Жив или мъртъв

17

СТРАННО, мислеше Джак Райън-младши, но съобщението за раждането нямаше поздравителни отговори. Нито един. Направи пълна проверка в компютъра си, разрови се в терабайтовете информация на чудовищния сървър на Колежа и прочете най-скорошните документи, като отбелязваше подателя и получателя, но те винаги се оказваха съчетания от цифри и букви, които едва ли имаха връзка с истинските имена на хората. Джак разшири търсенето сред стари имейли, до шест месеца назад, и подреди информацията в електронна таблица. Наистина трафикът беше постоянен и рядко се различаваше с повече от пет процента през отделните месеци. А сега, няколко дни след известието за раждането, се наблюдаваше стръмен спад. Всъщност нямаше никакви имейли освен няколко рутинни съобщения, вероятно изпратени преди обявата за раждането и останали в киберпространството. Емира и неговият РСУ — Революционен съвет „Умаяд“ — бяха преминали към радиомълчание и от тази мисъл Джак почувства хлад. Имаше три възможности: или са променили комуникационните си протоколи като принципна мярка за сигурност, или пък са разбрали някак, че някой чете съобщенията им, или ставаше въпрос за промяна в оперативната сигурност, затваряне на електронните устни преди операция на високо ниво. За първите две възможности нямаше голяма вероятност. През последните девет месеца не се наблюдаваха много промени в процедурите на РСУ, а и Колежа внимаваше да не се издаде. Значи оставаше вероятност номер три. Разбира се, имаше прецедент. Точно преди 11 септември нивото на електронните разговори на „Ал Каида“ беше паднало като камък, точно както и с японците преди Пърл Харбър. Джак искаше да може да докаже, че е прав, но в същото време се надяваше да греши.

Добре, как Емира щеше да изпраща съобщенията си сега? Най-сигурно е с куриери, макар и не най-бързо: пишеш съобщението, копираш го на компактдиск и го даваш на някой да го занесе. Със съвременните транспортни средства човек можеше да отиде от Чикаго до Калкута за по-малко от един ден, стига да не обръща внимание на храната в самолетите. По дяволите, ами нали точно затова съществуваха международните линии? Сякаш са били замислени заради „черната“ общност, а не заради парите на холивудските звезди или на фирми като „Фредерикс“ и, Дау Кемикъл“.

Чикаго до Калкута. Ами ако Емира се намира в Чикаго, или Ню Йорк, или пък Маями? Какво можеше да му попречи да живее там? Нищо. ЦРУ и всички останали смятаха, че е някъде в Мала Азия, но защо? Защото го бяха засекли там за последно. А не защото имаха информация за местонахождението му. И сигурно половината от специалните сили на САЩ се ровеха из пущинаците в Пакистан и Афганистан и проверяваха всяка дупка в скалите, задаваха безкрайни въпроси и пръскаха пари в търсене на някой мъж или жена, които познават по лице Емира и знаят къде е. Но резултат нямаше. Джак се зачуди дали всичко това не беше напразно.

Човек като Емира никога не би се чувствал в достатъчна безопасност — не и щом всяка разузнавателна служба на света го търси, а пък някой всеотдаен и патриотично настроен служител от разузнаването се поблазни от наградата, която Америка беше обявила за главата му, и се размечтае за приятна вила на Ривиерата и спокойни старини само срещу едно телефонно обаждане и малко информация…

Емира със сигурност разбираше това. Той би ограничил броя на онези, които знаеха къде се намира. Би намалил броя на хората, на които има пълно доверие и би се грижил много за тях. По най-добрия начин. Пари, комфорт, лукс и всичко, което обстоятелствата позволяват. Той би засилил желанието им да се борят за неговото доверие. Той би укрепвал вярата им в Аллаха и в себе си и би проявявал изключително внимание към тези хора. Но в същото време би запазил аурата си на командир, защото източникът на власт винаги е в човека и както много от истински важните неща в живота, е въпрос на манталитет.

