Жив или мъртъв

42

КАТО СЕ РАЗМИСЛИ, Дженкинс осъзна, че трябваше да се досети каква първокласна гадост всъщност е това „повишение“. В съоръжението идваха всякакви правителствени служби и официални лица — от Агенцията за опазване на околната среда, от Службата за сигурност, от Геоложката служба на САЩ и от армейския инженерен корпус, но досега с всички тях беше се занимавал говорителят от Министерството на енергетиката. Но наскоро пламналата с нова сила битка във Вашингтон за бъдещето на това съоръжение промени всичко и сега той имаше чувството, че всеки политик или бюрократ, който успееше да се добере дотук, идва въоръжен с въпросите на нископлатени служители със силно желание да научат и най-дребните детайли.

— Стив — каза му шефът, — те искат да надникнат зад завесата, а ти си достатъчно отракан и знаеш как да ги накараш да мислят, че правят точно това.

Въпреки двусмисления комплимент Стив трябваше да признае, че познава съоръжението от горе до долу и от край до край, откакто започна работа в него три години след дипломирането си от колежа или деветнадесет години след първоначалното идентифициране на обекта като възможен кандидат заедно с десет други в шест щата; дванадесет години след определянето му за интензивни теренни проучвания; и десет години след обявяването му за победител в конкурса. Той беше прекарал в тази не толкова малка част от пустинята почти целия си живот на пълнолетен човек и със сегашната сметка от 11 милиарда долара тя представляваше най-обстойно проученото късче земя в света. И според това кой щеше да спечели битката във Вашингтон единадесетте милиарда можеха да се отпишат като загубени. Той се чудеше как ли се прави това. В коя колона на федералните баланси се включваше такава сума?

Завършването на проекта стана въпрос на гордост за деветстотинте членове на екипа и въпреки че различните служители бяха на различно мнение дали биха искали да живеят наблизо, колективната им инвестиция в успеха на това начинание представляваше нещо огромно. Макар и само 37-годишен, Стив имаше авторитета на старо куче заедно с други стотина, работили по проекта още от времето, когато е представлявал само идея на лист хартия в западнал концерн. За съжаление той не можеше да разкаже на никого какво прави, но това ограничение падна, откакто срещна Алисън. Тя се интересуваше истински от работата му, от това как прекарва дните си — качество, което двете му предишни приятелки нямаха. Господи, какъв късметлия беше. Да намери жена като нея и да я привлича… А сексът. Всемогъщи Боже. Наистина той нямаше богат опит, но нещата, които тя му правеше с ръце, с уста… При всяка среща с нея имаше чувството, че живее в списание „Пентхаус“.

Един издайнически облак прах над хълма срещу входа на главния тунел прекъсна мислите му — идваха коли. Шестдесет секунди по-късно по северния път се появиха два черни шевролета „Събърбан“ и спряха на паркинга. Следобедната работа прекъсна и всички камиони и палети с оборудване заминаха по краищата на обекта. Колите спряха на двадесетина метра от него и останаха там с работещи двигатели. Никоя от вратите не се отвори и Стив си помисли, че хората в тях се страхуват да излязат някъде без климатик. А дори не беше горещо или поне не като летните жеги. Странно как подобни делегации намаляваха през юни, юли и август.

В един момент вратите се отвориха и от колите излязоха десет души, изпратени от съответните губернатори. По двама за всеки съседен щат. Вече навили ръкавите на ризите си и разхлабили вратовръзките, те застанаха неподвижни за момент, като примигваха и се оглеждаха, и чак след това забелязаха Стив, който им махаше с ръка. Всички заедно отидоха при него и се събраха в полукръг.

— Добър ден и добре дошли — поздрави той. — Казвам се Стив Дженкинс и съм един от старшите инженери на обекта. Ще се постарая максимално да ви запомня, докато свършим, но засега ви оставям сами да си сложите значките с имената.

Подаде една кутия от обувки и един след друг всеки от делегатите се приближи и намери значката си.

