Жив или мъртъв

4

— ДОБРЕ ДОШЛИ В АМЕРИКАНСКОТО ВЪЗДУШНО ПРОСТРАНСТВО, господа — обяви вторият пилот.

Предстоеше им да прелетят над щата Монтана — дом на лосове, просторни небеса и множество затворени бази с празни силози за междуконтинентални балистични ракети.

Тук щяха да изхабят горивото много по-бързо, но компютърът отчиташе това, а и сега имаха много по-голям резерв, отколкото при полета през Атлантика преди няколко часа, пък и доста годни за кацане поля. Пилотът включи челния дисплей, който с помощта на камери за слаба осветеност превръщаше тъмнината в изображение в зелено и бяло на екрана. На запад от курса им се виждаха планини. Самолетът автоматично щеше да набере височина, за да компенсира, защото беше програмиран да поддържа триста метра над нивото на земята, и то с леки изкачвания и завои, за да останат доволни богатите пасажери и може би да станат редовни клиенти.

Самолетът се изкачи плавно на 1860 метра, докато прелитаха над подобния на гущер гръбнак на планинската верига Гранд Тетън. Някъде под тях се намираше националният парк Йелоустоун. През деня би могъл да се види, но сега летяха в безоблачна и безлунна нощ.

Системата за откриване на радари показваше, че са „свободни от конфликти“. Близо до тях и на тази височина нямаше други самолети. Базата на ВВС „Маунтин Хоум“ се намираше на няколкостотин мили зад тях заедно с нейните млади нахъсани пилоти изтребители.

— Жалко, че не можем да наклоним челния дисплей надолу от носа. Сигурно ще ни покаже бизоните с инфрачервените си сензори — каза пилотът. — Четох, че се завръщат тук, на запад.

— Заедно с вълците — отвърна вторият пилот. Природата изискваше равновесие или поне така казваха по канала „Дискавъри“. Няма ли достатъчно бизони, вълците измират. Няма ли достатъчно вълци, бизоните се възпроизвеждат прекалено много.

Щатът Юта започна с планини, но постепенно премина в хълмиста равнина. Отново изпълниха маневра на изток, за да избегнат Солт Лейк Сити и неговото международно летище с мощния радар, който можеше да ги засече.

Цялото това упражнение не би било възможно преди тридесет години. Тогава би трябвало да преминат над Боровата линия, предшественик на линиите за далечно ранно предупреждение на САЩ, и да разтревожат северноамериканското командване на ПВО в планината Чейен. Но предвид обтегнатите отношения между САЩ и Русия може би тези системи отново щяха да влязат в действие.

Полетът се оказа по-спокоен от очакваното. Прелитането през летен ден над пустинята определено можеше да е съпроводено от сътресения заради непостоянните възходящи термики. Ако не се виждаха фаровете на автомобили, под тях спокойно можеше да има море — толкова празна и черна беше тъмнината долу.

Оставаха тридесет минути. Имаха само 3360 литра гориво. Тук, долу, двигателите горяха много повече, малко над 1860 литра в час, вместо обичайните 1269.

— Да събудим ли пътниците? — запита вторият пилот.

— Добра идея.

Пилотът вдигна микрофона.

— Внимание. Очакваме приземяване след тридесет минути. Ако имате някакви специални изисквания, ни уведомете. Благодарим — добави той. Но не добави, че благодари най-вече за парите, както и за интересния полет.

Двамата пилоти се питаха кои ли са тези пътници, но не задаваха въпроси. Опазването на анонимността на клиентите беше част от работата и въпреки че сега навярно вършеха нещо непозволено от американските закони, те не бяха американски граждани. Не носеха пистолети, наркотици или други незаконни вещи. Във всеки случай не знаеха абсолютно нищо за пътниците си, а и лицето на един от тях беше увито в бинтове.

— Сто мили според компютъра. Надявам се пистата наистина да е толкова дълга.

— Според картата е така. Две хиляди и шестстотин метра. Скоро ще разберем.

Всъщност тази рядко използвана писта беше построена през 1943 г. от батальон на армейския инженерен корпус, закаран с камиони в Невада със заповед да изгради база на ВВС като учение. Всички летища си приличаха, защото бяха строени по един и същи наръчник, като триъгълник с една по-дълга страна. Пилотите се насочиха към писта две-седем, като захождаха право на север срещу преобладаващите ветрове. На пистата дори имаше светлини, но кабелите отдавна бяха дефектирали, както и летищният дизелов генератор. Тъй като тук нямаше много сняг или лед, които повреждаха пистите, те си бяха такива, както в деня, в който дебелият тридесет сантиметра армиран бетон се беше втвърдил.

— Ето ги.

— Виждам ги.

Всъщност ставаше дума за неоновозелени химични лампи, скупчени и разхвърляни около пистата — виждаха се ярко на челния дисплей. Включиха се и фаровете на един камион. А една двойка светлини дори замина към северния край на пистата, сякаш за да я очертае за приближаващия самолет. Пилотите предположиха, че някой от пътниците се е обадил по телефона, за да събуди друг там, долу.

— Окей, да завършваме захода — нареди командирът на самолета. Върна газта и спусна клапите, за да намали въздушната скорост. И този път висотомерът обяви височината им над земята, която постоянно намаляваше, докато колелата не целунаха земята. В западния край на пистата един камион превключи от дълги на къси светлини и обратно няколко пъти, за да накара самолета да отиде до него.