Та какво би сторил Емира, за да се премести някъде извън Пакистан и Афганистан? Как се организира преместването на най-търсения човек в света?

Досието на Емира от ЦРУ съдържаше посредствени снимки, някои в суров вид, само с дигитална обработка, и всички бяха разпратени на абсолютно всяка разузнавателна и полицейска служба в света. Същото се отнасяше и за широката общественост. След като Брад Пит и Анджелина Джоли не могат да излязат на късен обяд в неделя, без да ги нападнат тълпите, Емира със сигурност би имал трудности да пътува далече от свърталището си.

Емира не можеше да смени ръста си, въпреки че имаше технически възможности за това, но то налагаше сериозна и донякъде болезнена хирургическа намеса, последвана от продължителен период на възстановяване, който означава неподвижност за няколко седмици, а това е кофти, ако те издирват. Можеше да промени лицето си, цвета на кожата, косата. Можеше да носи цветни контактни лещи, за да смени цвета на очите си, а дори и да подобри зрението си, което според досието беше средна работа. Ходеше изправен, не прегърбен. Приказките колко се мъчи от синдрома на Марфан[14] бяха разбити на пух и прах от един специалист от болницата „Джон Хопкинс“ за голяма изненада на Ленгли, където смятаха това за абсолютна истина. Значи Емира нямаше постоянна нужда от машина за диализа.

Джак се сепна. Разузнавателните служби предполагаха много неща за Емира. За тази болест имаха мнението само на един лекар. А то стигаше ли, за да отхвърли предположенията им? Доколкото Джак знаеше, никой никога не беше се доближавал до някой близък на Емира, за да знае нещо за него. Ето ти тема за размисъл.

— Хей, Джак — сепна го познат глас и той се извърна към Доминик и Брайън, които стояха на вратата.

— Влизайте, момчета. Какво става?

Братята взеха по един стол. Доминик каза:

— От компютъра ме заболява глава, затова реших да ти досаждам. Какво четеш? Молба за работа в Министерството на финансите ли?

Джак схвана шегата. Министерството на финансите инспектираше Тайната служба. Подобни шеги се носеха още от онзи случай в Джорджтаун. Пресата отрази инцидента доста подробно, но до този момент името на Райън-младши не беше излязло и той нямаше нищо против. Разбира се, Хендли знаеше цялата история, което също не тревожеше Джак. Всъщност това му прибавяше тежест за пред шефа.

— Умник — отвърна Райън.

— Знаят ли нещо за онзи помияр? — запита Брайън.

— Не съм чул. Пресата твърди, че няма съучастници, но в подобни случаи те получават само онова, което Тайната служба иска да им даде.

В град, в който изтичането на информация беше по-скоро правило, а не изключение. Тайната служба знаеше как да се пази. Джак смени темата.

— Ти знаеш за теорията за болестта на Марфан, нали? За Емира.

— Да — отговори Доминик. — Май не излезе вярно, а?

Джак сви рамене.

— Просто разсъждавам извън матрицата. Например къде се намира: според мен не е в Афганистан, но ние продължаваме да мислим, че е там или в Пакистан. А защо ли? Той има пари, а парите купуват гъвкавост.

Брайън отговори:

— Все пак трудно е да си помислиш, че такъв като него може да стигне и петдесет километра от дупката си, без да го забележат.

— Предположенията и разузнаването са лоши приятели — отбеляза Джак.

— Вярно е. Ако този шибаняк се е преместил, значи сега се скъсва от смях при вида на всички останали, дето се мъкнат из планините и го търсят. Но как ли би го извъртял? Определено не би отишъл на летището в Исламабад да иска билет.

Доминик се обади:

— Парите купуват и много информация.

— Какво искаш да кажеш? — запита Джак.

— За всеки проблем си има специалисти, Джак. Номерът е да знаеш къде да ги потърсиш.

Денят мина бързо. В пет часа Джак надникна в офиса на Доминик. Брайън седеше на стола от другата страна на бюрото на брат си.

— Здравейте, момчета — обади се Райън.