— Искам да ви напомня две неща и се махаме от тази жега. Ще ви дам информационни листове, в които пише всичко, за което ще разговаряме и за което ми е позволено да говоря.

Няколко души се засмяха. Стив се поотпусна. Може би нещата не са чак толкова зле.

— Както и да е, ще ви помоля да не си водите бележки на хартия или на компютър. Същото важи за касетофоните, апаратите и камерите.

— Защо така? — запита една делегатка, русокоса жена от калифорнийски тип. — В интернет има много снимки.

— Вярно е, но те са снимките, които ние искаме да са там — отвърна Стив. — Повярвайте ми, ако мога да отговоря на въпросите ви, ще го направя. Целта ни е да ви дадем колкото можем повече информация. И последно, преди да влезем. Тази джунджурия до мен, която прилича малко на ракетен двигател, малко на мобилен телефон и малко на нефтопровод, е нашата ТПМ или тунелопробивна машина, наричана галено Мърляча. За онези от вас, които обичат фактите и цифрите, Мърляча е дълъг 49 метра, широк е седем и половина, тежи 700 тона и реже твърда скала със скорост до два и половина метра в час. Или горе-долу колкото са дълги колите ви.

От делегацията се чу одобрителен шепот и смях.

— Е, последвайте ме към входа на тунела и ще започнем. В момента се намираме в така нареченото от нас Съоръжение за проучвателни работи — каза Дженкинс. — Оформено е като подкова, с дължина към осем километра и ширина около седем и половина метра. На няколко места в него сме построили осем ниши с размерите на плевня, в които съхраняваме оборудване и провеждаме експерименти, а преди шест седмици завършихме първата експериментална разполагателна шахта.

— Което е какво? — запита един от делегатите.

— Ами там ще се слагат отложенията, когато и ако обектът заработи. Ще видите входа към тази ниша след няколко минути.

— Няма ли да влезем в нея?

— Не, боя се, че не. Все още провеждаме изпитания за стабилност.

Разбира се, това представляваше огромно премълчаване. Изкопаването на тази шахта стана относително бързо. Изпитанията и експериментите щяха да отнемат още девет месеца до една година.

— Нека поговорим малко за география — предложи Стив. — Ридът над нас е формиран преди около тринадесет милиона година от сега угаснал пръстеновиден вулкан и е съставен от редуващи се пластове скала, които се наричат споена туфа или още игнимбрит, и неспоена и полуспоена туфа.

Една ръка се вдигна във въздуха.

— Правилно ли чух? Казахте вулкан.

— Да. Но отдавна угаснал.

— Имали сте земетресения обаче, нали?

— Да, две. Едното с магнитутд 5 по скалата на Рихтер, а другото 4,4. Първото причини дребни щети по надземните сгради, но тук нямаше дори и пукнатини. Аз се намирах тук, точно тук, и при двете. Почти нищо не усетих.

Всъщност в пустинята около съоръжението имаше 39 земетръсни разлома и седем малки вулкана с различна степен на активност. Това пишеше в листа с информация, който им раздаде, но ако никой не повдигнеше въпроса, и той нямаше да го повдига. Когато хората чуят думите вулкан и разлом, мозъците им превключват в режим „пещерен човек“.

— Истината е — продължи Стив, — че тази геоложка структура е изследвана съвсем отблизо вече почти двадесет и пет години и има цяла планина сведения, че трите материала тук са подходящи за складиране на ядрени отпадъци.

— Точно колко отпадъци?

— Ами не ми е позволено да отговарям на този въпрос.

— По чие нареждане?

— Изберете си. Службата за вътрешна сигурност, ФБР, Министерството на отбраната… Достатъчно е да кажа, че това съоръжение ще бъде главният склад на страната за отпадъчното ядрено гориво.

По най-оптимистична преценка съоръжението можеше да достигне около 135 000 метрични тона, като някои отпадъци щяха да се разградят до „безопасни“ нива за няколко десетилетия, а други да останат смъртоносни милиони години. Стив знаеше, че често цитираният от журналистите и афиширан плутоний-239 има период на полуразпадане от около 25 000 години — далеч не най-продължителното време. А периодът на полуразпадане на уран-235, който се използваше в реакторите и в оръжието, беше 704 000 000 години.

