Жив или мъртъв

14

ЕСЕНТА БЕШЕ ТУК. Познаваше се по вятъра и ледовете, които се отделяха от брега и разкриваха черните води на Северния Ледовит океан. Не можеше да става по-студено и да няма лед, а лед имаше в изобилие, просто за да напомня, че тук лятото в най-добрия случай минава като миг. Майката природа си оставаше мрачна и безсърдечна както винаги, дори тук под кристално синьото небе и няколко бели като памук облаци.

Базата приличаше на тази от първото му назначение в Полярни преди дванадесет години, точно когато Съветските военноморски сили започнаха съкращенията. О, да, имаха няколко кораба, но повечето стояха вързани в работещите пристанища на Колския залив и на тях служеха хора, останали във ВМС или защото трябва, или защото нямаше за какво да се прибират у дома. Имаше и няколко кораба с екипажи, съставени почти изцяло от офицери, които всъщност получаваха заплата няколко пъти в годината. Виталий беше от последните хора, призовани в бившите съветски ВМС и за свое учудване откри, че работата му харесва.

След безмозъчното основно обучение го направиха старшина и помощник-боцман. Работата беше трудна, много трудна, но удовлетворителна и му даде полезен занаят. Той лично спечели от разпадането на съветските ВМС, като закупи с отстъпка стара, но добре поддържана десантна амфибия Т-4 и я пригоди за пътници. Водеше предимно научни експедиции из района за неща, които не го интересуваха, но имаше и ловци, които искаха да превърнат някоя бяла мечка в скъп килим.

Пътникът за тази седмица го чакаше на брега в малко рибарско селце. Преди два дни беше качил оборудването — прясно боядисан камион ГАЗ с четири водещи колела, нови гуми и здрава триъгълна рама отгоре, докаран от анонимен шофьор, който също като него вероятно беше получил парите си в евро. Както всеки добър капитан, Виталий прегледа целия товар и с изненада откри, че камионът няма никакви идентификационни надписи, дори и номер на двигателя. Макар тази задача да не е особено сложна и да не изисква монтьор, Виталий реши, без да знае защо, че друг, а не клиентите му, е свършил тази работа. Значи, идват тук, купуват газка в добро състояние, плащат щедро на някого да я обезличи, а след това наемат частен кораб. Прекалено много пари за харчене и прекомерно силен интерес към анонимността. Какво ли означаваше това?

Нямаше смисъл човек да е прекалено любопитен. Умните хора знаеха колко опасно е да си любопитен, а той обичаше да мисли, че е достатъчно умен. Парите също се грижеха за паметта, както мислеше цялата група без колебание. Водачът им, с очевиден средиземноморски произход, искаше Виталий да го нарича Фред. Не ставаше дума за някаква хитрост, а за прякор, нещо като шега помежду им, която Фред беше потвърдил с високомерната си усмивка при първата им среща.

Капитанът гледаше как клиентите се качват на борда и му махат, след което даде сигнал на Ваня, неговия машинист/юнга, да свали въжетата. Виталий включи дизеловите двигатели и се отдалечи от пристана.

Скоро излезе в талвега и се отправи към открито море. Черната вода сякаш го викаше — той й принадлежеше заедно с корабчето си и се радваше, че пак пътува към нея. За да е идеално утрото, се нуждаеше само от транквилант, но вместо такъв Виталий пушеше цигари „Марлборо Лайт 100“. И утрото стана идеално. Местната флотилия риболовци вече беше напуснала пристанището — имаха ужасно работно време, а бистрата вода позволяваше лесно плаване, като вълните съвсем леко се разбиваха в шамандурите.

Щом мина покрай вълнолома, Виталий зави надясно и след това се отправи на изток.

Съгласно указанията Аднан дойде с малък екип от още трима души, на които имаше пълно доверие — стигаха за тежката работа, но нямаше да представляват опасност при неизбежния завършек на мисията им. Всъщност той нямаше нищо против. В края на краищата и него го чакаше същото както сънародниците му. Каза си, че това е тъжна необходимост. Всъщност най-много се тревожеше да не се провалят. Провалът тук несъмнено щеше да се отрази сериозно на по-голямата операция, каквато и да е тя, и Аднан възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да не го допусне.

