49

ХАДИ МОЖЕШЕ да е първи на опашката, но измисли как да се забави, за да избегне това. Не трябваше да се преструва на уморен. Заедно с полета от Марсилия и престоя в Милано излизаше, че е прекарал петнадесет часа във въздуха и намаленото количество кислород заради постоянния натиск върху седалката си казваше думата. Още една причина да се чуди на летците и мизерната им работа.

— Здравейте, господин Клайн — поздрави служителят от емиграционната служба с нещо като усмивка.

— Добър ден — отговори Хади, като отново си напомни, че е с фалшива самоличност. За щастие никой не опита да разговаря с него в самолета освен стюардесата, която се грижеше чашата му за вино да не остава празна. А и храната се оказа поносима, което го изненада приятно.

— Целта на вашето посещение? — запита служителят, като изучаваше лицето на Хади.

— Бизнес — отговори той, като каза истината.

— За колко време?

— Още не знам със сигурност, но вероятно четири или пет дни. Важно ли е?

— Само за вас, господине.

Служителят разгледа паспорта, прокара корицата му през четеца за щрихкода, като се питаше дали червената лампичка ще светне — почти никога не се случваше. Не се случи и сега.

— Имате ли нещо за деклариране?

— Нищо — отговори Хади.

— Добре дошли в Канада. Изходът е натам — посочи служителят.

— Благодаря.

Хади взе паспорта си и тръгна към многобройните врати. Отново се замисли колко самоубийствено западните страни посрещат враговете си. Според него те просто искаха парите на туристите. Иначе не би могло в сърцата им на неверници да има такова гостоприемство.

* * *

— Горе главите — каза Джон. Първите двама пътници се оказаха жени, а Кларк знаеше, че Хади не е жена… освен ако разузнавателната им информация не е наистина зле. Случваше се.

„Окей, какво търсим? Мъж, на тридесет и пет до четиридесет и пет години, среден ръст, може би малко по-нисък от средното за Америка. Тъмни очи, не се оглежда много, престорено спокоен, но все пак поглежда настрани. Любопитство, но контролирано. Ще бъде малко уморен от пътуването. Обикновено полетите изморяваха хората. Вероятно ще е като изстискан от умора и от напитките, които са му сервирали, но може и да е поспал малко.“

Забелязаха светлокафяво палто от камилска вълна, дълго до над коленете. Изглеждаше италианско. Хади май живееше в Италия, в Рим. Човекът беше към метър и седемдесет, с нормално телосложение, дори малко слаб. Тъмни очи. Тъмни като ада, почти черни според Джон. Гледаше упорито напред, а не настрани, и буташе количката с една голяма чанта и куфарче. Чантите не изглеждаха толкова тежки, а и голямата имаше колела. Този мързелив ли е, или уморен? Имаше черна като очите си и нормално подстригана коса. Гладко избръснат. Без брада, може би нарочно. Зад него излязоха още двама, очевидно канадци, със светла кожа и рижави коси. Един от тях махна на някого вдясно от Кларк. Отпада. Обратно към палтото от камилска вълна. Очите на собственика му се местеха наляво-надясно, но главата оставаше неподвижна. Добре според Джон. След това очите се спряха върху нещо. Кларк завъртя глава и видя мъж в черен костюм като на шофьор, но без шапката, вдигнал бял картон с надпис „КЛАЙН“.

— Бинго — прошепна той. След това нареди на Чавес: — Свържи се с братята и наблюдавай фланга. Аз отивам на разходка. Джак, идваш с мен.

Тръгнаха през залата.

— Видя ли нещо, което аз пропуснах? — запита Джак.

— Този не се казва Клайн. Обзалагам се на пачка пари.

Идеята на Кларк, че онзи може да иде до тоалетната, не се оправда. Последваха го на четиридесетина метра назад. Забелязаха, че обектът им не разговаря с шофьора. Прекалено дисциплинирани ли са, или не се познават?

— Имаш ли фотоапарат? — запита Джон.

— Да, дигитален. Снимах вече. Може и да съм успял да хвана нашия приятел, но не съм проверявал.

— Ако се качи в кола, нека сме сигурни, че…

— Да. Марка, модел и номер. Как се справяме?

— Според мен не ни е видял — определено не погледна към нас. Или е много печен, или е чист като белия сняг. Ти решавай.

— На евреин ми прилича — каза Джак.

— В Израел има една стара шега. Ако прилича на евреин и продава кифли, значи е арабин. Невинаги е истина, но като за шега става.

— Освен косата. Представям си го с бомбе и дълго черно палто на Четиридесет и седма улица в Ню Йорк като търговец на диаманти. Не му е лоша дегизировката. Но е толкова евреин, колкото съм и аз.

Човекът мина край щандовете със списания, бирения бар, еднопосочния изход до детекторите за метал и излезе в главната зала. Не слезе по ескалатора за получаване на багаж, защото, разбира се, носеше само ръчен. Насочи се към главната врата в стъклената стена и излезе в хладния въздух на канадската есен. Мина край такситата, пресече улицата и тръгна към паркинга. Който и да го посрещаше, сигурно е паркирал в зоната за едночасов, а не за дневен или денонощен престой. Да, среща по разписание. Не уговорена по телефона от самолета. Мъжът влезе в паркинга и Кларк забави крачка. Онзи се отправи към една паркирана кола.