— Как ще бъдат транспортирани отпадъците?

Въпроса зададе един от делегатите от Орегон.

— По релси и с камиони, проектирани специално за целта.

— Исках да кажа, че не говорим за столитрови варели, нали.

— Не, господине. Ще намерите подробна информация за транспортните съдове в листовете, които ви дадох, но съм виждал автомобилите отблизо и какви изпитания преминават. От тях по-неразрушимо нещо трудно ще намерите.

— Същото са казвали и за „Титаник“.

— Което, убеден съм, „Дженерал Атомикс“ не забравят, защото работят по тези системи вече десет или дванадесет години.

Това даде желания ефект. Щом някой от изпълнителите на проекта е прекарал десет години в работа по транспортните контейнери, колко ли време, грижи и разходи са изразходвани за самото съоръжение?

— А охраната, господин Дженкинс?

— Ако съоръжението заработи, основната охрана ще бъде предоставена на Националните сили за защита на администрацията за ядрена безопасност към Министерството на енергетиката, накратко НСЯБ. Разбира се, ще има… допълнителни сили в готовност, ако се наложи.

— Какви допълнителни сили?

Стив се подсмихна.

— От онези, дето създават кошмари на лошите.

Последва още смях.

— Добре, нека преминем към онова, за което сте дошли. Качете се на малките вагончета и тръгваме.

Пътуването отнемаше петнадесет минути, но заради честите въпроси конвоят спираше. Накрая спряха до отвора в стената на главния тунел. Делегатите излязоха и се събраха около Стив.

— Шахтата с наклон надолу, която виждате, е дълга 180 метра и се свързва със складовата шахта, която представлява хоризонтална мрежа от по-малки тунели, които от своя страна водят до зоните за съхраняване на отпадъци.

— Как отпадъкът достига от камиона или от влака до нивото на склада? — запита един от служителите на щата Юта. — Остава ли в транспортния съд?

— Съжалявам, но и това е забранена територия. Мога да ви кажа как ще се съхранява отпадъкът в шахтата. Всеки „пакет“ ще бъде поставен в две кутии една в друга, едната от които е от метал на име „Сплав 22“, дебел почти два и половина сантиметра, а втората кутия е от нещо, което наричат 316NG — неръждаема стомана за ядрени приложения, просто казано. Над сложените една в друга кутии ще стои щит от титан, за да ги защитава от просмукващи се води и падащи камъни.

— Този въпрос тревожи ли ви?

Стив се усмихна.

— Инженерите не се тревожат. Ние планираме. Опитваме да моделираме всеки възможен сценарий и правим план за него. Тези три компонента — двете кутии и титановият щит — образуват онова, което наричаме „защита в дълбочина“. Пакетите ще се складират хоризонтално и заедно с различни видове отпадъци, за да е възможно поддържане на еднородна температура във всяка камера.

— Колко големи са тези пакети?

— Около два метра в диаметър и два до пет метра дълги.

— А какво става, ако пакетът бъде… поставен на друго място? — запита другият делегат от Калифорния.

— Невъзможно. За преместване на един пакет са необходими толкова неща и толкова хора трябва да се подпишат, че това е практически невъзможно. Мислете така: всички сме си губили ключовете от колите, нали? Представете си семейство от осем души. Всеки в семейството има резервен ключ, три пъти дневно всеки трябва да подпише формуляр, в който посочва, че ключовете са у него или в съгласувано място за ключове; три пъти дневно човек трябва да проверява, че неговият комплект ключове става за ключалката на колата и за стартера; и накрая три пъти дневно всеки трябва да иде при останалите членове на семейството и да провери дали всеки е изпълнил всички тези мерки. Започвате ли да схващате системата?

Всички кимнаха.

— Всичко това и още много други неща ще се извършват всяка смяна всеки ден от годината. Ще се подпомага с компютърен надзор. Уверявам ви, както е сигурно, че слънцето ще изгрее утре, така е сигурно, че тук нищо няма да отиде на погрешното място.

