Жив или мъртъв

35

— ТРЪГНАЛИ СМЕ ЗА ЗЕЛЕН ХАЙВЕР — каза Брайън Карузо, като гледаше през стъклото до пътническата седалка. — Е, сигурно има и по-лоши места от това.

Швеция беше много красива, със зеленина и безупречни шосета от Стокхолм нататък. Никъде не се виждаха боклуци. В момента се намираха на 90 мили северно от шведската столица, а 12 мили на североизток от тях водите на Ботническия залив хвърляха искри под облачното небе.

— Според теб къде държат отбора по бикини? — запита морският пехотинец.

Доминик се засмя.

— Те са генерирани на компютър, брат ми. Никой не ги е виждал на живо.

— Глупости, истински са. Колко далече е? Как се казваше градът? Сьодерхамн?

— Да. На около сто и петдесет мили.

Джак и Сам Гренджър ги бяха информирали и братята Карузо не само се съгласиха с оценката на шефа по операциите, че това е „изстрел отдалеч“, но и сами искаха да „вдигнат дивеча от храстите“. Освен това така можеха да понаточат уменията си в занаята. До момента повечето от работата в Колежа ги отвеждаше в Европа и колкото повече човек тренира в реална оперативна обстановка, толкова по-добре. Двамата се чувстваха зле без пистолетите, но реалността го изискваше: зад граница в повечето случаи щяха да са невъоръжени.

Двамата не знаеха как точно Джак е открил връзката на „Хласек Еър“ с малкото летище в Сьодерхамн, но последното известно място на кацане на изчезналия самолет „Дасо Фолкън“ се оказа точно там. Доминик обясни, че то е почти като да търсиш изчезнал човек: къде е видян за последно и от кого? Как точно щяха да отговорят на тези въпроси, когато стигнат в Сьодерхамн, е друга работа. Предложението на Джак, поднесено със стеснителна усмивка, вероятно щеше да се окаже далновидно — трябва да импровизират. За тази цел хората в Колежа, които подготвяха документи и се намираха някъде в недрата на сградата, им бяха дали официални бланки, визитки и документи от отдела за разследвания по застрахователни искове от швейцарската „XL Иншурънс“ — дъщерна фирма на лондонската „Лойдс“.

Рано следобед стигнаха южните квартали на Сьодерхамн — град с население 12 000 души, и Доминик сви на изток по шосе Е4, а след пет мили знаците с нарисуван самолет го отведоха до почти празния паркинг на летището. Преброиха три коли. През триметровата здрава ограда се виждаха четири хангара с бели покриви, наредени в една редица. По напуканата писта се движеше самотна цистерна за гориво.

Май добре направихме да дойдем през почивните дни — отбеляза Брайън. Предполагаха, че в съботния следобед на летището щеше да има по-малко хора и че е по-малко вероятно да попаднат на някой голям шеф. Ако имаха късмет, щяха да намерят само някой човек на минимална работна заплата и непълно работно време, който просто иска да прекара следобеда със съразмерни на заплатата минимални разправии.

— Още веднъж браво на братовчеда.

Излязоха от колата, отидоха до офиса и влязоха вътре. Едно русо момче на двадесетина години седеше зад гишето с крака, качени на една картотека. Зад него от стереокасетофон гърмеше последната версия на шведския технопоп. Хлапето стана и намали музиката.

— God middag[26] — поздрави то.

Доминик сложи документите си на гишето и също поздрави.

След пет минути уговаряне и косвени заплахи успяха да получат документите за полетите, в които бяха записани кацанията на два самолета „Дасо Фолкън“ през последните осем седмици — единият от Москва преди месец и половина, а другият от базираната в Цюрих „Хласек Еър“ отпреди три седмици.

— Ще трябва да видим товарителницата, плана за полета и досието за обслужване на този самолет — каза Доминик, като почука с пръст по папката.

— Нямам тези документи. В главния хангар са.

— Да вървим тогава.

Хлапето вдигна телефона.

Единственият дежурен механик, Харолд, беше почти на същите години както хлапето от рецепцията и се разтревожи още повече от появата им. Следователите от застрахователно дружество, липсващият самолет и документите за обслужване представляваха три фрази, които никой механик не иска да чуе, особено когато в списъка са включени и „Лойдс“, които вече почти триста години се радваха на реноме, каквото малко други компании по света притежават.

Харолд ги заведе в офиса на механиците и не след дълго Доминик и Брайън получиха исканите от тях регистри и две чаши кафе. Харолд се мота в преддверието, докато Брайън не го прогони с поглед така, както може само офицер от морската пехота.

Съгласно плана на полета от „Хласек Еър“ крайната цел е била Мадрид, Испания, но плановете са си просто планове. След като е напуснал въздушното пространство на Сьодерхамн, самолетът може да е заминал навсякъде. Разбира се, това създаваше усложнения, но преодолими. Отчетите за обслужването изглеждаха също така рутинни, но нещата се промениха след резюмето, в подробните описания. Освен че е напълнил резервоарите на самолета с гориво, дежурният механик беше извършил диагностика на приемо-предавателя на самолета.

Доминик стана, почука по стъклото на гишето и махна с ръка на Харолд да дойде. Показа му отчета от обслужването.

— Този механик, Антон Ролфс, бихме искали да говорим с него.

— Ъъ, няма го днес.

— Досетихме се. Къде можем да го намерим?

— Не знам.

Брайън запита:

— Какво значи това?

— Антон не е идвал на работа цяла седмица. Никой не го е виждал или чувал.

Харолд обясни, че миналата сряда идвали от полицията в Сьодерхамн, защото лелята на Ролфс, с която той живеел, подала известие за изчезнал човек. Племенникът й не се прибрал от работа преди седмица, в петък.

