Жив или мъртъв

2

„ГОРИВОТО В РЕЗЕРВОАРА СВЪРШВА“ — обяви компютърният глас.

— Знам, знам — изръмжа в отговор пилотът.

Необходимата информация се виждаше на дисплея. Вече петнадесет минути лампата на бордовия компютър мигаше и указваше неизправност. Бяха прелетели над канадския бряг преди десет минути и наблюдаваха онова, което денем би представлявало зелен терен с недорасли дръвчета. Ако пилотът не беше объркал съвсем посоката, скоро трябваше да забележат светлини. Но поне не летяха над вода.

Северноатлантическите ветрове се оказаха много по-силни от прогнозираните. Повечето от нощните самолети летяха в източна посока по това време на денонощието и носеха много повече гориво от един „Дасо Фолкън 9000“. Машината имаше гориво за още двадесет минути. Десет повече от необходимото. Въздушната им скорост превишаваше 500 възела[2] и се намираха на 7600 метра височина, която намаляваше.

— Заход — каза той в микрофона. — Тук е Хотел нула-девет-седем Майк Фокстрот, идвам за гориво, край.

— Майк Фокстрот — отговориха. — Тук е Гандер. Вятърът е тих. Препоръчвам писта две-девет за нормален заход.

— Тих вятър ли? — обади се вторият пилот. — По дяволите.

Вече три часа летяха в насрещен вятър със скорост над сто възела, който ги разтърсваше леко, не твърде лошо като за дванадесет километра височина, но все пак забележимо.

— По-дълги полети над вода от този не обичам.

— Особено с такъв вятър — отвърна пилотът. — Надявам се, че двигателите могат да работят на изпарения.

— Всичко наред ли е с митниците?

— Би трябвало. Подадохме заявление в Канпас[3] и имаме разрешение за кацане в Мус Джо. Там ли ще попълваме формуляр за емиграционните власти?

— Да, точно така.

И двамата знаеха, че нещата са по-различни. Този полет щеше да е малко необичаен в частта между летище Гандер и окончателната им дестинация. Но им плащаха. А разменният курс на еврото работеше в тяхна полза. Особено с канадския долар.

— Виждам светлините. Имаме още пет минути — каза вторият пилот.

— Ясно, виждам пистата — отвърна пилотът. — Задкрилки.

— Задкрилките на десет градуса.

Вторият пилот се зае с лостовете и електродвигателите с вой спуснаха задкрилките.

— Да събудя ли пътниците?

— Не. Защо да си правим труда? — реши пилотът.

Ако се справеше добре, нямаше да усетят нищо до ускоряването за следващото излитане. След пенсионирането си с двадесет хиляди летателни часа в „Суисеър“ той беше купил употребяван самолет „Дасо Фолкън“ за чартърни полети за милионери и милиардери из Европа и по целия свят. Половината от хората, които можеха да си позволят услугите му, ходеха на едни и същи места — Монако, остров Харбър в Бахамите, Сен Тропе, Аспен. Фактът, че сегашният им пътник не отива там, беше любопитен, но след като плащаше полета, нямаше значение.

Слязоха под три хиляди метра. Светлините на пистата се виждаха лесно в тъмнината — права линия, приемала някога ескадрила прехващачи F-84 от ВВС на Съединените щати.

Хиляда и петстотин метра.

— Задкрилки на двадесет градуса.

— Разбрано, задкрилки на двадесет градуса — отговори вторият пилот.

— Колесник — беше следващата команда и вторият пилот посегна към лостовете.

Кабината се изпълни с шум от свистенето на въздуха при отварянето на капаците и спускането на стойките на колесника. Сто метра.

— Колесникът спуснат и заключен — обади се вторият пилот.

— Сто метра — заяви компютърният глас.

Пилотът напрегна ръце, отпусна ги, сниши леко самолета и с нежни, леки движения подбра точното място за опиране в пистата. Опитът му позволи да усети мига, в който машината докосна един от десетметровите бетонни квадрати. Включи реверса на тягата и самолетът забави ход. Един камион с мигащи светлини му показа накъде трябва да отиде и кого да следва, след което се отправи към мястото, където трябваше да ги чака цистерната с гориво.

Прекараха на земята общо двадесет минути. Служителят на емиграционните власти се свърза с тях по радиото, за да се увери, че няма промени на първоначално заявената информация в системата Канпас. Отвън шофьорът на автоцистерната откачи шланга от самолета и затвори крана за зареждане с гориво. „Окей. Готово“ — каза си пилотът. Дойде време за втория от трите етапа на този полет.

Самолетът рулира обратно до северния край на пистата, където изчака за редовната предполетна проверка. Ускори плавно, колелата се прибраха, задкрилките ги последваха и започна набирането на височина. След десет минути се изкачиха на 11 280 метра, както беше определено за тях от центъра в Торонто още от самото начало на полета.

Насочиха се на запад с въздушна скорост 0,81 Мах — около 520 възела или 600 мили в час, пътниците отзад спяха, а двигателите гълтаха горивото с постоянен разход от 1269 литра в час. Приемо-предавателят на самолета излъчваше информация за скоростта и височината към радарите за управление на въздушния трафик, но друг радиотрафик не беше нужен. В лошо време може би щяха да поискат друга, по-голяма височина за по-комфортен полет, но от кулата в Гандер се оказаха прави. След като преминаха студения циклон, който беше забавил полета им към Нюфаундленд, сега сякаш не се движеха изобщо, ако се изключи заглушеният рев на реактивните двигатели в опашната част. Двамата пилоти дори не разговаряха помежду си. Отдавна летяха заедно и знаеха всички вицове, а и при такъв спокоен полет нямаше нужда да си разменят информация. Всичко беше планирано чак до пословичната най-малка подробност — по-малка дори от задника на комар. И двамата се питаха какво ли е в Хаваите. Предстоеше им да се насладят на два апартамента в хотел „Роял Хавай“ — щяха да си отспят, за да се преборят с неизбежната умора от часовата разлика, която със сигурност щеше да последва десетте допълнителни часа светло време на деня. И двамата обичаха да подремнат на някой слънчев плаж, а според прогнозата в Хаваите ги очакваше идеално време. Планираха да престоят два дни, преди да тръгнат без пътници обратно на изток към летището на домуване в Женева.