— Здрасти — отвърна Брайън. — Как е спецът по компютрите?

— Копае.

— Какво има за вечеря? — запита Доминик. — Отворен съм за идеи.

— Любовният ти живот сигурно е като моя — промърмори Брайън.

— Открих едно ново място в Балтимор. Искате ли да го опитаме?

— Да.

„Защо пък не?“ — запита се Джак. Не беше интересно да се храниш сам.

Кортежът от три автомобила се отправи на север по шосе 29, после сви на изток по шосе 40 към квартала „Малката Италия“ в Балтимор — такъв има в почти всеки американски град, — до „Истърн Авеню“. Маршрутът почти не се различаваше от обичайния маршрут към дома на Джак на няколко преки от бейзболния стадион в Камдън Ярдс. Но и този път сезонът беше завършил без преиграване на мачове.

„Малката Италия“ в Балтимор е лабиринт от тесни улици и паркинги и Джак имаше чувството, че не паркира „Хамър“, а презокеански лайнер. Но успя да намери място в малък паркинг, след което измина пеша двете преки до ресторанта на „Хай Стрийт“, който предлагаше специалитети от Северна Италия. Влезе и откри двамата си братовчеди в ъглово сепаре, около което нямаше други хора.

— Как е храната тук? — запита той, докато сядаше.

— Главният готвач е добър колкото дядо ни, а това е голяма похвала, Джак. Телешкото е първокласно. Казват, че сам той го купува всеки ден от пазара в Лексингтън.

— Сигурно е кофти да си крава — отбеляза Джак, докато разглеждаше менюто.

— Не съм питал — обади се Брайън. — Но не съм чувал и оплаквания.

— Говори със сестра ми. Тя се превръща в пълен вегетарианец, ако изключим обувките — засмя се Джак. — Как е листата с виното?

— Поръчано е — отговори морският пехотинец. — „Лакрима Кристи дел Везувио“. Открих го в Неапол, когато бях на обиколка из Средиземноморието. Сълзите на Христос от Везувий. Ходих до Помпей и гидът каза, че там отглеждат винено грозде от около две хиляди години, та реших, че сигурно вече са се научили какво правят. Ако не ти харесва, аз ще го изпия — обеща Брайън.

— Брайън разбира от вино, Джак — обади се Доминик.

— Казваш го, сякаш си изненадан — отговори Брайън. — Знаеш, че не съм прост морски пехотинец.

— Разбрано.

Бутилката пристигна след минута. Сервитьорът я отвори със замах.

— Къде се храниш в Неапол?

— Момче, много трябва да се постараеш, за да намериш лош ресторант в Италия — отговори Доминик. — На улицата се купуват неща, които не са по-лоши от храната в повечето ресторанти тука. Но има едно сериозно добро заведение. Собственикът е истински паезано.

Брайън се включи:

— В Неапол, на брега, на около миля от голямата крепост, има един ресторант на име „Ла Берсалиера“. Знам, че рискувам да се сбием, но заявявам, че това е най-добрият ресторант на света.

— Не. В Рим е и се казва „При Алфонсо Ричи“, на около миля източно от Ватикана — произнесе се Доминик.

— Сигурно си прав.

Храната пристигна с още вино и разговорът се насочи към жените. И тримата имаха приятелки, но не ходеха сериозно с тях. Братовчедите Карузо се шегуваха, че търсят идеалната италианка, а Джак казваше, че търси момиче, което може да „заведе вкъщи при мама“.

— Та какво ще кажеш, братовчед? — запита Брайън. Не ги ли харесваш малко по-големи мръсници?

— В спалнята ли? О, да — отвърна Джак. — Но сред хората… Не си падам много по големите деколтета и голите задници.

Доминик се засмя.

— Брайън, как се казва това момиче, онази де, татуираната стриптийзьорка?

— Ах, мамка му…

Доминик продължаваше да се смее. Обърна се към Джак и каза със заговорнически тон:

— Имаше татуировка под пъпа със стрелка надолу и надпис „Хлъзгаво при намокряне“. Само дето беше изпуснала буквата „X“.

