Жив или мъртъв

50

КЛАРК СЕ ОЗОВА в подземен проход между два терминала. Тук имаше подвижни пътеки, прилични на конвейери — проходът изглеждаше доста дълъг. Проследил беше Хади навън, където онзи изпуши една цигара, преди да влезе обратно, и премина през детекторите за метал — като по чудо полицейската му значка тук не включи системите, — влезе в дългия тунел и се качи по ескалаторите до изхода, откъдето трябваше вече да почва работа. Хади сви наляво. Разбрал беше къде да иде от мониторите, без да проверява билета си за номера на полета. Дали е обучен професионалист или просто човек с добра памет, или пък с прекалено самочувствие? Знае ли човек. На горния етаж Хади сви по коридор F. Ходеше бързо. Бърза ли? Ако е така, лошо. Наистина обектът се обърна, за да провери един монитор, ориентира се, а после сви наляво към портал F-5, където седна с вид на човек, който има нужда да си почине. Оказа се, че от портал F-5 се лети за… Лас Вегас. Международното летище „Маккарън“ беше голямо, с огромен брой свързващи полети до Бог знае още колко други места. А дали Вегас не е крайната му цел? Благоразумно ли е така, само с едно прекачване? Кой ли е обучавал Хади? Някой от КГБ или от неговата организация? Независимо от отговора, самолетът трябваше да излети след петнадесет минути — недостатъчно време Джак да се върне на гишето при терминал 1 и да си купи билет. Следенето щеше да свърши тук: По дяволите. Дори не можеше да гледа прекалено очевидно към онзи и да го следи отблизо. Хади можеше да се е огледал и да го познае. Може да е обучаван от професионалист и да има способността на Кларк да запомня лицата, които преминават през живота му. За шпионин, който работи на терен, това е важно умение.

Кларк отиде до един магазин за сувенири и купи шоколад и кутия диетична кола, като бързо огледа коридора. Хади седеше, без дори да се оглежда за стъклена будка за пушачи, в която хората можеха да се насладят на лошия си навик. Сигурно умее да контролира страстите си. Такива хора могат да са опасни. Обявиха качването в самолета — отначало за хората с билети за първа класа, и Хади стана, отиде до гишето и показа билета си. Даже се усмихна на мъжа, който провери билета и му махна да влиза в стария самолет DC-9, да седне на широката кожена седалка и да пие безплатно до Вегас, където хората можеха да се наслаждават на всевъзможни лоши навици до насита. Джон изяде шоколада и се върна до входа за подземния тунел. Както преди, ескалаторът надолу изглеждаше като път към ада и той „благослови“ архитекта, отговорен за подвижните пътеки. На тази възраст Кларк оценяваше подобни неща. Напомни си да не се мръщи заради провалената си мисия. Е, отчасти провалена. Сега знаеха някои неща за неизвестния допреди обект, а имаха и снимки. Например, че обича да пътува дегизиран като евреин — умно и съвсем малко бие на очи. Евреите и арабите са генетични братовчеди в края на краищата, а и религиозните им вярвания не се различават чак толкова, макар и едните, и другите да се гневяха от подобни мисли. Същите са и християните, хората на Книгата, както веднъж му казаха неговите приятели от Саудитска Арабия. Религиозните хора по принцип не убиват. Бог може да не е съгласен. Във всеки случай сега трябваше да лети обратно до Колежа. Изчака, докато затвориха вратата на ръкава към самолета и двумоторната машина се отдели на заден ход от терминала, за да завие на собствен ход към пистата. Три часа до Вегас. Или може би по-малко. Маршрутът минаваше над Айова, Небраска и Уайоминг, за да свърши в града, който чества греха. „А оттам накъде?“ — чудеше се Джон. Това нямаше да се разбере скоро. Цялата мисия се оказа несигурна и той нямаше за какво да се разочарова чак толкова. А и нали имаха снимка на този помияр. Намери гише, където му предложиха билет за връщане до Балтимор след деветдесет минути. Обади се, за да уреди някой да го чака с кола.

Хади, настанен в място 1D, разгледа менюто, докато пиеше от виното — без изненада установи, че италианското е по-добро, — и се укори за греховния си нюх. Земята отдолу беше равна, с някои странно зелени кръгове, които знаеше, че са напоителни системи. Американските фермери използваха такива в прерийните щати. Някогашните изследователи са наричали този район Великата американска пустиня. Днес той е житницата на света, но напред, отвъд планините, имаше други пустини. Каква голяма и странна държава, пълна със странни хора, повечето невярващи. Но с тях трябваше да си нащрек и затова се налагаше да наблюдава себе си и поведението си всяка минута, повече, отколкото в Италия. Трудно е човек да не се отпуска и за миг и да не сваля гарда. Ако имаше късмет, щеше да си почине, когато се срещне с приятеля си, а там щеше да го закара следващият самолет. Колко е странно, че не знаеше къде живее Емира. Познаваха се от много, много години. Дори заедно се научиха да яздят коне, по едно и също време и на едно и също място, като съвсем малки момчета. Ходеха в едно и също училище, играеха и тичаха заедно. Но виното си каза думата, а и той беше прекарал дълъг ден. Очите му натежаха и Хади заспа в обгърнатия от нощта самолет.