— Фотоапарат — рязко нареди Кларк, като се надяваше, че Джак знае как да снима незабелязано.

Всъщност той се справи доста добре, настроил обектива на двукратно или трикратно увеличение. Колата беше форд „Краун Виктория“ от нов модел, каквито използваха по-евтините фирми за превози. Според Кларк, който започна да скъсява разстоянието до колата, всичко дотук съответстваше на прикритието.

* * *

— Ето билета от „Чикаго уест“ — каза шофьорът, като подаде плика към задната седалка.

Хади отвори плика и разгледа билета. Изненада се от дестинацията. Провери часовника си. Почти точно навреме. Добре че пътниците от първа класа слизаха по-бързо до емиграционната служба.

— Колко време имаме до следващия терминал?

— Две-три минутки — отговори шофьорът.

— Добре — отговори Хади и запали цигара.

* * *

Колата тръгна. Кларк видя това, но продължи да върви. Продължи така, докато колата не се отдалечи на сто метра, след което бързо се върна до такситата за пристигащи и се качи в едно.

— Накъде? — запита шофьорът.

— Ще ти кажа след минутка. Джак?

— Виждам го — увери го младежът. Колата чакаше след други за плащане на паркинга. Джак я снима още два пъти, за да хване номера, който вече беше наизустил. За да е сигурен, си го записа в тефтерче, което винаги носеше в джоба на сакото си.

— Добре — каза Кларк на шофьора. — Виждате ли онзи черен форд ето там?

— Да, господине.

— Следвайте го.

— Филм ли снимате? — запита весело шофьорът.

— Да и аз съм звездата.

— Знаете ли, че съм го правил? Истински филм. Много добре плащат да караш кола.

Кларк разбра намека, измъкна портфейла си и подаде две банкноти по двадесет долара.

— Става ли?

— Да, господине. Обзалагам се, че онзи отива на трети терминал.

— Да видим — отговори Кларк. Сега не отделяше поглед от форда, който се движеше по характерно обърканите пътища, несъмнено разчертани от някой бездушен идиот, чиято работа е да проектира терминали. Кларк познаваше достатъчно летища, за да е убеден, че всички архитекти учат на едно и също място.

Шофьорът на таксито се оказа прав. Фордът спря пред знака на „Юнайтед Еърлайнс“ и сви надясно към бордюра. Вратата на шофьора се отвори, той излезе и отиде до вратата на пътника.

— Позна… Как се казваш? — запита Кларк.

— Тони.

— Благодаря, Тони. Приятен ден.

Кларк и Джак изскочиха от таксито. Джак държеше фотоапарата в ръка, добре скрит, но готов за действие.

— Онзи пуши — отбеляза Кларк.

Освен това мъжът позираше добре. Понякога късметът просто работи.

— Добре, сега ме снимай — каза Кларк и застана в поза. Джак се подчини и след това Кларк се приближи, уж да каже нещо безобидно, но запита:

— Хвана ли го?

— Да. Сега какво?

— Сега ще опитам да си купя билет за Чикаго. Ти го следвай до входа към чакалнята и ме извикай, когато разбереш с кой полет ще лети.

— Ще успееш ли да си вземеш билет толкова бързо?

— Е, ако не успея, по-зле отсега няма да стане.

— Ясно — съгласи се Джак. — Разбрах.

Зае се със задачата, като застана на петдесетина метра от Хади, който се наслади на всяко дръпване от цигарата си, преди да се обърне и да влезе в сградата. Джак се увери, че го е заснел добре, след като провери фотоапарата.

* * *

Кларк отиде до гишето на „Юнайтед“, зарадван, че нямаше голяма опашка.

Хади свърши цигарата и захвърли фаса на тротоара, вдиша дълбоко свежия въздух, който не миришеше на застояло както в салона на самолета, и влезе в сградата. Джак го следваше на дискретно разстояние, стиснал телефона си в дясната ръка. Хади тръгна направо към коридора и провери монитора от дясната страна. Движеше се като всеки нормален човек, който гледа да не закъснее за самолета. След десет минути седна в зоната на портал D-28. Джак се обади по телефона.

— Кларк — отговори гласът от другия край.

— Джак се обажда. Портал D-двадесет и осем, полет едно-едно-нула-осем.

— Ясно. Претъпкано ли е?

— Не, но птицата седи близо до коридора към самолета и остават двадесет и пет минути до качването. Действай.

— Добре.

Джон приближи до гишето, изчака някакъв бизнесмен да си вземе билета и се усмихна на служителката.

— Полет едно-едно-нула-осем за Чикаго, ако обичате. Първа класа, по възможност, но съм съгласен и на обикновен билет.

Подаде златната си кредитна карта.

— Да, господине — отговори учтиво служителката. Оказа се невероятно ефективна и принтерът изплю билета само след три минути.

— Благодаря ви, госпожо.