Какво нещо е животът! Аднан се усмихна при тази мисъл. Според неверниците всичко — дървета и вода, материални притежания — е живот. Животът не е онова, което човек яде и пие и което осквернява със сластта на тялото си. Времето, което прекарваш на земята, е само подготовка за онова, което следва, и ако си вярващ и покорен на единствения истински Бог, наградата ти ще бъде невъобразимо прекрасна. Аднан разбираше, че ако не успее сега, ще се наложи да стане по-несигурен за съдбата си. Дали ще му дадат по-велики мисии, или може би мълчанието му ще бъде по-ценно за джихада? Би предпочел първото, та дори само за да продължи да служи на Аллаха, но ако съдбата му е друга, така да бъде. Какъвто и да е изходът, той ще го посрещне спокоен, уверен, че е живял земния си живот по най-добрия начин.

Реши, че каквото има да става, ще става в бъдещето и няма да се тревожи за него. Имаше работа тук, в настоящето. Важна работа, въпреки че не знаеше точно как тя се вписва в по-голямата картина. Това знаеха по-мъдри от него.

Пристигнаха в рибарското селище предишния ден, след като се разделиха с шофьора, който докара камиона им до пристанището и го предаде на капитана на корабчето, което бяха наели. Селището почти нямаше жители, защото повечето от тях бяха отишли другаде заради обеднелите от годините на свръхулов води. Малцината останали жители бяха необщителни и се бореха с живота както можеха през тази есен, която преминаваше в зима. Аднан и хората му, загънати в дълги якета и с шалове около лицата, за да се пазят от студа, не привлякоха много внимание, а управителят на хотела, изненадан и щастлив от готовите да платят клиенти, не им беше задал никакви въпроси — откъде идват или какви са плановете им за бъдещето. А и да беше питал, Аднан не можеше да му каже дори да искаше. Бъдещето принадлежи на Аллах, независимо дали хората по света го знаят или не.

В Париж беше тъмно и от студения въздух двамата араби страдаха повече от парижаните. Всъщност така се оправдаваха пред себе си, за да си поръчват още вино. А и вече имаше толкова свободни маси на тротоара, че можеха да си говорят по-открито. Ако ги наблюдаваше някой, значи доста добре се крие. А човек не може все да се страхува, дори и в този бизнес.

— Чакаш ли ново обаждане? — запита Фаад.

Ибрахим кимна.

— Сега пътува насам. Куриерът е добър. Много надежден.

— Какво очакваш?

— Научих се да не мисля за тези неща — отговори Ибрахим. — Приемам нарежданията, когато пристигнат. Емира знае какво да прави, нали?

— Досега успява, но понякога си мисля, че е като стара жена — оплака се Фаад. — Ако планираш операцията интелигентно, тя ще успее. Ние сме ръцете и очите на Емира тук, на място. Той ни е избрал. Трябва да ни има повече доверие.

— Да, но той вижда неща, които ние не виждаме. Не забравяй това — напомни Ибрахим на госта си. — Затова той взема решенията за всички операции.

— Да, много е мъдър — съгласи се Фаад, без да е напълно съгласен, но така трябваше. Нямаше какво да стори — заклел се беше във вярност към Емира, макар и преди пет години, като ентусиазиран юноша. На тази възраст хората вярваха в много неща и лесно се заклеваха в лоялност. А подобна клетва не се забравя дълги години. Никога.

Но този факт не спираше съмненията. Само веднъж беше виждал Емира, за разлика от Ибрахим, който можеше да твърди, че го познава. Такава беше работата им. Нито Ибрахим, нито Фаад знаеха къде живее водачът им. Знаеха само един от краищата на доста дълга електронна следа. Имаше смисъл в подобна мярка за сигурност, защото американската полиция работеше също толкова ефективно, колкото европейската, а с нея шега не биваше. „И въпреки това Емира се държи като бабичка. Не вярва даже на хората, които се заклеват да умрат за него. Тогава на кого вярва? Защо на другите, а не… на мен?“ — питаше се Фаад. По принцип той не приемаше нещата просто защото „аз казвам така“, както нареждаха всички майки по света на своите петгодишни синове. Имаше и по-лошо — не можеше да задава определени въпроси, защото щяха да означават нелоялност към определени хора. А нелоялността в организацията се равняваше на искане да те принесат в жертва. Но Фаад знаеше, че в това има смисъл както за Емира, така и за цялата организация.

Не беше лесно човек да върши делата на Аллах, но Фаад бе наясно с това, когато започна. Или така си мислеше. Е, поне в Париж човек може да зяпа преминаващите жени, облечени като блудници, за да показват телата си, сякаш рекламират услугите си. Фаад мислеше колко е хубаво, че Ибрахим е избрал да живее тук. Ако не друго, то гледката си струваше.