— Кажете ни за корозията, господин Дженкинс.

— Нашите корозивни проби се извършват в ЛИДКЛ — извинете, Лабораторията за изпитания за дългосрочна корозия „Ливърмор“.

— Имате предвид Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“?

„Благодаря за хубавия пас“ — помисли си Дженкинс, но не каза нищо. Всички бяха чували името „Лорънс Ливърмор“ и макар повечето хора да не знаеха какво точно значи ЛИДКЛ, бяха сигурни, че е нещо, което се радва на голямо уважение. А щом „Лорънс Ливърмор“ се занимава, има ли причина за тревога?

— Точно така — отвърна той. — Изпитването включва стареене и създаване на напрежения в пробите метал, които наричат „купони“. В момента изпитват осемнадесет хиляди купона, които представляват четиринадесет различни сплави в разтвор, характерен за нашия район. В момента средната скорост на корозиране на купоните е двадесет нанометра в година. Човешкият косъм е пет хиляди пъти по-дебел от това. С тази скорост „Сплав 22“, която се използва за вместените кутии, ще издържи около сто хиляди години.

— Впечатлен съм — каза един мъж с каубойска шапка — делегат от Айдахо според Дженкинс. — Хайде да поговорим за най-неблагоприятния сценарий. Какво ще стане, ако има теч и материалът попие в земята?

— Вероятността за това е…

— И все пак.

— Най-напред, трябва да знаете, че подземните води под нас са необичайно ниски, с ниво средно на 457 метра, което означава 335 метра под тази складова шахта.

Стив знаеше, че и това е горещо оспорван момент. Той каза истината на делегатите, но някои от учените, които работеха по проекта, искаха по-дълбоки складови шахти, на около сто метра под тази. Но всъщност нямаше твърд отговор за просмукването. Скоростта на просмукване на различните течности през скалата под съоръжението оставаше неизвестна, също както и влиянието на земетресенията върху нея. Стив си припомни, че все пак според най-добрите прогнози имаше вероятност от 1:70 000 000 катастрофално земетресение да засегне складовите нива.

Имаше едно нещо, от което съоръжението не можеше да избяга — подземните води. До преди десет месеца всички смятаха, че районът под съоръжението е онова, което наричат затворен хидроложки басейн — образувание с наклон навътре, което не излива водите си нито в океани, нито в реки. Две всеобхватни проучвания, едно от Агенцията за опазване на околната среда и едно от Американската геоложка служба оспорваха това убеждение. Ако проучванията се окажеха прави, водоносните хоризонти можеха да достигнат западното крайбрежие и Калифорнийския залив. Но въпреки това Стив имаше ясна заповед: докато въпросът не се реши, хидрогеоложкият басейн си оставаше затворена тема.

Стив каза:

— За да започне просмукване на отпадъците в скалите, е необходимо да откажат много системи — човешки и компютърни. Но и тук трябва да гледаме обективно: в сравнение с правилата за охраната на това съоръжение влизането в силоз на междуконтинентална ракета и изстрелването й ще е разходка в парка.

— Има ли делящ се материал?

— Искате да кажете дали може да избухне?

— Да.

— Ами искайте това да ви го обясни някой с два-три доктората, но отговорът е „не“.

— Да кажем, че някой е успял да се промъкне през охраната и да достигне складовото ниво с бомба…

— Като казвате „някой“, допускам, че имате предвид Супермен или Невероятния Хълк?

Всички се засмяха.

— Да, защо не? Да кажем, че са те. Какви щети могат да нанесат?

Стив поклати глава.

— Съжалявам, че ви развалям удоволствието, но организационната схема изключва тази вероятност. Първо, ще забележите, че този диагонален тунел е широк три метра. Количеството обикновен експлозив, необходим за значителни щети в складовите нива, изисква превоз с камион.

— А с неконвенционални експлозиви? — запита делегатът от Айдахо.

„В такъв случай ще имаме проблем“ — помисли Стив.