— Пристигнахме — обяви пилотът по разговорната уредба, когато самолетът спря бавно и нежно. Пилотът свали слушалките от главата си и се изправи, за да отиде в салона. Отвори лявата врата и се спусна по стълбичката, след което се обърна, за да погледне към пътниците си, повечето от които бяха станали и се движеха напред.

— Добре дошли на американска земя — каза той.

— Полетът беше дълъг, но спокоен — отговори ръководителят на групата. — Благодарим ви. Хонорарът ви вече е депозиран.

Пилотът кимна в знак на благодарност.

— Ако имате нужда от нас отново, се обадете.

— Да, ще го сторим. След две-три седмици.

Нито гласът, нито лицето му издаваха някаква емоция, особено предвид бинтовете. Може би той беше дошъл тук, за да прекара периода на възстановяване от пластична операция. Пилотът реши, че вероятно човекът е претърпял автомобилна катастрофа. Е, най-малкото климатът тук беше здравословен.

— Вярвам, забелязахте камиона с гориво. Те ще напълнят резервоарите ви. Кога летите за Хаваите?

— Веднага щом заредим — отговори пилотът. Имаха четири или пет часа път, повечето от които щяха да минат на автопилот, след като прелетят над калифорнийския бряг.

Един друг пътник стана, но след това се обърна и тръгна назад.

— Един момент — каза той, като влезе в тоалетната и затвори вратата зад себе си. От тоалетната имаше друга врата. Тя водеше към багажното отделение. Там мъжът беше оставил един сак. Отвори ципа му и отметна капака. Включи един електронен таймер. Реши, че два и половина часа са повече от достатъчни, след което затвори сака и се върна в салона.

— Извинете ме — каза той, след което слезе по десетте стъпала на стълбата. — И благодаря.

— Удоволствието беше мое, господине — отвърна пилотът. — Желая ви приятно прекарване.

Вторият пилот вече беше излязъл, за да наблюдава зареждането с гориво. Последният пътник тръгна след шефа си към лимузината, която ги чакаше на бетона, качи се в нея и колата тръгна. Зареждането с гориво отне пет минути. Пилотът се зачуди как ли са успели да си осигурят такава автоцистерна, но машината замина не след дълго и пилотите се върнаха в кабината, за да започнат пускането на двигателите.

След общо 33 минути на земята самолетът рулира в източния край на пистата, после пилотите подадоха газ за излетна мощност и ускориха в северна посока, за да се изкачат в небето за третата част от полета през този дълъг ден. Петдесет минути по-късно и 1500 литра по-малко гориво те прелетяха над калифорнийския бряг встрани от Вентура и поеха над Тихия океан със скорост 0,83 Мах на височина 12 500 метра. Главният им приемо-предавател беше включен, този път с „официалната“ регистрация на самолета. Фактът, че той току-що се беше появил на екраните на центъра в Сан Франциско, не обезпокои никого, защото полетните графици не се вкарваха в компютри и не бяха систематизирани по никакъв начин. Ако самолетът не нарушаваше правилата, не привличаше никакво внимание. Машината летеше към Хонолулу, на 2000 мили оттук, които се взимаха за около 4 часа и 55 минути. Движеха се по финалната права.

Двамата пилоти се отпуснаха. Самолетът работеше на автопилот и всичките му прибори показваха стойности в нормите. Командирът запали цигара, когато се отдалечи от американския бряг със скорост 510 мили.

Не знаеше, че в багажното отделение има бомба с електронен таймер, направена от почти четири килограма пластичен експлозив PETN и RDX, познат като „Семтекс“. Позволили бяха на пътниците и посрещачите им да се оправят с багажа си. Когато самолетът отмина 600 мили отвъд калифорнийския бряг, хронометърът показа нула.

Експлозията беше незабавна и катастрофална. Тя откъсна опашната част с двигателите от рамата. Главните горивни линии, които преминаваха под пода, започнаха да изхвърлят гориво към небето, което описа подобна на метеорит следа. Тя можеше да бъде видяна от всеки самолет, който летеше след взривената машина, но такъв нямаше, а двата гейзера жълт пламък угаснаха след няколко секунди.

В кабината пилотите не можеха да знаят какво става, освен че чуха рязък шум, таблото блесна с аварийните лампи и сигнали и самолетът спря да реагира на командите. Авиаторите се обучават за работа в критични ситуации. И само след пет или десет секунди двамата разбраха, че са обречени. Без опашни плоскости самолетът не можеше да се управлява, а и законите на физиката оставаха неизменно в сила. Самолетът тръгна в спирала към мастиленочерното море. Пилотите опитаха да овладеят машината, почти загубили надежда. След цял живот обучение и прекараните безкрайни часове в тренажори те знаеха какво да правят, ако самолетът не се подчинява на командите им. Опитаха всичко, но носът не се вдигна. Нямаха време да забележат, че опитите да регулират мощността на двигателите не водят до нищо. Блокирани в местата си от обезопасителните колани, двамата не можеха да погледнат назад в пътническия салон, а не след дълго изпитаха кислороден глад вследствие загубата на налягане в кабината, което беше откъснало вратата към салона. Нямаха никакъв шанс да схванат ситуацията.

Всичко отне малко повече от минута. Носът се люлееше нагоре и надолу, наляво и надясно, по своя инициатива и по волята на въздушните течения, докато не се забиха в океана със скорост от 240 възела, което доведе до мигновената им смърт. По това време групата пътници бяха стигнали окончателната си дестинация и дори не се сещаха за тях.