— Надясно — посочи служителката, в случай че Кларк не знаеше къде е дясно. Той тръгна спокойно. Имаше двадесет минути до самолета. Никакъв проблем. Стигна до детектора за метали. За негова изненада той изпиука. Един служител на охраната размаха вълшебната пръчка около него и тя изпиука до джоба на палтото му. Джон бръкна в него и откри, че значката на американски полицай е активирала системата. Този детектор за метали явно беше настроен прецизно.

— О, няма проблем, сър.

— Аз дори не съм тук по официална работа — каза Кларк със срамежлива усмивка. — Това ли е всичко?

— Да, господине. Благодаря.

— Добре.

Джон реши, че следващия път ще сложи значката на конвейера за преглед на багажа, та всички да го смятат за полицай. Системата не засече писалката в джоба му. Много интересно. Още по-интересно щеше да е, ако носеше вълшебната писалка. Но не я носеше. Много жалко.

Самолетът беше „Боинг-737“. Кларк реши, че от Сиатъл трябва да са продали доста такива машини, докато се оглеждаше из некомфортния салон. Същият архитект, същите скапани столове. Запита се дали същата компания не проектира и самолетните седалки. Дали пък това не е конфликт на интереси?

Забеляза Хади, който седеше в зоната за непушачи. Сигурно се стараеше да не привлича внимание. Ако е така, добре се справяше. Разглеждаше едно списание „Нюзуик“. Изминаха десетина минути и обявиха, че пътниците могат да се качват. Кларк беше извадил късмет с билет за първа класа, място 4С. От страната на пътеката, което също беше полезно. Припомни си един предишен полет, но тогава носеше пистолет, без това да е известно на екипажа на „Бритиш Еъруейз“ — сигурно щяха да се разтревожат не по-малко, отколкото ако носеше чанта, пълна с пръчки динамит. Е, поне повечето стюардеси бяха хубави, пък и защо да ги дразни, като носи пистолет. Не изкарваха лесно заплатите си.

Хади се качи на борда след трима други пътници и седна на място 1А — най-предното до прозореца вляво, на два-три метра пред Кларк. Три малки крачки и щеше да му прекърши врата като клонка. Не беше го правил от Виетнам, където мъжете често имаха тънки вратлета. Но това отмина отдавна. Стари спомени. По-важното е, че тоалетната се намираше на три-четири метра напред. Колкото повече остаряваше, толкова повече трябваше да гледа и тези неща.

Представиха им обичайните инструкции за безопасност. Коланът е като в колата, глупако, и ако наистина не можеш, мама ще ти го закопчае, но няма да ти дава пиячка! Тоалетните са напред и назад и са белязани с картинка, ако си прекалено тъп и не можеш да четеш. Опростяването на нещата за широката общественост се случваше и в Канада. Жалко. Или пък „Юнайтед” возеше само американски граждани.

Полетът премина брутално спокойно, без никакво друсане, и отне почти час до летище, О’Хеър“, наречено на военен пилот от Втората световна война, който заслужил медал на честта, преди да цопне във водата, вероятно от приятелски обстрел, който убиваше също толкова, колкото и вражеският. Кларк се запита колко ли трудно му е на пилота да намери точната писта, но пък вероятно е летял по този маршрут поне още сто пъти. Джон разбра, че трудното сега започва. Къде отиваше Хади и можеше ли той да си купи билет за същия самолет? Жалко, че не можеше да пита онова копеле. Трябваше да мине през емиграционните власти, защото Америка се отнасяше сериозно към всички влизащи в страната. Всъщност това означаваше, че лошите трябва да отделят може би цяла минута време за размисъл, преди да се вмъкнат, но пък така може би спираха истинските тъпаци. Обаче истинските тъпаци не са кой знае каква заплаха, нали?

Е, не му плащаха толкова пари, че да мисли и за тези неща, а решенията се вземаха от хора, които рядко се консултираха с пчелите работници, чиито задници са там, където е напечено. Кларк проумя това още във Виетнам, когато се казваше Кели. Но може би тези неща изобщо не се променят. Плашеща мисъл, обаче работата му включваше страшни неща, а и той я вършеше вече над тридесет години. Входните процедури преминаха по-зле и от повърхностно. Дори не му подпечатаха паспорта, което го изненада силно. Дали пак не са променили процедурата? Може би за да не се цапат служителите с мастило.

* * *

— Какво става? — запита Гренджър по телефона.

— Кларк се качи в същия самолет, както нашия приятел — отговори Джак. — Направих му няколко снимки. Ако имаме късмет, Кларк ще го проследи до края.

Шефът по операциите знаеше, че тази вероятност е малка. Нямаха достатъчно хора и ресурси. Е, една частна корпорация не може да свърши всичко.

— Добре. Дръжте ме в течение. Вие кога ще се върнете?

— Имаме билети за полет след тридесет минути. В сградата ще сме към пет и половина или шест.

Джак знаеше, че това означава един напълно пропилян ден, ако не се броят няколкото снимки. Е, какво пък, по дяволите, преди нямаха и толкова.

Загрузка...