяване, пари… Знае ли човек!

Според Мери Пат проблемът се състоеше в това, че персоналът и снабдяването можеха да се проследят по-добре от агенти на място, отколкото по сигнали, а точно сега не разполагаха с никакви хора в района.

— Знаете какво мисля аз — каза тя на директора на центъра.

— И ние мечтаем за същото, но просто няма ресурс или не на желаната дълбочина.

„Благодарение на Ед Кийлти и прокурора Скот Килбърн“ — каза си горчиво Мери Пат. След почти десетилетие възстановяване на агентурата си, повечето по линията на „План синьо“, Службата за тайни операции беше получила нареждане да намали задграничното си присъствие в полза на разузнавателната информация от съюзниците. Мъжете и жените, рискували живота си, за да градят мрежи от агенти в пущинаците на Пакистан, Афганистан и Иран, се прибраха в посолствата и консулствата без дори едно „браво“.

„Бог да ни пази от късогледото политизиране на разузнаването.“

— Ами нека мислим нестандартно — каза Мери. — Имаме някои ресурси, само дето не са наши. Нека потърсим добрата старомодна информация от съюзниците.

— От англичаните ли? — запита Търнбул.

— Да. Те имат повече опит в Централна Азия от всеки друг, включително от руснаците. Не е зле да ги питаме. Нека някой провери тайниците и да види дали още се използват.

— И после?

— Тогава ще решаваме.

Марголин в края на масата наклони глава и се загледа в тавана.

— Проблемът не е в питането, а в разрешението да питаме.

— Мамка му, майтапиш се — възкликна Къмингс.

Мери Пат знаеше, че не е така. Заместниците на Килбърн в сферата на разузнаването може и да не са лочели напитки с дрога през хипарските години, както прокурорът, но със сигурност са си пийвали от тях. С избора на Килбърн президентът Кийлти си осигури спазване на новата линия сред горните ешелони на ЦРУ, независимо от последствията не само за Управлението, но и за цялата разузнавателна общност.

— Ами не искайте разрешение — каза просто Мери Пат.

— Какво? — отвърна Марголин.

— Ако не питаме, няма да ни откажат. Ние само си говорим и пръскаме плюнка, нали така? Нищо не е в ход, никакви пари не са давани. Просто ловим риба. Това ни е работата и затова ни плащат. Откога трябва да искаме позволение да си побъбрим с някой съюзник?

Марголин я изгледа напрегнато няколко секунди, след което вдигна рамене. Този жест означаваше всичко и нищо. Тя познаваше достатъчно добре шефа си и знаеше, че го е накарала да се замисли. И той като нея обичаше кариерата си, но не за сметка на работата.

— Все едно не сме говорили нищо за това — каза Марголин. — Ще пусна запитване нагоре. Ако ни отрежат, ще действаме по твоя начин.

„Това е истинската Русия — мислеше Виталий. — С най-суровата зима в страна, известна със студовете си. Полярните мечки вече са надебелели, натрупали са тлъст пласт лой за изолация, за да преспят няколко месеца в пещерите между тоновете лед и по дупките в глетчерите, и сега от време на време излизат да хванат някой тюлен, който е дошъл прекалено близо до дупката, за да си поеме дъх.“

Виталий се изправи, отърси се, за да се събуди, и отиде до камбуза, за да стопли вода за сутрешния чай. Температурата беше малко над точката на замръзване, което тук минаваше за топъл есенен ден. През нощта не се беше образувал нов лед или поне не такъв, който десантното му корабче да не може да строши или да обиколи, но по палубата лежеше двусантиметров слой заледена морска вода от пръските на вълните и двамата с Ваня трябваше да го очукат, за да не натежи много горната част на корабчето. Преобръщането в тези води означаваше сигурна смърт — без специален костюм човек губеше съзнание за около четири минути и умираше за петнадесет и въпреки че на борда носеха достатъчно такива костюми за всички, пътниците му не проявяваха особен интерес към обясненията как да ги използват.

Пътниците също станаха, заподскачаха, за да си стоплят краката, и размахаха ръце пред гърдите си. Всички запалиха цигари и тръгнаха към кърмата, където се намираше примитивната тоалетна. Закусиха с хляб и твърдо като лед масло.

Виталий изчака още час, за да се развидели, след което запали двигателите и тръгна на заден ход от чакълестия плаж, където прекараха нощта. Картите му вече се намираха на масата и той се отправи на изток с десет възела. Ваня го отмени на руля. Двамата слушаха едно старо, но работещо радио със средни вълни — хващаха програма предимно с класическа музика чак от Архангелск. Така времето минаваше по-бързо. От целта ги деляха десет часа път. Около 160 километра. Десет часа с десет възела, или поне така пишеше на картата.

— Това не ми харесва — обади се Ваня и посочи над щирборда.

На източния хоризонт се виждаше линия издути черни облаци толкова ниско, че сякаш се сливаха с повърхността на океана.

