Жив или мъртъв

13

ДЖАК-МЛАДШИ СЕ ПРИТИСНА до стената и тръгна напред по нея, като усещаше как треските на грубите дъски закачат ризата му. Стигна до ъгъла и спря, стиснал оръжието в две ръце и с насочено към земята дуло. Не както в Холивуд или в полицейските предавания по телевизията, където носеха пистолета с вдигната цев до лицето. Да, изглежда готино — нищо не можеше да подчертае лицето на героя по-добре от едрия „Глок“, — но тук не ставаше дума дали изглежда готино, а за това да останеш жив и да повалиш лошите. Да пораснеш в Белия дом, заобиколен от професионалисти от Тайната служба, които познаваха пистолетите по-добре от собствените си деца, имаше предимства.

Проблемът с холивудския начин на държане на пистолета беше двоен — пречи на погледа и позволява влизане в засада. Държането на пистолет в реалния свят изисква точна стрелба под напрежение, а за това от своя страна е необходима правилна настройка и добро визуално възприятие на ситуацията. За първото трябва подготовка, за второто — механика. Много по-лесно и по-ефективно е да вдигнеш пистолета, да видиш добре целта и да стреляш, отколкото да го правиш в обратен ред. Другият фактор — засадата — се отнася за ситуациите, при които правиш завой и се озоваваш лице в лице с лошия. Искаш ли пистолетът да е вдигнат до лицето ти или да сочи надолу, откъдето би могъл може би да гръмнеш лошия в краката, преди той да ти се нахвърли и ситуацията да дегенерира в борба без правила? Това не се случва често, разбира се, но според Джак за истинския стрелец е по-добре да се бори с някой лош, който има един-два деветмилиметрови куршума в крака си.

„Теория, Джак“ — напомни си той и се върна към реалността. Теориите са за класната стая, не за реалния свят.

Къде, по дяволите, е Доминик? Разделиха се при предната врата — Доминик тръгна надясно, към задните стаи на къщата — вероятно по-трудния път, — а Джак пое наляво към по-откритите кухня и хол. „Не се тревожи за Доминик, а за себе си.“ Братовчед му работеше във ФБР, затова не му трябваха уроци за тези неща.

Джак премести пистолета в лявата ръка, избърса потта от дланта си в крачола на панталона и пак хвана оръжието както преди. Пое си дъх, направи къса крачка назад и надникна зад ъгъла. Кухня. Надясно се виждаше хладилник, тъмнозелен барплот, мивка от неръждаема стомана и микровълнова печка отляво, а масата и столовете се намираха доста встрани, след барплота до задната врата.

Джак се огледа, но не забеляза никакво движение и затова излезе напред, като държеше пистолета на височината на рамото си. Промъкна се в кухнята, като местеше поглед, а дулото следваше очите му. Ако не го лъжеше интуицията, сводестият коридор напред и вдясно водеше към хола. Доминик трябваше да се появи от другата страна, отдясно…

— Джак, задният прозорец на спалнята! — извика Доминик отнякъде навътре в къщата. — Един избяга! През страничния прозорец! Бял мъж, червено яке, въоръжен… след него съм!

Джак устоя на импулса да се втурне напред, а вместо това продължи към кухнята и надникна зад ъгъла в хола. Чисто. Приближи към вратата за терасата, като застана до лявата страна на касата, с надеждата, че е зад гредите за гипсокартона, които на теория биха спрели или забавили всеки предназначен за него куршум, а после се наведе, за да погледне през прозореца към алеята навън. Вдясно забеляза силует: синьо яке, жълти букви. Якето от ФБР на Доминик. Джак отвори вратата, отново се огледа и след това бутна комарника. В тухлената стена срещу него се виждаше тъмен отвор за врата, а отдясно — голям зелен кош за боклук. Тръгна към него с вдигнат пистолет, като търсеше цели. Забеляза сянка при вратата и се извъртя навреме, за да види силует на мъж на прага.