Като решиха, че полицията е свършила обичайната за такива случаи работа, Брайън и Доминик заминаха за Сьодерхамн, наеха стаи в хотел „Либломан“ и спаха до шест, после намериха наблизо ресторант, ядоха и убиха един час и се разходиха три преки до кръчмата, Далиг Радиса“ — „Гнилата репичка“, която според Харолд беше предпочитаното свърталище на Антон Ролфс.

След като огледаха района, двамата влязоха в бара, откъдето ги блъсна вълна цигарен дим и хевиметъл музика, и потънаха в море от русокоси тела, които се блъскаха за място на бара или пък танцуваха във всяко свободно пространство.

— Поне не е от онази, лайнарската техно музика — извика Брайън в шумотевицата.

Доминик докопа една преминаваща сервитьорка и поръча две бири на своя развален шведски. Тя се изгуби и се появи отново след пет минути.

— Говорите ли английски? — запита той.

— Да. Вие англичани ли сте?

— Американци.

— А, американци, страхотно, нали?

— Търсим Антон. Виждала ли си го?

— Кой Антон? Тук идват много хора.

— Ролфс — отвърна Брайън. — Механик, работи на летището.

— А, да, Антон. Не е идвал цяла седмица, струва ми се.

— Знаете ли къде можем да го намерим?

Усмивката на сервитьорката поохладня.

— Защо го търсите?

— Запознахме се във „Фейсбук“ миналата година. Казахме му, че ако дойдем тук, ще му се обадим.

— О, да, „Фейсбук“. Супер. Приятелите му са тук. Те може да знаят. Ето ги там, в ъгъла.

Жената посочи една маса, около която седяха няколко двадесетинагодишни младежи с вълнени блузи.

— Благодаря — каза Брайън и сервитьорката се извърна, за да се отдалечи. Доминик я спря.

— Извинявай, интересно ми е защо ни попита дали търсим Антон?

— Имаше и други. Не така приятни, като вас.

— Кога?

— Миналия вторник? Не, извинете, понеделник беше.

— От полицията ли?

— Не. Аз познавам всички полицаи. Четирима мъже бяха и не бели, но не и черни. Май от Близкия изток.

След като тя се отдалечи, Доминик извика в ухото на Брайън:

— Понеделник. Три дни след като лелята на Ролфс е обявила, че не се е прибрал.

— Може да не иска да го намерят — отговори Брайън. — Мамка му, тия са футболни запалянковци.

— Е?

— Не си ли гледал мачове за световната купа, брат ми? Тези обичат боя повече от пиенето.

— Ами значи ще е лесно да ги заговорим.

— Дом, не говоря за бокс. Говоря за уличен бой с откъсване на ухо и ритане в червата. А като добавиш и цялата група, знаеш ли какво се получава?

— Какво?

— Уста с изкъртени зъби — отвърна Брайън със зла усмивка.

— Момчета, търсим Антон — каза Доминик. — Сервитьорката каза, че сте му приятели.

— Не говорим английски — каза един от тях. По челото му се виждаше мрежа от дебели като въжета белези.

— Да ти го начукам, Франкенщайн — отвърна Брайън.

Младежът бутна стола си назад, стана и вдигна ръце за бой.

Другите го последваха.

— Сега говориш английски, а? — викна Брайън.

— Кажете на Антон, че го търсим — обади се Доминик, като вдигна ръце на нивото на раменете си. — Иначе ще идем при леля му.

Двамата братя заобиколиха групата и тръгнаха към изхода.

— Колко време им даваш? — запита Брайън.

— Тридесет секунди, не повече — отвърна Доминик.

Отвън Брайън вдигна една метална кофа за боклук, а Доминик взе парче ръждиво арматурно желязо, дълго колкото предмишницата му, и двамата се обърнаха точно когато вратата се отвори навън. Брайън, който стоеше зад нея, изчака да излязат трима от групата, след което затвори вратата с ритник в лицето на четвъртия и пристъпи напред, като завъртя кофата подобно на коса за сено. Доминик събори първия запалянко с удар в коляното, след това отскочи, за да не го удари вторият, и стовари желязото върху лакътя му, който се натроши. Брайън се извърна към вратата, която отново се отвори, и стовари кръглото дъно на кофата в челото на четвъртия мъж, изчака го да падне, а после я захвърли към коленете на последните двама, които се втурнаха през прага. Първият падна в краката му и се вдигна на ръце и колене, но получи ритник в главата, който го върна отново на земята. Последният запалянко размаха ръце със стиснати юмруци и се спусна към Доминик, който отстъпи, за да го накара да се приближи още, след което се отмести и го удари с желязото отстрани по главата. Мъжът се блъсна в стената и се свлече на земята.

— Добре ли си? — запита брат си Доминик.

— Да, а ти?

— Има ли някой буден?

— Да, ето този.

Брайън коленичи до първия, който беше излязъл през вратата. Той охкаше и се търкаляше натам-насам, стиснал разбитото си коляно.

— Ей, Франкенщайн, кажи на Антон, че го търсим.

Оставиха запалянковците и пресякоха улицата към парка, където Доминик седна на една пейка. Брайън изтича до хотела, взе наетата кола, върна се и паркира от другата страна на парка.

— Няма ли полиция? — запита той брат си през дърветата, като приближи пейката.

— Не. Онези май не си падат по полицаите.

— И аз мисля така.

Изчакаха пет минути. Предната врата на бара се отвори и двама от запалянковците излязоха и бавно се отправиха към една кола на съседната пресечка.

— Добри приятели — отбеляза Брайън. — Наивни, но добри.