„ПОЧТИ ЧЕТВЪРТ от световните доставки на тежкотоварни кранове“ — мислеше Бадр, загледан в Порт Рашид. Тридесет хиляди от общо 125 000 крана в целия свят, всички събрани на едно място и за една цел — да превърнат Дубай в перлата на планетата и в рай за най-богатите й обитатели.
От мястото си виждаше Палмовите острови и Светът — обширни изкуствени архипелази, един във формата на палма, а другият — на Земята. Виждаше се и хотел „Бурж ал Араб“ — триста и повече метра висока остра кула във формата на гигантско корабно платно.
На сушата градът представляваше море от небостъргачи, пресичащи се шосета и строително оборудване. През следващите пет години в пейзажа щяха да изникват различни атракции: брегът на Дубай, който като полумесец се простираше на петдесет мили в океана; подземният хотел „Хидрополис“; „Спортният град“ и ски комплексът и „Светът на космическите науки“. За по-малко от десетилетие Дубай беше се превърнал от нещо, което мнозина смятаха за пустинна западнала точка на картата, в един от най-добрите курорти на света, в игрище за супербогатите. Бадр предполагаше, че не след дълго благоустрояването и атракциите ще надминат дори тези в Лас Вегас. А може би не. Световната икономическа криза се отрази и на ОАЕ. Много от крановете над града всъщност стояха неподвижни заради спрените строителни проекти. Бадр виждаше в това ръката на Аллах. Подобно декадентство не можеше да съществува в арабска страна.
— Величествено е, нали? — чу глас зад себе си той и се обърна.
— Моля да ме извините, че закъснях — каза брокерът. — Както вероятно сте забелязали, строителството понякога е неприятна работа. Господин Алмази, нали?
Бадр кимна. Разбира се, той не се казваше така, а и агентът вероятно се досещаше, но сред достойните за уважение особености на Дубай фигурираше и всеобщото уважение към дискретността и анонимността на армията банкери и брокери. Бизнесът си е бизнес и парите — пари, и се ползваха с повече почит от основаните на предубеждения и напълно субективни норми на поведение.
— Да — отговори Бадр. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
— Няма за какво. Насам, ако обичате.
Брокерът отиде до спряна наблизо електрическа количка за голф. Бадр се качи в нея и тръгнаха по пристана.
— Вероятно сте забелязали, че пристанът не е бетонен — каза брокерът.
— Забелязах.
Всъщност материалът по повърхността на пристана наподобяваше теракота.
— От композитен материал е. Нещо като синтетична замазка, казват, но много по-здрав и траен, а цветът ще се запази цял живот. Дизайнерите го смятат за по-приятната алтернатива на стандартния сив бетон.
Спряха пред един склад в далечния край и излязоха от колата.
— Споменахте, че се нуждаете от спокойствие — каза брокерът. — Тук добре ли е?
— Да, така мисля.
— Както виждате, на ъгъл е, с достъп от водата отпред и отстрани. Достатъчно за два кораба от по деветдесет метра всеки. Разбира се, при нужда можете да наемете портални кранове на релси.
Истината беше, че Бадр не знаеше много за изискванията на своя клиент, освен размера и разположението на склада за времето, през което ще му е необходим. От него искаха да осигури достъп и спокойствие преди всичко останало.
— Мога ли да разгледам как е отвътре? — запита той.
— Разбира се.
Агентът извади карта и я прекара през четец отстрани на вратата. Чу се тихо пиукане. Брокерът сложи палеца си на плочка до четеца. След няколко мига ключалката се отвори с щракане.
— Картите и биометричният четец са напълно програмируеми от наемателя. Вие и само вие ще контролирате достъпа до склада.
Как се прави това?
Чрез нашия сигурен интернет сайт. След създаването на вашата сметка просто влизате в сайта, програмирате картите и сканирате записите на пръстите. Всички данни се криптират по метод, който наричат TLS, защита на транспортния слой, и с дигитални сертификати.
— Много добре. А полицията?
— През последните десет години мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти полицаите са искали разрешително за обиск на нашите складове. Разбира се, всички искове са отхвърлени от съда. Гордеем се, че осигуряваме сигурност и анонимност — в рамките на закона на Емирствата, разбира се.
Двамата влязоха. Складът, с площ 185 квадратни метра, беше празен. Подът и стените бяха изработени от същия композитен материал, както пристана, но по-белезникави. Нямаше и прозорци, както искаше клиентът. Въздухът се оказа прохладен — около 20 градуса.
— Комфортно е, нали? — запита брокерът.
Бадр кимна.
— Има ли противопожарна и охранителна система?
— Има. Следим ги в нашия оперативен център на по-малко от миля оттук. При пожар се задейства пожарогасителна система с фреон. При непозволено влизане се свързваме с наемателя за указания.
— А с полицията?
— Само с разрешение на наемателя.
— Ами вашата фирма? Не може да нямате достъп до…
— Не. Ако наемателят закъснее с наема седем дни, полагаме всички усилия да се свържем с него. Ако на четиринадесетия ден все още не сме осъществили контакт, четецът на карти и биометричният скенер се снемат и заключващата система се демонтира — скъп и продължителен процес, който, разбира се, е за сметка на наемателя, а също и всяко последващо монтиране на тези системи. Също така цялото съдържание на склада се конфискува.