— Тази е хубава — каза Ибрахим в знак на съгласие с неизказано мнение. — Жена е на един лекар и за съжаление от опит знам, че не прелюбодейства.

— Ти мислите ли им четеш? — засмя се Фаад. — Французойките не се ли поддават на свалки?

— Някои. Трудно е да им разгадаеш мислите. Дори тук малко мъже го могат — отговори Ибрахим и се засмя от сърце. — В този смисъл французойките не са по-различни от нашите жени. Някои неща са еднакви навсякъде.

Фаад отпи от кафето и се наведе напред.

— Ще стане ли? — запита той, като имаше предвид планираната операция.

— Не виждам причина да не стане, а ефектът ще е забележителен. Единствената спънка е, че ще си спечелим нови врагове, но иначе как ще узнаем разликата? Нямаме приятели сред неверниците. За нас сега е важно да доставим инструментите на място, за да нанесем удара.

— Иншаллах — отговори Фаад.

Двамата чукнаха чашите си точно като французи след постигане на споразумение.

Бившият президент Райън си мислеше, че у дома и стените помагат. Беше взел докторската си степен по история в университета в Джорджтаун и познаваше кампуса не по-зле от дома си. Четенето на лекции се оказа изненадващо приятно. А и лесно — плащаха му срамно големи пари, за да говори по тема, която познаваше добре — престоят му в Белия дом. До момента имаше съвсем малко откачени сред аудиторията, убедени в правителствени заговори срещу тях, но виковете на останалите бързо ги караха да млъкнат. Двадесет процента от откачалките пък се оказаха левичари, които смятаха, че Едуард Кийлти измъква страната от създадената от Райън пропаст. Естествено, в това нямаше нищо вярно, но пък човек не можеше да се съмнява в искреността им — Джак знаеше, че реалността е едно, а схващанията — съвсем друго, и двете рядко се срещат. Именно този урок опитваше без успех Арни ван Дам да набие в главата му по време на президентството, а Райън не успяваше да го преглътне от гордост. Истината си е истина. Схващанията да вървят по дяволите. Джак все още не разбираше защо повечето американски избиратели са забравили това и избраха Кийлти, но пък мнението му не беше обективно. В Овалния кабинет трябваше да седи Роби. Сега не трябваше да позволи разочарованието да проличи в лекцията. Добрият тон не му позволяваше да критикува настоящия президент, дори ако той е магаре.

Вратата на зелената стая — малък салон до зала „Макнеър“ — се отвори и Андреа Прайс-О’Дей, главният му агент от Тайната служба, мина покрай агентите отпред.

— Пет минути, сър.

— Как е тълпата? — запита Райън.

— Пълно е. Няма факли и вили за сено.

Райън се засмя.

— Добър знак. Как е вратовръзката ми?

Научил беше отрано, че Андреа се справя много по-добре с възлите от него — биваше я почти колкото Кети, но добрата лекарка замина за болницата рано и затова се наложи сам да завърже вратовръзката си. Грешка.

Андреа наведе глава настрани и отговори:

— Не е лошо, сър.

Направи малки корекции и с кратко кимване даде одобрението си.

— Усещам как май ми изстива мястото.

— В никакъв случай, Андреа.

Прайс-О’Дей беше със семейство Райън от много време, толкова отдавна, че вече рядко се сещаха, че тя е въоръжена и готова да убива и да умре за тяхната безопасност.

На вратата се почука и един агент пъхна глава през отвора.

— Шортстоп — обяви той, след което отвори вратата, за да пропусне Джак-младши.

— Джак! — каза бащата и отиде към сина си.

— Здравей, Андреа — поздрави Джак-младши.

— Здравейте, господин Райън.

— Приятна изненада — каза бившият президент.

— Да, имах среща, но дамата се отказа и…

Райън се засмя.

— Един мъж трябва да си знае приоритетите.

— По дяволите, не исках така да прозвучи…

— Забрави това. Радвам се, че дойде. Имаш ли място?

Младият Джак кимна.

— На първия ред.

— Добре. Ако закъсам, можеш да ми помогнеш с някой подходящ въпрос.

Джак остави баща си, премина по коридора, пое по стълбите към долния етаж и се отправи към залата. Тя беше почти неосветена — само половината от флуоресцентните лампи светеха. Както повечето образователни институции, Джорджтаун гледаше да стане „по-зелен“. Мина покрай една зала за конференции и чу скърцане на метал отвътре като от влачен по пода стол. Върна се и надникна през прозореца. Вътре един чистач в син комбинезон клечеше до обърната нагоре машина за полиране на подове и буташе с отвертка кечето. Джак натисна вратата и надникна в залата. Чистачът вдигна глава.