Джак се разсмя.

— Как й беше името? — отново запита Доминик.

— Не казвам.

— Хайде де — подкани го Джак. — Кажи.

— Кенди.

Отново се разсмяха.

— И то ли беше сгрешено? — запита Джак.

— Да. Слагаше ударението на „и“. Добре де, добре, не блестеше с много мозък. Но пък и не се бяхме заженили. А ти, Джак? Какви ги харесваш? Като Джесика Алба може би? Или Скарлет Йохансон?

— Чарлийз Терон.

— Добър избор — отбеляза Доминик.

От един стол на бара чуха глас:

— Аз бих се хванала с Холи Мадисън[15]. Страхотни цици. Тримата се извърнаха и забелязаха една жена, която им се усмихваше. Тя имаше червеникава коса, зелени очи и широка усмивка.

— Просто си давам мнението — добави тя.

— Госпожата има право — каза Доминик. — Но ако говорим за интелект…

— Интелект? — отвърна жената. — Аз мислех, че говорим за секс. Ако ще включваме и мозък в цялата работа, то тогава избирам… Парис Хилтьн.

Изминаха няколко мига, преди по сериозното лице на жената да заиграе лека усмивка. Джак, Доминик и Брайън избухнаха в смях. Морският пехотинец каза:

— Май сега е времето да питаме дали не искате да седнете при нас.

— С удоволствие.

Жената вдигна наново напълнената си чаша вино и се премести на масата, като седна до Доминик.

— Името ми е Уенди — каза тя и добави: — С ударение на „е“. Съжалявам, но нямаше как да не ви чуя. Е, сега знаем, че Джак харесва Чарлийз, а Брайън си пада по неграмотни стриптийзьорки…

— Ох, заболя ме — обади се Брайън.

— А ти?

— Истински отговор ли искаш?

— Разбира се.

— Ами не знам как ще прозвучи.

— Опитай.

— Предпочитам червенокосите.

— Е, много си добър — въздъхна Джак.

Уенди задържа погледа си върху лицето на Доминик.

— Според мен не лъже.

— Точно така — потвърди Брайън. — В стаята му още има афиш на Люсил Бол[16].

Всички се разсмяха.

— Глупости, брат ми. Ти имаш ли си приятел? — запита Доминик.

— Имах. Приятелка. Писа ми по телефона, че не може да дойде на срещата тук.

Четиримата вечеряха, пиха още вино и разговаряха почти до единадесет часа, когато Джак обяви, че си тръгва. После и Брайън, който беше забелязал същото, както братовчед си, се извини и си тръгна и не след дълго Доминик и Уенди останаха сами. Поговориха още малко и тя каза:

— Е…

Доминик долови поканата и я прие.

— Искаш ли да се махаме?

Уенди се усмихна.

— Аз живея на две преки.

Зацелуваха се още преди вратите на асансьора да се затворят, разделиха се за малко, когато стигнаха нейния етаж, и заедно отидоха до вратата на апартамента, влязоха и започнаха да се събличат. В спалнята Уенди смъкна роклята си, под която се показаха копринен черен сутиен и бикини. Тя седна на леглото пред Доминик, хвана колана му, рязко го разкопча и се излегна на леглото.

— Твой ред е.

Кичур червеникава коса скри едното й око.

— Леле — възкликна Доминик.

— Приемам това като комплимент — отговори жената през смях.

Доминик свали панталона си и легна до нея. Целувката им продължи тридесет секунди, преди Уенди да се отдръпне. Изтърколи се и отвори чекмеджето на нощното си шкафче.

— Малко нещо за подобряване на настроението — обяви тя, като го погледна през рамо, а после се претърколи до него с правоъгълно огледалце в ръка и стъклено шишенце.

— Какво е това? — запита Доминик.

С него ще е по-добре — отговори Уенди.

„Мамка му“ — помисли Доминик. Жената забеляза промяната в изражението му и запита:

— Какво има?