Кларк се качи на друг самолет, седна в първа класа и затвори очи, но не за да спи, а за да преосмисли събитията от този ден. Какво е правил? Къде е сгрешил? Къде е постъпил правилно и защо това няма значение?

Краткият отговор беше в хората. Братята Карузо изглеждаха достатъчно компетентни, а и Джак се справи добре, но това не го изненада. Момчето имаше добри инстинкти. Може да са по наследство. Както и да е, операцията мина добре, като се има предвид колко набързо бе подготвена. Знаеха, че онзи ще лети за Чикаго. Не трябваше ли да се разделят на екипи по двама и да изпратят снимката по електронен път, за да е лесно проследяването? Защо не бяха постъпили така? Имаха техническата възможност, но тя не означаваше, че операцията можеше да успее. За подобни случаи трябват много хора, защото случайността е непознаваема и само обърква нещата. По дяволите, дори внимателно планираните операции не са надеждни, даже и с многобройни обучени професионалисти. Не е необходимо даже врагът да е професионалист, за да обърка случайността и най-добре замислените планове. Кларк реши, че сигурно е добра идея да проиграят европейските мисии с близнаците, за да се види колко струват. Изглеждаха добри, но това го правеха и манекенките. Всичко опираше до обучението и опита. Богат опит. Човек се обучава на терен и Кларк беше полагал големи усилия да предаде опита си на новите служители на ЦРУ във Вирджиния. Но никога нямаше да узнае колко добре се е справил. Някои се връщаха и пиеха бира с него и Чавес. Но какво ставаше с хлапетата, които не се връщаха? Какви уроци можеха да се научат от тях? Човек рядко чуваше нещо, защото да не се върнеш означаваше да не се върнеш завинаги, да получиш златна звезда на дясната стена в преддверието в ЦРУ и, обикновено, празно място в книгата с имена.

Като за начало трябва да подобрят комуникациите в екипа. Ако нямат опит да четат мисли, е по-добре да имат стабилен начин за комуникация. Добре е да се наемат повече хора, но нямаше да се случи. Колежа трябваше да е малък и чевръст. Сигурно можеха да се справят, но имаше моменти, когато повече хора могат да решат повече проблеми. Обаче това нямаше да се случи.

Самолетът на Кларк кацна меко на международното летище в Балтимор. След пет минути спряха на портал D-З и Кларк излезе бързо. Отиде до тоалетната и се отправи надолу по коридора, с надеждата, че някой ще го чака. Оказа се, че го чака Джак, който му махна.

— Знам как изглеждаш — сопна се Кларк. — Не е нужно другите да знаят, че ме познаваш.

— Ама аз…

— Знам. Никога не спирай да си агент на терен, докато не седнеш вкъщи с първата бира в ръка, хлапе. Не забравяй това.

— Ясно. Какво научи?

— Отиде до Вегас и сега вероятно е там. Но научих, че нямаме достатъчно хора, за да вършим важни неща в Колежа — заключи ядосано Кларк.

— Да, ама не можем да си вършим работата под надзора на правителството, нали?

— Прав си, обаче има и предимства да си част от по-голяма организация.

— Е, да. Ние сме нещо като паразити в държавата според мен.

— Май е така. Опитахте ли да проследите нашата птица?

Джак поклати глава.

— Не.

— Обзалагам се, че ще лети още — с едно или две прекачвания, но не можем да разберем.

— Защо?

— За сложност. Трябва да направиш всичко възможно най-трудно за противника си. Това е основен принцип в живота.

Пред летище „Маккарън“ Хади казваше същото на Тарик, който отговори:

— Това сме го обсъждали много. Няма никаква опасност. Комуникациите ни са възможно най-сигурни и никой не ги е пробил, иначе нямаше да сме тук, нали така?

— Ами Уда бен Сали и останалите? — настоя Хади.

— Той умря от сърдечен удар. Прегледахме официалния доклад от аутопсията.

— А другите?

— Хора умират всеки ден от сърце, дори избраниците на Аллах — изтъкна Тарик.

— Сигурно евреите са го убили, но лекарите в Рим са казали, че е умрял от сърдечен удар.

— Възможно е да има начин — вероятно лекарство, което да предизвика такъв ефект.

— Възможно е.

Тарик зави наляво и се насочи към града.

— Но в случая не трябва да се тревожим за израелците.

— Сигурно е така — съгласи се Хади. Чувстваше се твърде уморен от дългото пътуване, за да води сериозни спорове. Твърде много време във въздуха, твърде много вино и твърде малко сън не му позволяваха да събере интелектуална енергия.

— Колата ти чиста ли е?

— Мием я през три дни. Тогава я претърсваме за всякакви подслушвателни устройства.

— Как е той?

— Ще видиш сам след няколко минути. Здрав е и доста добре физически. Но трудно ще го познаеш. Швейцарските хирурзи направиха чудеса. Ако иска, би могъл да се разхожда из улиците тук, без да се бои, че ще го познаят.