— Уверявам ви, че с — нас няма да имате такъв проблем — отговори Бадр.
— Не се съмнявам. Предлагаме минимум едногодишен договор с шестмесечни удължавания след това.
— Една година е достатъчно.
Всъщност бяха му казали, че и месец е достатъчен. Складът щеше да стои празен, след като изпълни функцията си, каквато и да е тя. Всъщност няколко дни след заминаването на неговия клиент за властите щяха да останат само финансовите хитрини за плащане на наема, а и те щяха да ги отведат единствено до други закрити сметки и фирми паравани. „Паричната следа“, която американското разузнаване умееше да проследява толкова добре, щеше да е изстинала.
— Можем да осигурим помощ при митническите процедури, ако трябва да разтоварвате кораба — отбеляза брокерът. — Но разрешителните за износ са ваше задължение.
— Разбирам — отговори Бадр, като едва сдържа усмивката си. Нещо му казваше, че неговите клиенти нямаха никакви намерения да се сдобиват с разрешителни за износ. Огледа се за последен път и се обърна към брокера.
— След колко време можете да подготвите договора за наем?
Аднан не знаеше, но колегите му не бяха много по-напреднали в мисията си, само дето се возеха в относителния комфорт на чартърно корабче — бивш руски ферибот.
Вече дни наред той и неговите мъже пътуваха край брега на Карско море, край рибарски колиби и изоставени селища, а малкото коли в заснежената пустош се отдалечаваха от тях, което Аднан се стараеше да не счита за предзнаменование. Трудно можеше да си представи, че някой би живял тук доброволно. В пустинята поне човек можеше да се зарадва на слънцето. Тук сивото облачно небе изглеждаше по-скоро правило, отколкото изключение.
Както очакваше, подслон за нощните им спирки се намираше лесно, но да намериш подслон, който е нещо повече от обикновена колиба, се оказа съвсем друго. Първата нощ им провървя — намериха изоставена юрта с изправна печка за дърва. Оказа се, че брезентът е надупчен и тече, но пък опорните колове все още стояха дълбоко забити в земята и обтягащите въжета ги държаха здраво, така групата прекара нощта в относителен комфорт, докато бурните ветрове отвън блъскаха по юртата сняг и лед като куршуми, а вълните се удряха с рев в скалите. Втората нощ нямаха такъв късмет и се наложи да се сгушат един до друг в спалните си чували в каросерията на камиона, чийто надупчен като сито брезент плющеше на вятъра. След няколко часа в опити да спят се бяха отказали и дочакаха зората с чай, който приготвяха на преносимия лагерен котлон.
И сега, след три дни пътуване се намираха на ден или ден и половина от своята цел, или поне така излизаше според картата, която Аднан проверяваше предпазливо — сверяваше обозначенията и мерките по нея с показанията на ръчния си уред за глобално позициониране. Но цел май не беше точната дума. Може би трамплин. Ако капитанът им спази обещанието си, а той искаше да си заработи останалата част от хонорара, щяха да са още една стъпка по-близо до целта си, и Аднан се притесняваше особено много. От малкото неща, които успя да прочете за района, излизаше, че макар и мрачно, мястото, където се намираха, скоро щеше да им изглежда луксозно. А и онази болест. Имаха хапчета, но докторът, който им предписа дозите, не знаеше точно колко са ефективни. Аднан знаеше, че хапчетата помагат, но без гаранция. Най-добрата им защита щеше да е в скоростта и предпазливостта. Колкото по-дълго стояха тук, толкова по-голям ставаше рискът. И най-лошото беше, че никой не можеше да знае дали е болен дори много години по-късно и не можеше да разбере достатъчно рано дали смъртта не го разяжда. Каза си, че това не е важно. Смъртта си е смърт, просто мост към рая, и хората му знаеха това не по-зле от него. Да се съмняваш означава да обидиш Аллах.
Въпреки бруталния студ и нищожните порции храна никой от групата не се оплакваше. Добри мъже, верни на Аллах и на каузата, а те, разбира се, са едно и също. И макар той да вярваше, че няма да се променят, когато им разкрие целта на пътуването, знаеше, че не може да свали гарда. Емира лично го избра за мисията и изпълняваха твърде важна задача, за да допусне страхът да ги промени.
„А самата задача?“ — запита се Аднан. Имаше подробни и ясни указания, а и леснодостъпни — в раницата си носеше няколко дузини ламинирани страници, — но какво щеше да прави при усложнения? Ами ако инструментите им не се окажеха подходящи за задачата? Ами ако срежат не където трябва или пък системата от макари не издържи товара? А и какво щяха да правят, ако, пази Боже, мерките за сигурност са различни от онова, което знаеха?
„Стига“ — каза си той. Също като страха неувереността е измама на мисълта или слабост, която трябва да се преодолява чрез вяра в Аллах. И в Емира. Умен, велик мъж беше той и уверяваше Аднан, че наградата ще ги чака. Щяха да я намерят, да направят необходимото, за да я вземат, и после да се върнат.
Само три дни, а после още пет дни обратно.