— Много лошо — съгласи се Виталий. И знаеше, че ще стане още по-зле. За да стигнат до целта, трябваше да преминат през бурята или да се отдалечат много от пътя си, или дори да заседнат на някой бряг и да изчакат тя да отмине.

— Повикай Фред — каза той.

Ваня слезе и след минутка се върна с водача на групата.

— Проблем ли има, капитане?

Виталий посочи с пръст към облаците.

— Ето това.

— Дъжд?

— Тук не вали дъжд, Фред. Тук има бури. Въпросът е колко силни са. И се опасявам, че в тази каша там ще стане много зле.

„Особено за плоскодънно фериботче, което гази само един метър“ — помисли си той.

— След колко време ще стигнем там?

— Три часа или малко повече.

— Можем ли да го преодолеем?

— Вероятно, но няма нищо сигурно. Във всеки случай ще е много трудно.

— Каква е алтернативата? — запита Фред.

— Да се върнем на брега, където преспахме, или да тръгнем на юг, за да заобиколим бурята. И в двата случая ще загубим ден-два.

— Това не е приемливо — отвърна Фред.

— Рисковано ще е през тази буря, а и ти и твоите хора ще страдате.

— Ще издържим. А и може би една премия за усилията ти ще компенсира неудобствата?

Виталий сви рамене.

— Навит съм, ако и ти си навит.

— Карай напред.

Два часа по-късно Виталий забеляза друг кораб на хоризонта, който се движеше в западна посока. Сигурно беше снабдителен съд, оставил сондажно оборудване в новото нефтено находище, което откриха наскоро на изток, нагоре по река Лена, южно от Тикси. Ако се съдеше по следата, явно се движеше с максимална скорост, за да изпревари бурята, към която Виталий отиваше.

Ваня застана до него.

— Двигателите са наред. Всичко е закрепено здраво.

Виталий беше поискал от него да подготви корабчето за предстоящата буря. Не можеха обаче да подготвят гостите си за онова, което ги чакаше или което морето можеше да стори с корабчето им. Майката природа беше жестока и свирепа.

По-рано Виталий беше помолил Фред да накара хората си да му помогнат да почисти леда от палубата, което те направиха въпреки зелените си от морската болест лица и въпреки че едва се държаха на крака. Докато половината от тях къртеха леда с чукове и брадвички, останалите под надзора на Ваня изхвърляха с лопати за зърно натрошените парчета зад борда.

— Какво ще кажеш след този курс да се преместим в Сочи и там да караме корабче? — предложи Ваня на капитана си, след като освободи пътниците да почиват.

— Там е много горещо. Не е за мъже.

Обичайното арктическо мислене. Истинските мъже живееха и работеха на студено и се хвалеха колко са издръжливи. А и така водката имаше по-добър вкус.

Буреносните облаци се мержелееха десетина мили пред носа им като кипяща черна стена, която сякаш видимо скачаше напред.

— Ваня, слез долу и опресни знанията на нашите гости за водолазните костюми.

Помощникът се обърна към стълбата.

— И този път ги накарай да внимават — добави Виталий.

Като капитан той носеше лична отговорност за безопасността на своите пътници, но по-важното бе, че работодателят на групата, който и да е той, едва ли щеше да му прости, ако ги оставеше да умрат тук.

„Идиотско упражнение“ — мислеше Муса Мердасан, като гледаше как подобният на гном руснак разгъва оранжевия спасителен костюм на палубата. Първо, никой спасителен кораб нямаше да стигне до тях навреме; второ, никой от хората му нямаше да облича тези костюми така или иначе. Ако Аллах реши да ги предаде на морето, те щяха да приемат съдбата си. Освен това Мердасан не искаше никой от тях да бъде спасяван или поне да не е в разпознаваем вид. Трябваше да помисли и как да направи така, че нито капитанът, нито помощникът му да оцелеят при подобна катастрофа, за да не се започне разследване на цялото пътуване и на пътниците. Не можеше да разчита на пистолет, ако попаднат във водата. Е, значи нож, за предпочитане преди да напуснат кораба. И може би ще трябва да им разпори коремите, за да е сигурен, че ще потънат.

— Най-напред слагате костюма на палубата с отворен цип, след което сядате малко над долния край на ципа — обясняваше руснакът.

Мердасан и хората му, разбира се, следваха инструкциите и се стараеха максимално да се преструват на прилежни. Но никой от тях не изглеждаше добре, защото вълните изсмукваха цвета от лицата им. Кабината вонеше на повръщано, пот и разварени зеленчуци.

— Краката са първи, после ръцете една след друга и накрая качулката. След това се претъркулвате на колене, затваряте ципа докрай, а после и лепенките в долната част на качулката.

Руснакът отиде при всеки от хората, за да провери дали следват указанията. Удовлетворен, той ги огледа и запита:

— Въпроси?

Нямаше въпроси.

— Ако паднете зад борда, вашият АРМУП…

— Нашият какво? — запита един от мъжете.

