Жив или мъртъв

44

— ОНОВА, КОЕТО знаем със сигурност за Емира и Революционния съвет, е малко — заяви Джери Раундс, с което започна отново срещата.

— Нека говорим за нещата, за които сме напълно сигурни.

— До неотдавна РСУ разчитаха силно на интернет за комуникация, но не можем да ги проследим до определен доставчик, защото винаги са различни, а на нас ни трябва Агенцията за национална сигурност да открие кой е доставчикът, което невинаги е възможно, защото знаем, че онези се местят от една страна в друга.

Доминик взе думата.

— Ако не пропускаме сума ти трафик, което винаги е възможно, значи мога да се обзаложа, че важните неща му се предават физически, което означава куриери. Сигурно носят компактдискове или други подобни, които се използват на лаптоп или пък се предават на някой друг в групата с компютър, свързан към телефонна или кабелна линия. Или пък чрез безжична връзка.

— Безжичната връзка не е много надеждна — каза Брайън.

— Това може да не е от значение — възпротиви се Чавес. — Нали използват еднократни шифри?

— Да — отвърна Раундс.

— С тези шифри можеш да си говориш за каквото си пожелаеш. Ако някой прехване информацията, тя ще му прилича на куп произволни цифри или букви, или думи.

— Което ни навежда на въпроса — обади се Джак — дали куриерите носят само съобщенията или също и еднократните шифри, ако използват такива…

Раундс го прекъсна:

— Джак, информирай всички за този човек…

— Шазиф Хади — отвърна Джак. — Той е включен в списъка на получателите на поща, от който се интересуваме. И при него информацията за интернет доставчика е добре скрита. Ние опитваме да разгледаме финансовото му положение. Не знам дали това ще ни даде нещо повече от това в кой магазин пазарува.

— За куриерите — каза Чавес. — ФБР не проверява ли често пътуващите по авиолиниите? Има ли начин да се наблюдават някакви характерни схеми по този начин? Да се намери връзка между трафика на електронни писма и пътуването.

Доминик отговори на този въпрос:

— Имаш ли представа колко души прелитат редовно през Атлантика? Хиляди, а ФБР следи всички. Доста време ще трябва да проверят само четвърт от тази бройка. Това е като да четеш телефонния указател осем часа дневно. А кой знае, онова копеле може да си праща компактдисковете с „Федерал Експрес“ или по обикновената поща. Пощенската кутия е страхотно място да скриеш нещо.

Компютърът на Джери Раундс изписка и той погледна екрана. Зачете се и след цяла минута каза:

— Това усложнява нещата.

— Кое? — запита Джак.

— Получихме информация за събитията в посолството в Триполи. Динг неволно прибрал някаква флашка от един от терористите. В нея е имало снимки във формат JPEG.

— Снимки от скривалището на Емира ли? — запита Брайън.

— Де такъв късмет. Лошите вдигат летвата. Използват стеганография.

— Какво е това?

— Стеганография. Съкратено е стего. Метод на шифроване — по същество скриване на съобщение в снимка.

— Като невидимо мастило?

— Горе-долу, но методът е още по-стар. В древна Гърция бръснели част от главата на някой роб, татуирали съобщение върху кожата му, след това изчаквали косата да порасте и го пращали през вражеската линия. А тук става дума за дигитални снимки, но концепцията е същата. Виж, дигиталните изображения са просто куп цветни точици и нищо повече.

— Пиксели — обади се Чавес.

— Точно така. Всеки пиксел има числена стойност за червено, синьо и зелено, обикновено от нула до 255 в зависимост от наситеността. Всяка от тези точки се съхранява в 8 бита с начална стойност 128 и крайна едно, като намаляват наполовина — 128, 64, 32 и така нататък. Разликата от едно, две или дори четири в тази стойност не е забележима за човешкото око…

— Обърках се — прекъсна го Брайън. — Кажи накратко.

— Всъщност в снимката можеш да скриеш букви, като леко променяш пикселите.

— Колко информация?

— Ами за снимка 64 на 48… половин милион знака, горе-долу. Цял роман.

— Мамка му — промърмори Чавес.