— Стой! Не мърдай, не мърдай! — викна той, но силуетът продължи напред, а лявата му ръка попадна в осветената зона — държеше пистолет. — Пусни пистолета! — викна отново Джак, изчака една секунда и след това натисна спусъка два пъти — двата куршума попаднаха в целта. Силуетът падна назад в отвора на вратата. Джак отново се завъртя и продължи към коша, докато застана в позиция, от която можеше да надникне зад ръба му, за да…

И в този момент нещо го блъсна в гърба между лопатките и той пристъпи напред. Усети как кръвта нахлува в главата му и си помисли: „Мамка му, по дяволите…“

Блъсна се в коша, като основната част от удара пое с лявото си рамо, и опита да се извърти на пета към източника на стрелбата… Усети нов удар отстрани под мишницата и разбра, че е вече е късно.

— Спри! — викна глас по мегафон, последван от три бързи изсвирвания, които екнаха по уличката. — Спри учението!

— Ох, майчице… — промърмори Джак, а после се облегна на коша и издиша тежко.

Мъжът, който преди малко го застреля — специален агент Уолт Брандейс, — излезе от вратата и тъжно поклати глава.

— Господи. Такава смърт, синко, с боя по гърба…

Джак забеляза тънката усмивка по устните на мъжа, който го огледа от главата до петите и изцъка с език.

— Направо е срамно, да знаеш.

От другия край на улицата тичешком се приближи Доминик, спря рязко и запита:

— Пак ли? Виж проблема, Джак — ти…

— Бързам, знам.

— Не, не и този път. Не само това. Бързането не е истинският проблем, той е част от него, но не то те уби. Ще познаеш ли какво стана?

Джак помисли за момент.

— Въобразих си, че всичко ми е ясно.

— Точно така, въобрази си. Въобрази си, че човекът на вратата е сам. Допусна, че сито елиминирал, и спря да мислиш за него. На това му викам синдром на облекчението при засада. Няма да го намериш в учебниците, но е следното: оцеляваш при засада, разминало ти се е на косъм, и си мислиш, че си супер. Подсъзнателно си маркирал онази стая в къщата от „нечиста“ на „чиста“. Е, ако това е реалният живот и в стаята имаше двама души, всеки средностатистически тъп престъпник щеше да почне да стреля по теб в мига, в който стреля и съучастникът му, но винаги има изключения, например рядко срещащото се същество умен лош, и именно изключенията убиват.

— Прав си — промърмори Джак, като отпи малко диетична кола. — По дяволите.

Брайън, който не взе участие в последното учение, Джак и Доминик се събраха в стаята за почивка след разясненията на Брандейс, който не спести на сина на бившия президент абсолютно нищо. Каза му горе-долу същото, както Доминик, но по-забавно. У Брандейс, родом от щата Мисисипи, имаше нещо комично, заради което критиката му не жилеше така силно. Но все пак жилеше. Беше казал:

— Какво си мислиш, Джак? Че ще дойдеш тук и ще станеш незабавно експерт ли?

Както почти всичко в базата на ФБР за обучение по тактика в населените места, която наричаха с обич Алеята на Хоган, стаята за почивки изглеждаше съвсем спартанска, с шперплатови стени и пластмасови маси, които сякаш бяха удряни с чук. Но всъщност нещата бяха много различни — в базата имаше банка, поща, бръснарница и закрит басейн. „И тъмни врати“ — мислеше Джак. Определено се чувстваше зле, и не само от топчето боя, което го фрасна между лопатките. Още го болеше и той подозираше, че като се съблече под душа, ще намери голям оток. Но боя или не, той си беше мъртъв. Подозираше, че използват боя заради него. В зависимост от разигравания сценарий и агентите участници, Алеята на Хоган можеше да е много по-шумна и страшна. Джак дори чуваше слухове, че екипът за спасяване на заложници понякога стреля с истински куршуми. Но пък хората в него бяха сред най-добрите.

— А ти? Не тренираш ли? — запита Джак Брайън, който седеше отпуснат на стола си и се люлееше на два крака. — Та да ти прочетат и на тебе цяла лекция.