Хади се възползва от възможността да погледне навън от колата.

— Защо тук? — запита уморено той.

— Никой не си признава, че живее тук, освен крадците, които притежават хотелите и казината. Градът е крещящо корумпиран, както Бейрут навремето, или поне така ми казваше баща ми. Много хазарт, но негово височество не играе с пари.

— Да, играе с живота си. Така е по-опасно, но всички умират, нали?

— Местните неверници се преструват, че не се боят от смъртта. Странно колко много християнски черкви има тук. Хората обичат да се женят в този град — не го разбирам, но е така. Емира избра града заради анонимността. Според мен постъпи разумно. Тук идват толкова много хора, за да играят хазарт и да съгрешават срещу Аллах. Достатъчно престъпност има и полицията е доста заета.

Тарик зави надясно за последната отсечка към дома на Емира и се замисли. Този дом беше далеч по-комфортен от пещерите в Западен Пакистан, което доставяше огромно удоволствие не само на Тарик, но и на останалите, слава на Аллах. Той забави и включи левия мигач. С колегите си спазваха всички закони на Америка, за които знаеха.

— Това ли е?

— Да — потвърди Тарик.

Изборът се хареса на Хади. Емира можеше да избере и по-добре защитено жилище, но то щеше да привлече интереса на съседите, а и нямаше да свърши работа в тези времена на хеликоптери и самолети с бомби. При захода към Лас Вегас пилотът обърна внимание на пътниците към голямата база на ВВС северно от града. Още един умен ход от страна на приятеля му, да се засели близо до голяма военна база — на пръв поглед лоша идея, но брилянтна точно заради това. Хади си помисли с възхищение, че Емира не просто е пожелал да живее в неверния Запад, а да го направи блестящо. Колко ли време го е планирал? Как ли го е уредил? Е, точно затова той стана водач на организацията — заради способността си да вижда онова, което другите не виждаха. Заслужи си място в света и то му даваше възможност и право да постъпва както си пожелае с другите мъже… и с жените, според мъжа зад волана. Всички мъже имат своите потребности и слабости. Но тази не беше особено вредна. И Хади беше участвал в някои от радостите на Рим. И то достатъчно често, че да изпитва вина. Значи и приятелят му го прави. Е, това не го изненада.

Колата спря в гаража. Хади забеляза, че едното място е празно. И друг слуга ли има? Излезе от колата, взе си багажа и тръгна към вратата.

— Хади! — избумтя гласът от вратата за къщата. Големите гаражни врати вече се спускаха.

— Ефенди! — викна Хади в отговор. Двамата се прегърнаха и се целунаха по обичая.

— Как летя?

— И четирите полета минаха добре, но се изморих.

Хади огледа лицето на Емира. Гласът го правеше по-узнаваем. Но лицето — не. Саиф Рахман Ясин изглеждаше различен. Носът, косата, дори и очите, или може би не. Може би само изражението им е различно. Определено Емира се радваше да види приятеля си от детството и радостта в тях го правеше много по-различен от онова, което показваха по телевизията и във вестниците.

— Ти си добре, приятелю — каза Хади.

— Тук водя спокоен и комфортен живот — обясни Емира с изненадваща усмивка. — Слава на Аллах, но ни предстои да изкачваме планини. Щастливо се живее под носовете им, както се казва.

— Когато научих за това, реших, че си полудял, но сега разбирам мъдростта ти.

— Благодаря ти — отговори Емира и го придърпа да влезе. — Решил си да пътуваш като евреин, нали? Това е добре. Тук ги има много.

— Този град толкова корумпиран ли е, както говорят?

— Много повече. Населението е непостоянно. Хората тук не познават никого освен най-близките си приятели. Също както в Ливан преди време.

— Или както в Бахрейн сега?

— Това е твърде близо до кокала.

Не трябваше да обяснява. Твърде много саудитски араби идваха тук с лимузините си, за да се насладят на удоволствията на плътта, и доста от тях можеха да го познаят по гласа, ако не по новото лице. Саудитското кралско семейство искаше смъртта му колкото и американците. И наистина биха разположили екрани на площад „Клъц-клъц“ в Рияд, от които неверниците да наблюдават последните му мигове и да ги запишат с миникамерите си и други записващи устройства. Много награди имаше за главата му… А и цената на американците съвсем не беше най-висока.

— Ела. Хайде да ти намерим хубаво легло.

Хади го последва в кухнята, откъдето свиха наляво към спалните.

— Тук на сигурно място ли си? — запита той.

— Да, но мога да изчезна за няколко минути. Не е идеално, обаче е най-доброто, което може да се уреди.

— Проверяваш ли си маршрута за бягство?

— Всяка седмица.

— Така правя и аз в Италия.

— Почивай! — нареди Емира, като отвори вратата към спалнята. — Имаш ли нужда от нещо?

Хади поклати глава.

— Гладен съм, но ми се спи. Ще се видим утре сутринта.

— Лека нощ, приятелю.

Емира затвори вратата. След почти шест хиляди мили във въздуха приятелят му имаше правото да е изтощен.