— Здравейте — поздрави Джак.

— Здравейте.

Мъжът, изглежда, беше латиноамериканец и говореше със силен акцент.

— Сменя кече — каза той.

— Извинявайте за безпокойството — отвърна Джак и затвори вратата след себе си.

Извади телефона си и набра номера на Андреа. Тя отговори при първото позвъняване. Джак каза:

— Виж, по пътя към залата видях един чистач…

— В конферентна зала две Б?

— Да.

— Проверихме го и ще го видим пак. А и без това ще минем през мазето.

— Добре, просто проверявам.

— Търсиш ли си втора работа? — запита Прайс-О’Дей.

Джак се засмя.

— Как е заплатата?

— Много по-малка от твоята. А и работното време е противно. Доскоро.

Андреа прекъсна връзката. Джак тръгна към лекционната зала.

— Време е, сър — каза Андреа на бившия президент Райън, който стана и дръпна ръкавите си. Само той правеше така, но Прайс-О’Дей забелязваше в него и някои черти на сина му. Обаждането на „Шортстоп“ за чистача й говореше повече — крушата не беше паднала твърде далеч от интелектуалното дърво. Дали съществува шпионски ген? Ако е така, Джак-младши сигурно го има. Също като баща си беше любопитен и не приемаше нещата такива, каквито са. Разбира се, сградата е огледана и той го знае. Но след като е видял чистача, веднага е помислил, че има нещо. Тревогата може и да излезе фалшива, но въпроса си го биваше, а подобни въпроси агентите от Тайната служба научаваха да задават чрез обучение и от опит.

Андреа погледна часовника си и повтори маршрута, който виждаше сякаш на карта в мислите си и определяше минутите и разстоянията между отделните завои. Доволна, почука два пъти на вратата, с което даде сигнал, че Фехтовач е готов. Изчака малко да се сформира кордонът, след което отвори вратата, провери коридора и тръгна, като направи знак на Райън да я следва.

Седнал в залата, Джак разсеяно прелистваше програмата за вечерта, но като четеше, думите не достигаха до мозъка му. Нещо драскаше подсъзнанието му, имаше чувство, че не е свършил нещо… нещо, което май е трябвало да свърши, преди да тръгне от Колежа?

Ректорът на университета излезе на сцената и отиде до подиума под съпровод от учтиво ръкопляскане.

— Добър вечер, дами и господа. Тъй като програмата за тази вечер включва само една точка, ще бъда кратък. Бившият президент Джон Патрик Райън е дългогодишен държавен служител…

„Чистач.“ Думата изскочи рязко в мислите му. Андреа каза, че е проверен. Но все пак… Посегна към телефона си, но се спря. Какво щеше да й каже? Че има чувство? От мястото си виждаше лявата страна на сцената. Оттам се появиха двама облечени в черно агенти от Тайната служба, последвани от Андреа и баща му.

Без да съзнава какво прави, Джак скочи на крака и се отправи към страничния изход. Изтича по стълбите, зави наляво и тръгна по коридора, като отброяваше вратите на конферентните зали.

„Отвертка“ — помисли той и в този момент разбра какво тревожеше мислите му. Чистачът опитваше да свали с отвертка кечето, което се захваща към машината с гайка в средата.

С разтуптяно сърце Джак стигна до въпросната зала и спря пред нея. През прозореца струеше светлина, но отвътре не се чуваха никакви звуци. Джак почака, после отиде до вратата и опита да я отвори. Заключено. Надникна през прозореца. Машината все още стоеше там. Чистача го нямаше. Плоската отвертка лежеше на пода.

Джак се извърна и затича към лекционната зала. Спря до вратата, пое си дъх, натисна я бавно, след което я затвори леко. Няколко души го погледнаха, както и един от агентите на Андреа. Агентът му кимна, след това продължи да оглежда залата.

Джак започна собствен оглед, като отначало търсеше син комбинезон, но после бързо изостави идеята — чистачът нямаше да влезе тук. Отзад също не би могъл, защото екипът на Андреа заключваше входа. „Кой ли е?“ — питаше се той, докато разглеждаше морето от лица. Аудитория, агенти, охрана на университета…

До източната врата стоеше един полицай, чието лице отчасти се криеше в сенките. И той като агентите оглеждаше хората. Като агентите… Джак продължи да оглежда и да брои охранителите на университета. Общо петима. Но не оглеждаха аудиторията. Тъй като не бяха обучени за лична охрана, те не насочваха вниманието си към аудиторията — най-вероятната заплаха, а към сцената. Освен охранителят на източната стена. Мъжът завъртя глава и лицето му за миг застана под лъча светлина.