Брайън посочи с глава брат си и се усмихна.

— Това е негов терен, братовчед, не мой. Ти ела в Двадесет и деветте палми и тогава ще разговаряме.

Морските пехотинци имаха свой плашещо реалистичен център за обучение по бойни действия в градска среда, който наричаха ВДУТ — Военни действия в урбанизиран терен.

— Дотогава ще си държа устата затворена, ако искаш да знаеш.

Доминик почука с пръсти по масата пред Джак.

— По дяволите, братовчед, нали ти поиска да те доведем тук?

Стоманената нотка в гласа му се долавяше безпогрешно и Джак за миг се сепна. „Какво става? — запита се той.

— Да.

— Искаше да усетиш как е наистина, нали?

— Да.

— Ами спри да се държиш като момченце, което са хванали да преписва. Тук не става дума за лекциите. На никого не му пука ти кой си или дали за трети път допускаш новобранска грешка. По дяволите, първите десет пъти на този курс и аз получавах куршум. Пропуснал си вратата? Ами нея за малко не я кръстиха на мое име заради куршумите, които получавах оттам.

Джак му вярваше. Тук обучаваха агенти на ФБР от двадесет и нещо години и единствените, които се справяха идеално, бяха хората, тренирали толкова много, че даже сънуваха базата. Джак знаеше, че така е с всяко нещо. Повторението е майка на знанието — това клише всъщност представляваше аксиома, особено сред военните и правораздавателните органи. Повторението променя мисленето, а тялото развива мускулна памет заради изпълнението на едно и също нещо непрекъснато, докато мускулите и нервните окончания заработят в унисон и мисленето бъде извадено от уравнението. „Колко ли време е необходимо?“ — чудеше се Джак.

— Стига де… — каза той.

— Не, попитай Брандейс. С удоволствие ще ти разкаже. Много пъти ме е гърмял. Мамка му, първите два пъти минах точно покрай вратата и ме убиха. Виж, не ми се ще да те хваля, но се справи адски добре като за първи път. Страшно добре. Кой би помислил… Моят братовчед е истински майстор на оръжието.

— Е, сега гледаш да не ме обидиш.

— Не, не е така. Наистина. Хайде, Брайън, кажи му и ти.

— Прав е, Джак. Всъщност още не си съвсем шлифован — по дяволите, два пъти пресече Дом в пералнята.

— Пресякъл съм го?

— Е сещаш се, когато сте наредени пред някоя стая, точно преди да влезете, и вътре се разделяте, като едната група тръгва към тежката страна, а другата към леката…

— Да, сещам се.

— В пералнята стъпи настрани и насочи пистолета си извън своята зона. Дулото му пресече към мен — точно в тила. Това не е позволено.

— Ясно, урок номер едно: не насочвай пистолет към приятелите си.

Брайън се засмя.

— И така може да се каже. Та както ти разказвах, не си шлифован, но имаш страхотни инстинкти. Какво не си ни казал? Да не си се обучавал със Службата за сигурност като малък? Сигурно си прекарал няколко ваканции с Кларк и Чавес?

Джак поклати глава.

— Не, няма такова нещо. Искам да кажа, че съм стрелял, но не съм се учил като това тук. Не знам… сякаш всичко ставаше в главата ми, преди да се случи — сви рамене Джак и се усмихна. — Може да имам малко от гените на баща си. Кой знае, може пък прекалено много да съм гледал „Умирай трудно“.

— Не знам защо не мисля така — отговори Брайън. — Е, каквото и да е, не бих имал нищо против да ми пазиш гърба.

— И аз.

Вдигнаха кутиите с диетична кола и ги чукнаха една в друга.

— А, момчета, за онова — обади се колебливо Джак. — Помните ли миналата година в Италия?

Брайън и Доминик си размениха погледи.

— Помним — отговори Дом. — Адска сделка си беше.

— Ами, мислех си, че не бих се противил да го правя пак, е, не точно това, но нещо такова.