— Мус Джо след четиридесет минути — отбеляза вторият пилот.

— Значи е време за работа.

Планът беше прост. Пилотът включи високочестотното радио, останало от Втората световна война, и се обади до Мус Джо, за да обяви захода и снижаването, както и времето на пристигане. Контролната кула от Мус Джо прие информацията от районните контролни системи и откри данните от приемо-предавателя на самолета на своите екрани.

Машината започна да снижава напълно нормално, като траекторията й бе надлежно отбелязана в центъра в Торонто. Местното време беше 0304, или Зулу-4:00, което означаваше четири часа източно спрямо Гринуичкия меридиан.

— Ето го — обяви вторият пилот. Светлините за заход към летището в Мус Джо се открояваха върху тъмната земя. — Височина три хиляди шестстотин и петдесет, като се снижаваме с триста метра в минута.

— Превключи приемо-предавателя в режим на изчакване — нареди пилотът.

— Разбрано — отговори вторият пилот. Уредът беше инсталиран допълнително от самия екипаж.

— Височината е деветстотин и петнадесет метра. Да спускам ли задкрилките?

— Остави ги — нареди пилотът.

— Разбрано. Виждам пистата. — Небето беше чисто и мигащите светлини на летището се забелязваха ясно.

— Мус Джо, тук е Майк Фокстрот, край.

— Майк Фокстрот. Мус Джо, край.

— Мус Джо, колесникът ни не се спуска. Стойте в готовност. Край. — Такова съобщение събуждаше хората.

— Разбрано. Обявявате ли критична ситуация? — веднага запитаха от контролната кула.

— Не, Мус Джо. Проверяваме електросистемата. Стойте в готовност.

— Разбрано, стоим в готовност — отговори гласът с лека нотка на загриженост.

— Окей — каза главният пилот на колегата си, — ще се загубим от радара им на височина триста и четири метра.

Разбира се, всичко това бяха го обсъдили вече.

— Височината е деветстотин и петнадесет метра и снижаваме.

Пилотът сви леко надясно. Искаше да укаже промяна на курса за радара в Мус Джо, нищо сериозно, но все пак промяна. При тази височина това може би щеше да се стори интересно на всеки, който наблюдава радара, но такъв едва ли имаше. Просто щяха да ги сметнат за поредния мимолетен проблясък във въздушното пространство.

— Шестстотин и десет метра — каза вторият пилот. На тази височина самолетът подрусваше, но не толкова, колкото предстоеше. — Четиристотин и шестдесет метра. Защо не промениш скоростта на спускане?

— Става. — Пилотът изтегли щурвала назад, за да намали ъгъла на снижаване и да изравни при двеста и седемдесет метра над нивото на земята. Тази височина стигаше, за да се загубят в приземните смущения над Мус Джо. Въпреки че самолетът съвсем не беше „Стелт“, повечето радари на гражданската авиация виждаха сигналите от приемо-предавателите, а не отражения от корпуса. В гражданската авиация радарът виждаше самолетите само като абстрактен сигнал в небето.

— Майк Фокстрот, тук Мус Джо. На каква височина се намирате, край.

Щяха да питат така известно време. Екипът в контролната кула беше необичайно буден. Пилотът реши, че вероятно са попаднали на учебни занимания. Лошо, но все пак нищо сериозно.

— Изключвам автопилота. Минавам на ръчно управление.

— Ръчно управление — отговори вторият пилот.

— Добре, завивам надясно. Изключи приемо-предавателя — нареди командирът.

Вторият пилот изключи захранването на първия приемо-предавател.

— Изключен. Невидими сме.

Това привлече вниманието на кулата в Мус Джо.

— Майк Фокстрот, тук Мус Джо. На каква височина сте? Край — обади се отсечено гласът. После повтори въпроса.

Машината изпълни завоя надясно, след което пое по курс 225 градуса. Земята под тях беше равна и пилотът изпита изкушението да намали височината на 150 метра, но се отказа. Нямаше нужда. Съгласно плана самолетът им се беше изпарил от радара в Мус Джо.

— Майк Фокстрот, тук Мус Джо. На каква височина сте? Край!

— Май е развълнуван — отбеляза вторият пилот.

— Не го виня.

Приемо-предавателят, който изключиха преди малко, принадлежеше на друг самолет, вероятно вкаран в своя хангар в Сьодерхамн, Швеция. Полетът струваше на чартърната компания 70 000 допълнителни евро, но швейцарският екипаж разбираше от пари, а пък и не возеха наркотици или други такива. За пари или не, подобни товари не си струваха усилията.

Мус Джо остана на 40 мили назад и се смаляваше със скорост 7 мили в минута според доплеровия радар на самолета. Пилотът завъртя шурвала, за да компенсира отклонението заради страничния вятър. Компютърът до дясното му коляно щеше да изпълни прецизно командата, защото знаеше точния маршрут.

Или поне донякъде.