— Това няма да свърши работа.

— Защо? Какво има? Само малко кокаин.

Доминик стана, взе си панталона и го нахлузи.

— Тръгваш ли си? — запита Уенди и седна.

— Да.

— Шегуваш ли се? Само заради…

— Да.

— Господи, какъв ти е проблемът?

Доминик не отговори. Взе ризата си от пода и я облече. Тръгна към вратата.

— Ти си задник — обади се Уенди.

Доминик спря и се извърна. Извади портфейла си от панталона и го отвори, за да й покаже значката си от ФБР.

— О, мамка му — прошепна жената. — Аз не… Ти ще ме…

— Не. Днес е щастливият ти ден — отговори Доминик и излезе.

Тарик Химси размишляваше над силата на парите. И капризите на избора. Намирането на компаньонка на Емира дори само за мимолетно развлечение беше деликатна работа. Той имаше специфичен вкус, а най-важното беше сигурността му. За щастие тук имаше изобилие от блудници, които се намираха лесно по улиците, а и както се оказа, никак не се противяха на необичайни искания като да ги закарат на неизвестно място в кола със затъмнени стъкла. От наблюдение знаеше, че макар и развратни, тези жени съвсем не бяха глупави: патрулираха из своите ъгли по две или три и ако някоя се качеше в кола, другите записваха номера й. Този проблем се решаваше с кратко пътуване до паркинга на близкото летище. Автомобилните номера се монтираха и изхвърляха лесно. Почти както да промениш външния си вид с черни очила и бейзболна шапка.

Отначало Тарик смяташе да наеме компаньонка, но това криеше други усложнения — определено преодолими, но все пак усложнения. Чрез тяхната мрежа тук той откри името на агенция за компаньонки, известна с ревнивата защита на самоличността на своите клиенти, и то дотолкова, че услугите й се ползваха от много знаменитости и политици, дори и няколко американски сенатори. Тарик трябваше да признае, че имаше голямо изкушение и ирония в това да използваш такава агенция.

Засега щеше да се задоволи с една улична курва, която наблюдаваше от седмица. Онази се обличаше както останалите, в противно оскъдни дрехи, но вкусът й изглеждаше по-малко отвратителен, а поведението — не толкова безсрамно. Щеше да свърши работа като влагалище за краткотрайно ползване.

Той изчака доста след залез-слънце, след което спря до пряката в очакване на пролука в трафика и закара колата до жената и двете й компаньонки. Спря до бордюра и свали стъклото на вратата на пасажера. Едната, червенокоса с невъзможно големи гърди, тръгна към него.

— Не ти — каза Тарик. — Другата. Високата блондинка.

— Както искаш, господине. Хей, Трикси, теб иска.

Трикси приближи нехайно.

— Хей — поздрави тя. — Гадже ли търсиш?

— За мой приятел.

— Къде е този приятел?

— В апартамента си.

— Аз не ходя по домовете.

— Две хиляди долара — отговори Тарик и забеляза мигновената промяна в очите на Трикси.

— Приятелките ти може да запишат номера на колата ми, ако искат. Моят приятел е… добре известен. Той просто иска анонимна компания.

— Стандартен секс?

— Моля?

— Не си падам по грубостите. Никакви водни спортове и други подобни.

— Разбира се.

— Окей, чакай секунда, сладур.

Трикси отиде при приятелките си, размени няколко думи с тях, а после се върна при Тарик, който отключи вратите и каза:

— Можеш да се возиш отзад.

— О, супер — отвърна Трикси и се качи.

— Моля, седнете — каза й Емира тридесет минути по-късно, когато Тарик я въведе в стаята и я представи. — Бихте ли желали малко вино?

— Ъ, да… — отговори Трикси. — Обичам зинфандел. Нали така се казва?

— Да.

Емира направи знак на Тарик, който изчезна и се върна след минута с две чаши вино. Трикси взе своята, огледа се нетърпеливо, след това бръкна в чантичката си и извади една салфетка, в която изплю дъвката си. Отпи глътка вино.