— Вашият радиомаяк за указване на позицията, това, дето е закачено на яката, ще се активира автоматично при потапяне под вода. Имате ли въпроси за него?

И този път нямаше въпроси.

— Добре, предлагам да си лягате и да стоите в леглата.

Виталий знаеше какво да очаква, но скоростта и силата, с която бурята връхлетя, го разтърси. Небето стана черно като нощ и само след пет минути относително спокойното море около тях с двуметровите си гребени се превърна във врящ котел с шестметрови вълни, които пляскаха по носовата рампа като Божията ръка.

По бордовете се разхвърчаха огромни кълба пръски и пяна, които заблъскаха прозорците на рубката като шепи чакъл и Виталий загуби възможност да вижда какво става цели десет секунди, преди чистачките да се справят, и то само колкото да види бегло следващата вълна. През няколко секунди тонове морска вода прескачаха парапета на щирборда и заливаха палубата до колене, а отточните тръби не смогваха да я изпуснат. Стиснал здраво руля, Виталий усещаше как корабът става все по-неповратлив заради оставащата на палубата вода, която се блъскаше по фалшбордовете.

— Слез долу при двигателите и помпите — каза той на Ваня, който се втурна към стълбата.

Като местеше лостовете за газта, Виталий гледаше да държи носа срещу вълните. Оставеше ли вълните да го блъскат странично, щяха да се преобърнат. А това плоскодънно десантно корабче не можеше да се изправи само при наклон над петнадесет градуса. Обърнеха ли се, щяха да потънат за минута-две.

От друга страна, Виталий знаеше и конструктивните ограничения на рампата. Двамата с Ваня се бяха постарали доста да я укрепят и да я херметизират, но нямаше начин да промениш конструкцията: предназначението й беше да пада на брега и да бълва войници. При всяка вълна рампата се тресеше и Виталий чуваше през рева на бурята дрънченето на металните щифтове с диаметър два сантиметра и половина.

Нова вълна надвисна над парапета, разби се и половината от нея се разля по палубата, а другата половина блъсна прозорците на рубката. Корабчето отскочи наляво. Виталий загуби опора под краката си, отхвърча напред и удари конзолата с чело. Успя да се изправи и замига бързо с очи, усетил нещо мокро и топло по слепоочието си. Пусна руля и докосна челото си. Пръстите му се покриха с кръв.

„Нищо особено — реши той. — Два шева.“

По разговорната уредба се чу приглушеният глас на Ваня:

— Помпата… отказа… опитвам да я пусна…

По дяволите! Без една помпа можеха, но Виталий знаеше, че повечето кораби потъват не от единичен катастрофален инцидент, а от поредица като домино, един след друг, докато загубят основните си функции. А ако това се случи тук… Дори не искаше да мисли по въпроса.

Изминаха шестдесет секунди и отново прозвуча гласът на Ваня:

— Помпата заработи!

— Разбрано! — отговори Виталий.

Отдолу се чу вик:

— Не, недей! Върни се!

Виталий бързо се обърна надясно и притисна лице към страничния прозорец. Забеляза как до кърмата един силует излиза нестабилно от вратата на каютата и тръгва по разлюляната палуба. Беше от хората на Фред.

— Какво, по дяволите…

Мъжът се препъна и падна на колене. От устата му забълва повръщано. Виталий разбра, че онзи е изпаднал в паника. Долу в тясното инстинктът да избяга е надвил разума му.

Виталий посегна към разговорната уредба.

— Ваня, на задната палуба има човек…

Кърмата на корабчето отхвръкна нагоре във въздуха. Когато падна, една вълна я блъсна отдясно. Мъжът, който все още летеше във въздуха, отхвръкна встрани и се удари във фалшборда. Увисна там за момент, проснат като парцалена кукла, с крака на палубата и труп, надвиснал в празното пространство, след което се преметна навън и изчезна.

— Човек зад борда! Човек зад борда! — извика Виталий по разговорната уредба. Потърси през прозореца пролука сред вълните, за да заобиколи.

— Недей — чу глас зад себе си.

Обърна се и видя Фред, който стоеше на стълбата, стиснал с ръце парапета. Отпред ризата му беше оповръщана.

— Какво? — запита Виталий.

— Замина. Забрави за него.

— Луд ли си? Не можем…

— Ако се върнеш, рискуваме да се преобърнем, нали?

— Да, но…

— Той знаеше рисковете, капитане. Няма да позволя неговата грешка да застраши живота на останалите.

Виталий знаеше, че Фред е прав, но да изоставиш човек в морето, без дори да опиташ да го извадиш, му се струваше нечовешко. А и да го сториш без дори най-малката сянка на емоция по лицето…

Сякаш доловил колебанието на Виталий, мъжът, познат като Фред, каза:

— За моите мъже отговарям аз. А вие — за безопасността на кораба и неговите пътници, вярно ли е?

— Вярно е.

— В такъв случай продължаваме.