Брайън възкликна:

— Господи, братовчед, да не казваш, че си замислил да се откачиш от клавиатурата и да заживееш в реалния свят? Направо виждам как иде кукувото лято.

— Много смешно. Не, харесвам си работата. Знам, че е важно, но е неосезаемо. А вашата работа, момчета, като онова в Италия — там е истината. Истинско нещо, нали? Виждаш резултата със собствените си очи.

— Ами като си подхванал темата — отвърна Доминик, — ще ти кажа, че винаги съм искал да те питам дали след това не си имал угризения, не че е необходимо, но все пак се навря напред с гъза в лайняна ситуация, да ме извиниш за израза.

Джак помисли над думите му.

— Какво искаш да кажа? Че съм имал угризения ли? Нямах. Не. Е, поопънаха ми се нервите и за четвърт секунда преди станалото се запитах какво, по дяволите, правя. Но след това всичко свърши — бяхме само той и аз и свърших работата. Та да отговоря на въпроса, който според мен задаваш — не. Спя напълно спокойно. Смяташ ли, че не трябва?

— А, не, мамка му — каза Брайън и се огледа, за да е сигурен, че са сами, после се наведе и облегна лакти на масата. — За тези неща, Джак, няма „трябва“. Или спиш, или не спиш. Ти спиш и това е добре. Онзи задник си го заслужаваше. Първия път, когато гръмнах човек, онзи можеше да ме убие. Аз него или той мен. Очистих го и знаех, че постъпвам правилно. И все пак сънувах няколко кошмара. Правилно или не и независимо дали онзи го заслужава, убиването не е приятна работа. Всеки, който мисли противното, е малко ненаред с главата. Цялата работа не е да убиваш, а да свършиш работата, за която са ти скапали задника от учения, да се погрижиш за момчетата от лявата и дясната ти страна и да излезеш сух и с всичките си пръсти.

— Освен това, Джак — добави Доминик, — онзи в Италия нямаше просто да се пенсионира един ден. Много хора щяха да загинат, преди някой да го изпрати по пътя му. За мен това е истината. Добре е лошият да си получи заслуженото, но нашата работа не е просто да отмъщаваме. Ако правиш така е все едно да затвориш кошарата, след като конете са излезли. Аз предпочитам да спра онзи, който мисли да отвори вратата на кошарата.

Брайън изгледа брата си близнак, поклати глава и се ухили.

— Проклет да съм. Мама винаги казваше, че ти си философът в семейството. Не го вярвах чак досега.

— Да, да — промърмори Доминик. — Не е философия, а математика. Убий един, спаси стотици или хиляди. Ако говорим за свестни хора, които спазват закона, уравнението ще е по-трудно, но тези не са такива.

— Съгласен съм с него, Джак — каза Брайън. — Имаме възможност да свършим малко истинска работа. Но ако мислиш да правиш тези неща, защото според теб отговорът е в отмъщението или защото ще си като Джеймс Бонд…

— Не е това, което…

— Добре, защото отговорът не е този, никак даже. Нещата са грозни и точка. А отмъщението е лош мотиватор. То те прави немарлив, а немарливостта е смърт.

— Знам.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Ще говоря с Гери и ще видя какво ще каже.

— Ами подготви си адски добри локуми — посъветва го Доминик. — По дяволите, Гери пое риск, че изобщо те нае. Баща ти щеше да откачи…

— Нека аз се тревожа за баща си.

— Добре, но се лъжеш, ако мислиш, че Гери просто ще ти даде пистолет и ще каже: „Иди и направи света безопасен за демокрацията.“ А нищо не става без него.

— Знам.

— Добре.

— И така — каза Джак, — ако аз говоря с него, ще дадете ли по едно рамо?

— Разбира се, с пълна сила — отговори Брайън. — Но това не е демокрация, Джак. Ако приемем, че не ти откаже на момента, вероятно ще се допита до Сам. — Сам Гренджър беше шеф на операциите в Колежа. — Съмнявам се, че ще пита нас.

Джак кимна.

— Май си прав. Е, както каза, добре е да подготвя много добри локуми.