— Там е и лошото — обади се Джак. — Ако използват стеганография, вероятно имат достатъчно мозък да съкращават съобщенията. Говоря за двадесетина променени пиксела в снимка с милиони пиксели. Пословичната игла в купа сено.

— А трудно ли е да шифроваш? — запита Чавес. — И има ли как да използваме техния начин?

— Не. Има купища платени и безплатни програми за това. Едни работят по-добре, други — по-зле, но не е нищо специално. А и не е нужно да е специално, след като само подателят и получателят имат ключ за дешифриране.

— А как се вадят съобщенията? Възможно ли е? Какво ще трябва?

Раундс отговори:

— Ами то е като да разглобиш всяка снимка, да разбереш кои пиксели са променени и колко и след това да извлечеш съобщението.

— Това е точно като за Агенцията за национална сигурност — каза Брайън. — Можем ли да източим…

— Не — отвърна Раундс. — Много ми се иска, повярвай ми, но да им прехващаш съобщенията е едно. Да проникнеш в системата е съвсем друго. Както и да е, тяхната мощ може и да не ни трябва. Джак, има ли програми на пазара?

— Да, но не знам дали имат нужните конски сили. Ще поразпитам. Ако не, може пък да успеем да създадем собствена програма. Ще се обадя на Гавин.

— И така, за Триполи — попита Доминик. — Предполагам, че е било операция на Революционния съвет „Умаяд“?

— Точно така. Всички терористи са били от групи, които участват в него. Половината от клетка в Бенгази, а останалите от други.

— Странна игра — каза Джак. — От всичко, което съм чел за тях, е необичайно да действат така. Обикновено работят само в клетката. Това май е важно.

— Вярно е — съгласи се Раундс. — Да тръгнем по следата и да видим къде отива. Защо ли са си нарушили обичайната практика?

— И къде са останалите членове от Бенгази? — добави Брайън.

— Точно така. Добре, да се върнем на стеганографията: ако не става дума за аномалия, трябва да приемем, че това е стандартната практика на Революционния съвет и може да е такава от доста време, което ще ни затрудни много повече. Сега потенциален източник на информация е всяка интернет страница, използвана преди или сега от тях. Ще трябва да претърсим всичко за изображения — формати JPEG, GIF, битмап, PNG. Всичко.

— А видеозаписи? — обади се Чавес.

— Да, възможно е, но е по-трудно. При компресирането се объркват пиксели. По-добре е да се съсредоточим върху снимките и екранните изображения. Значи хващаме всичко, което можем, и започваме да търсим скрити съобщения.

— Трябва да си намерим някакъв ИП, в случай че ни следят — предложи Джак.

— Ще обясниш ли на английски — предложи Брайън. — Нали ме знаеш мене, големия тъп морски пехотинец.

— ИП е интернет протокол, сещаш се, цифрите, които се виждат на домашната ти мрежа, примерно 67.165.216.132.

— Да.

— Ако търсим по сайтовете от един и същи протокол и ако ония гледат, ще разберат, че друг ги сондира. Ще накарам Гавин да направи така, че да се появяват произволни номера, за да изглеждаме като нормални посетители. А можем дори да пускаме адресите на други ислямски сайтове.

— Добре — каза Раундс. — Окей, да продължаваме. Друго има ли? Казвайте.

— Има ли начин да се провери кога снимките се появяват в даден интернет сайт? — запита Доминик.

— Може би — отвърна Джак. — Защо?

— За да съпоставим датите на изпращане с имейли и операции, за които знаем — такива неща. Може би ако е изпратена дадена снимка, ще тръгнат имейли или обратното. Може да открием някаква схема.

Джак си записа нещо.

— Добра идея.

— Нека поговорим хипотетично — предложи Чавес. — Все мислим, че Емира е някъде в Пакистан или Афганистан. Кога за последно е потвърдено, че е там?

— Преди година — отговори Джак. — Говорили сме за това, че може да се е преместил, а дори и да е сменил външността си, но нямаме доказателства.

— Да приемем, че има. Къде би отишъл? От оперативни съображения или защото сме били твърде близо до дупката му — каза Раундс.

— Къде би отишъл?

— Според мен в Западна Европа — обади се Доминик.

— Защо?

— Заради границите например. Много по-лесно е да се движи човек.