Джак извади телефона си и изпрати съобщение на Андреа: „Охранител, източна стена = чистача.“

На сцената Андреа стоеше на три метра зад подиума, малко вляво. Джак видя как тя вади телефона си, проверява екрана и го връща в джоба. Реакцията й беше мигновена. Приближи микрофона на китката си до устата си. Агентът на централната пътека в залата спокойно се върна назад, после сви надясно по покритата с килим пресечна пътека и тръгна към източната стена Джак забеляза как Андреа застава до баща му в позиция, която я постави между него и охранителя.

Агентът от централната пътека стигна до източната стена. Охранителят, който сега се намираше на десет метра от него, завъртя глава към агента, погледна го съвсем за малко, след това върна поглед към сцената, където Андреа беше застанала между него и лектора. Баща му я погледна, но продължи да говори. Джак мислеше, че баща му със сигурност знае какво прави Андреа, но не знае дали има някаква конкретна заплаха.

Охранителят при източната стена забеляза хода на Андреа. Спокойно пристъпи надолу по пътеката и се наведе над ухото на една жена. Жената вдигна изненадана поглед към него, а след това стана. Усмихнат, охранителят я подхвана за лакътя и като пристъпи от дясната й страна, я поведе към изхода до сцената. Когато минаха край четвъртия ред, Андреа пристъпи още напред, за да продължи да му пречи.

След това разкопча сакото си.

Охранителят внезапно прехвърли лявата си ръка от лакътя на жената към яката й, после се отмести встрани, като премина странично покрай първия ред. Жената извика тихо. Хората извърнаха глави. Дясната ръка на охранителя се пъхна в панталона отпред. Рязко дръпна жената пред себе си като щит. Андреа вдигна пистолета си.

— Не мърдай! Тайна служба!

Зад нея другите агенти вече заобикаляха бившия президент, като го натиснаха да се наведе и бързо го изведоха от далечната страна на сцената.

Охранителят вдигна ръка, в която стискаше полуавтоматичен деветкалибров пистолет. Когато видя, че целта му се изплъзва, той допусна грешката, която Андреа чакаше. Тя вдигна пистолета успоредно на пода и пристъпи напред. И на десетина сантиметра встрани от зоната, защитена от живия му щит.

Андреа стреля веднъж. От три метра нискоскоростният куршум с кух връх улучи охранителя в главата между лявото око и ухото. Проектиран за близка стрелба в оживени места, куршумът свърши работа точно като в рекламата. Разду се в мозъка на охранителя, изразходва цялата си енергия за хилядна от секундата и спря на пет сантиметра от другия край на черепа, както по-късно щеше да се види от аутопсията.

Охранителят падна, като умря още преди да стигне килима.

— Андреа сподели с мен, че заслугата е твоя — каза в лимузината двадесет минути по-късно бившият президент Райън.

— Само изпратих сигнал — отговори Джак.

Всичко му изглеждаше нереално, особено след стрелбата. Въпреки кратката поредица от събития — пет секунди от момента, в който охранителят беше вдигнал жената от стола й, до мига, в който изстрелът на Андреа го повали, мислите на Джак работеха като на забавен кадър. Аудиторията остана толкова шокирана от стрелбата, че извикаха само няколко души, и то от хората, пред които беше паднал мъртвият убиец.

А самият Джак знаеше, че не трябва да се движи, а да остане до западната стена, докато охранителите на университета и агентите на Андреа прочистваха залата. Баща му, заобиколен от охраната от Тайната служба, беше напуснал сцената още преди Андреа да стреля.

— Въпреки това — отвърна Райън — благодаря.

Настъпи неловка тишина. Джак-младши я наруши:

— Кофти работа, а?

Бившият президент Райън кимна.

— Защо се върна… да провериш чистача, имам предвид?

— Когато го видях, опитваше да свали кечето от полировъчната машина с отвертка. А за това му трябва гаечен ключ.

— Впечатлен съм, Джак.

— Ами заради отвертката…

— Отчасти е това. Другата част е, че не си се паникьосал. И си оставил професионалистите да си вършат работата. Малко хора щяха да забележат това с кечето. Повечето биха се паникьосали. Останалите сигурно биха опитали сами да се оправят с чистача. А ти направи всичко правилно, от игла до конец.

— Благодаря.

Бащата се усмихна.

— А сега да помислим как да разкажа за това на майка ти…