— Добро е.

— Да. Трикси истинското ви име ли е?

— Да. А вашето?

— Може и да не ви се вярва, но се казвам Джон.

Смехът на Трикси прозвуча като кашлица.

— Щом казваш. Е, арабин ли си или какво?

Изправен до вратата зад Трикси, Тарик сви вежди. Емира вдигна показалец от облегалката на фотьойла. Тарик кимна и отстъпи една крачка назад.

— От Италия съм — отговори Емира. — Сицилия.

— А, като Кръстника ли?

— Моля?

— От филма, бе. Нали семейство Корлеоне са оттам, от Сицилия.

— Май да.

— Акцентът ти е странен. Тука ли живееш, или си на почивка?

— Почивка.

— Много хубава къща. Сигурно имаш кинти, а?

— Къщата е на мой приятел.

Трикси се усмихна.

— Приятел, а? Ами може би приятелят ти търси компания.

— Ще го питам — отговори сухо Емира.

— Да ти кажа отначало — правя само стандартен секс, ясно ли е? Нищо перверзно.

— Разбира се, Трикси.

— И никакви целувки по устата. Твоят човек каза две хиляди.

— Желаеш ли възнаграждението сега?

Трикси отпи от виното.

— Въз… какво?

— Парите.

— Да, и после можем да започваме.

По сигнал на Емира Тарик пристъпи и подаде на Трикси пачка стодоларови банкноти.

— Не се обиждай — каза тя и преброи банкнотите. — Тука ли искаш да го правиме или?

След един час Емира излезе от спалнята. Зад него Трикси нахлузваше гащичките си и си тананикаше. Тарик стана от масата в хола, за да посрещне шефа си. Емира промълви:

— Твърде много въпроси.

Няколко минути по-късно в гаража Тарик заобиколи задницата на колата и отвори вратата.

— Това беше приятно — каза жената. — Ако твоят човек иска пак да го прави, знаеш къде да ме намериш.

— Ще му кажа.

Трикси се наведе, за да се качи в колата, и в този момент Тарик я ритна зад коляното, при което тя падна.

— Хей, какво…

Това бяха единствените думи, преди Тарик да увие около гърлото й шестдесетсантиметровото си гладко найлоново въже и да притисне с него дихателната й тръба.

Точно по план двата възела на петнадесет сантиметра един от друг веднага притиснаха сънните артерии от двете страни на дихателната й тръба. Трикси започна да подскача, като опитваше да хване въжето, и изви гръб, а Тарик видя очите й — отначало широки и изпъкнали, те затрептяха и бавно се извъртяха нагоре, щом притокът на кръв към мозъка й намаля. След още десет секунди Трикси се отпусна. Напълно неподвижен, Тарик продължи да стиска въжето още три минути, докато животът напускаше тялото на жената. Удушаването съвсем не беше бързата работа, която човек вижда в холивудските филми.

Направи две крачки назад, като я повлече и бавно отпусна тялото й на бетонния под на гаража. Внимателно разви въжето от врата й, след което разгледа кожата под него. Имаше леки охлузвания, но никаква кръв. Въпреки това въжето по-късно щеше да бъде изгорено в стоманена кофа. Потърси, но не откри пулс. Със сигурност жената беше мъртва, но предвид обстоятелствата се налагаше допълнителна предпазна мярка.

Тарик завъртя Трикси по корем, като постави едната си длан под раменете й, а другата — под задника, след което я възседна на кръста. Пъхна лявата си ръка под брадичката й, вдигна главата й нагоре, сложи длан отстрани и натисна с ръце в противоположни посоки. Вратът се прекърши. Тарик размени ръцете си и изви главата в обратната посока, при което се чу ново приглушено пукане. Заради остатъчните нервни импулси в тялото й краката на Трикси потръпнаха веднъж. Мъжът леко пусна главата на пода и се изправи.

Сега трябваше да реши само колко навътре в пустинята да я откара.