Джак знаеше, че този въпрос е решен с Шенгенското споразумение, уеднаквило граничния контрол и изискванията за влизане в повечето страни — членки на ЕС, като улесняваше трафика между тях почти колкото в северноамериканските държави.

— Не забравяйте и валутата — добави Брайън. — Еврото е прието почти навсякъде. Много по-лесно е да местиш парите си натам-насам и да се настаниш някъде.

— А ако не си е сменил външния вид, ще му е по-лесно да се слее с останалите някъде на юг, по Средиземноморието — Кипър. Гърция, Италия, Португалия, Испания…

— Голяма територия — отбеляза Брайън.

— Е, как ще го търсим? — запита Раундс.

— Ще следим парите — предложи Доминик.

— Правим го вече година, както и Ленгли — отговори Джак. — Финансовата структура на Революционния съвет прави лабиринта в Кносос да изглежда като рисунка върху салфетка в сладкарница.

— Интересно наблюдение, братовчед — каза Брайън и се ухили.

— Съжалявам. От католическото образование е. Искам да кажа, че без да има за какво да се захванем, финансовият ракурс няма да ни помогне. Или поне не сам по себе си.

— Някой правил ли е модел на финансовата им схема? — запита Чавес. — Можем да вземем онова, което знаем за парите им, да го свържем с имейлите и обявите по интернет сайтовете и да видим има ли връзка с разни инциденти.

— Интересно — обади се Раундс.

— Ще се изненадам, ако Националният център за борба с тероризма не е опитвал същото. Ако са имали късмет, онзи вече щеше да е на топло.

— Може би — отвърна Раундс, — но ние не сме опитвали.

— Ако Колежа не го е правил, значи не е възможно, така ли? — запита Брайън.

— Точно така. Да приемем, че не са опитвали. Или че са опитвали, но са подходили неправилно. Какво е нужно, за да стане както трябва?

— Специално направен софтуер — отвърна Джак.

— Имаме хора и пари. Да опитаме.

— Гавин ще ни намрази — усмихна се Доминик.

— Купи му кашон чипсове и „Маунтин Дю“[29] — отвърна Брайън. — Това ще го успокои.

— А какво ще кажете да пратим някой да се поразходи из Триполи? — промени посоката на разговора Доминик. — Това с посолството не се е случило просто така. Защо не поразтърсим дървото там? Може да идем и в Бенгази.

Раундс обмисли предложението.

— Ще говоря със Сам и Гери.

Говориха още половин час, преди Раундс да приключи срещата.

— Е, да започваме работа. Ще се срещнем утре сутринта.

Всички излязоха освен Джак, който завъртя стола си и се загледа през прозореца.

— Виждам как се въртят зъбни колела — каза Чавес от вратата.

— Извинявай… какво?

— И баща ти гледа така, когато мозъкът му работи на пета скорост.

— Още обмислям разни сценарии.

Динг дръпна един стол и седна.

— Казвай.

— Не зададохме въпроса „защо“. Ако Емира е напуснал Пакистан или Афганистан и е заминал неизвестно къде, защо го е направил? Защо точно сега? Според мен там е бил почти четири години. Дали не сме дошли твърде близко до него или има друго нещо?

— Като?

— Не знам. Просто опитвам да разсъждавам като него. Ако готвя нещо, например много голяма операция, може да реша да разваля палатката и да си търся друга дупка, за да съм сигурен, че няма да ме заловят и да разкажа всичко на следователите.

— Рискован ход.

— Да, но може би не толкова, колкото да стоя на едно и също място и да знам, че шансовете ми намаляват. Ако се преместиш, не само оставаш свободен, но и продължаваш да държиш нещата в свои ръце.

След малко Чавес каза:

— Бива си те, Джак.

— Благодаря, но се надявам, че греша. Иначе може да е тръгнало нещо голямо.

Преживяха бурята, но едва-едва, а корабчето почти се разпадна. Четири часа след като попаднаха в бурята, излязоха в западна посока от нея и отново се озоваха в спокойни води и под сини небеса. След като слязоха на брега, Виталий и Ваня прекараха остатъка от деня и част от вечерта в проверка за повреди, но не откриха нищо, заради което да се връщат за ремонт. А дори и да имаше такива повреди, Виталий се съмняваше, че Фред би позволил това. Сериозни, много сериозни мъже се оказаха неговите пътници.

Трябваше да стигнат до фара, въпреки че Виталий нямаше представа защо би искал някой да иде там. Разположен на нос Морасале в Байдарацкия залив, фарът играеше изключително важна роля за корабоплаването, но нищо повече. Едно време имаше и селище, вероятно станция за следене на ядрените изпитания в Нова земя, а после някакви рибари опитаха да го разработят, но изкараха само няколко сезона и се преместиха на по-добри места. Според картите водата стигаше двадесет до двадесет и пет метра, което изключваше опасност от засядане, а и повечето кораби вече имаха системи за глобално позициониране, които ги водеха в безопасни води.

Пътниците сега проверяваха камиона, двигателя и крана. Виталий би трябвало да се обиди заради онова, което смятаха да правят тук, но пък нито той, нито някой от познатите му ловеше риба в този район.

Фарът мигаше през осем секунди, точно както казваха навигационните карти. След като стигнеха плажа, фарът щеше да се намира на по-малко от километър от тях, по извит като спирала път, който водеше до върха на скалата. Виталий знаеше, че това ще е най-неприятната част. Газката щеше да се побере едва-едва на широкия не повече от три метра път.

Отново се зачуди защо трябваше да идват тук. Морето си беше достатъчно страшно, но преминаването през тази пустош с камион е работа за смели и решителни хора. Въпреки че до фара се стигаше за десет минути, Фред каза на Виталий да го чака цял ден, а може би и през нощта. Какво ли ще прави толкова време? Виталий реши, че не е негова работа да си задава тези въпроси, а да кара корабчето.

Морето изглеждаше равно като стъкло и вълните пляскаха по борда почти без звук. На палубата групата пътници вареше кафе на малкото газово котлонче, което си носеха.

Виталий включи двигателите на заден ход, те изръмжаха гърлено и корабчето тръгна, като дъното му започна да стърже по чакълестия плаж. Стотина метра навътре завъртя руля, за да обърне корабчето, след което провери жирокомпаса и зави отново, този път по курс нула-три-пет.

Виталий вдигна бинокъла и огледа хоризонта. Не се виждаше нищо, което Бог не е поставил там, освен една-две шамандури. Зимните ледове често ги отнасяха или ги правеха на пихтия и ги пращаха на дъното, а Военноморските сили не си правеха труда да ги заменят редовно, защото тук не идваха дълбоко газещи кораби. Това беше още един показател колко са далече от цивилизацията.

Четири часа по-късно той отвори страничния прозорец и викна:

— Внимание! Акостираме след пет минути.

Посочи часовника си и разпери петте си пръста. В отговор Фред му махна с ръка. Двама души от екипа отидоха при камиона, за да запалят двигателя, а други двама започнаха да хвърлят саковете си с багаж в каросерията.

Загледан през прозореца, Виталий търсеше място за корабчето, което се движеше с около пет възела — достатъчно за правилно излизане на брега, но не чак толкова силно, че да се нарани в камъните.

На петдесетина метра преди брега несъзнателно се подготви за удар и спря винта. Но не трябваше да се притеснява. Корабчето едва удари дъното и бързо спря с леко стържене на чакъл по стомана.

— Да пусна ли котвата? — запита Ваня. На кърмата имаха доста голяма котва за измъкване от засядане по бреговете.

— Не, сега е отлив, нали? — отговори с въпрос Виталий.

Остави двигателите на празен ход, отиде до лоста за рампата и го премести. Тя се отпусна под собствената си тежест и издрънча върху брега. Той се оказа стръмен. При падането рампата не разплиска почти никаква вода. Един от мъжете се качи в кабината на газката и потегли, светлините на стоповете примигваха, докато излизаше на брега, а веригата с куката от крана се мяташе като хобота на цирков слон. Камионът спря. Фред и останалите се спуснаха по рампата и също слязоха на брега. Остана само един човек, който застана върху рампата.

Виталий излезе от рубката и тръгна към носа.

— Този няма ли да го взимате? — викна той на Фред.

— Той ще остане да ви помага, ако се наложи.

— Няма нужда. Ще се справим.

В отговор Фред се усмихна и помаха с ръка.

— Ще се върнем.