Жив или мъртъв

74

ХЕНДЛИ, ГРЕНДЖЪР и Рик Бел прекараха част от следобеда и ранната вечер в разговори с Доминик в заседателната зала. Джак-младши и Джон Кларк седяха на столове до стената и слушаха. Доминик привидно се държеше, но Хендли реши, че присъствието на Джак като роднина и добър приятел може да помогне. А от Кларк Хендли искаше погледа на професионалист.

Джак наблюдаваше внимателно братовчед си, който разказваше за мисията в Триполи: първата им среща с Арчи, разходката из Медина, за да отвлекат Бари, пътуването до къщата на Алмази и накрая смъртта на Брайън. Доминик отговаряше на всички въпроси сбито, но изчерпателно, без да губи търпение и да се колебае. И без никаква следа от емоционалност, установи Джак. Братовчед му не показваше нищо — нито по лицето, нито като поведение. Беше сякаш изпразнен.

— Разкажи ни отново за Фахури — каза Сам Гренджър.

— Според Бари бил на ниско ниво, бияч. Решихме, че Алмази е по-добрата мишена. Не искахме свидетели на изчезването на Бари, затова говорехме какво да го правим.

— Кой реши да го убие?

— Двамата. Аз малко се колебаех, но Брайън… Смислено се обоснова.

— Ти ли го извърши?

Доминик поклати глава.

— Брайън.

— Ако броим Фахури, колко са мъртвите? — запита Бел.

— Шестима. Четирима от нас.

— Да минем към къщата на Алмази — предложи Хендли. Доминик обясни всичко отново: паркирането в кариерата… влизането в къщата на Алмази… компютърът и сейфът… прострелването на Брайън… престрелката и бягството. Доминик спря.

— Останалото ви е известно.

— Колко тела? — запита Гренджър.

— Пет.

— Без ранени?

Доминик сви рамене.

— Не и когато аз излязох от къщата.

— Това какво означава? — запита Рик Бел.

— Означава, че направих нужното да няма свидетели. Революционният съвет няма как да знае кои сме ние и какво е станало. Това е и целта, нали?

Хендли кимна.

— Така е.

Погледна към Бел и Гренджър.

— Друго?

Двамата поклатиха глави.

— Добре, Дом, благодаря.

Доминик стана, за да излезе.

Хендли каза:

— Дом, съжаляваме за Брайън.

Доминик само кимна.

— Ще изпратя кола да те закара до вас.

— Не, аз ще потърся някой диван и ще заспя.

Гренджър се обади:

— Ако искаш да направим необходимото за Брайън…

— Аз ще го направя.

Доминик излезе и затвори вратата след себе си.

Хендли каза:

— Джак?

— Трудно е да се каже. Не съм го виждал такъв, но пък и това не се случва често. На никого. Мисля, че просто е изтръпнал. Изтощен е, видял е брата си близнак да умира в скута му и вероятно се чувства адски виновен, въпреки че не е. След като осъзнае всичко, направо ще се скапе, но после ще се вземе в ръце.

— Съгласен ли си, Джон?

Кларк не отговори веднага.

— С повечето неща, но той определено се е променил. Нещо е превключено.

Бел каза:

— Обясни какво имаш предвид.

— Колебаел се е дали да очистят Фахури. Брайън е трябвало да го уговаря и вероятно сам той е свършил работата, защото е знаел, че Дом не е готов. Три часа по-късно са в къщата на Алмази. Брайън го прострелват и преди да излезе от къщата, Доминик убива ранени. Това е доста бърза смяна на деня с нощта.

— Да допуснем, че си прав за превключването — каза Хендли. — Това лошо ли е?

— Не знам. Зависи как и дали ще се възстанови. Точно сега гледа много замислено. Обикновено точно тук операторите поемат по един от два пътя: научават се да преглъщат подобни неща и да гледат в перспектива, или оставят работата да ги съсипе.

— Той добре ли е за работа на терен?

— Това не е точна наука, Гери. Всеки е различен.

— По твоя преценка. Добре ли е за работа на терен?

Кларк помисли.

— Не сам.

Хендли запита Рик Бел:

— Какво знаем за онова, което Дом донесе?

— Флашка, пълна с файлове от компютъра на Алмази и един компактдиск. Файловете ще отнемат време, а дискът се оказа златна мина: триста шестдесет и пет снимки с еднократни пароли — таблици девет на девет с буквено-цифрово заместване на знаци. Не знам точно каква е математиката, но става дума за милиони различни комбинации.

— За цяла година — каза Хендли. — По една за всеки проклет ден. Кажете ми, че са с дата.

Бел се усмихна.

— Можеш да си заложиш задника. Отпреди десет месеца са, което означава, че ако не спрат, ще имаме еднократни пароли за два месеца.

— Така го правят — промърмори Джак.

— Какво? — запита Кларк.

— Дублират. Използват стеганография, за да вкарат еднократни пароли в изображения по сайтовете. Получателите изтеглят изображението от сайта, махат с програма стеганографския слой и получават еднократната парола за деня. След това е въпрос на цифри: отиваш в някой форум в сайт на Революционния съвет, намираш низ от неколкостотин буквено-цифрови комбинации, пускаш ги през своята еднократна парола и получаваш заповедта си за действие.

— Съгласен съм с теб — каза Гренджър, — но не с идеята за форума. Не смятам, че Революционният съвет биха пратили съобщение по този начин. Ще гледат то да достигне само до точния получател. Сигурно ли е, че не ги пращат по електронната поща?

— Съмнявам се. Трафикът на Революционния съвет е почти спрял.

— А чатване в реално време? — предложи Бел. — „Гугъл“, „Яху“… Агонг Найоан имаше сметка в „Гугъл“, нали, Джон?

— Да, но компютърджиите я прегледаха. Нищо не откриха. Според мен ако Революционният съвет минава в радиомълчание за редовната си електронна поща, вероятно ще забрани и другите видове комуникация.

— Значи ще им трябва сървър — обади се Хендли. — Където човек да може всеки ден да проверява и да получава съобщения само за него.

— Посрани боже — възкликна Джак. — Това е.

Затрака по клавиатурата на лаптопа си.

— Съхраняване на файлове в интернет.

— Какво? — запита Кларк.

— Има сайтове, които предлагат архивиране на файлове. Да кажем, имаш няколко песни във формат МПЗ и се тревожиш да не ги загубиш, ако компютърът ти се скапе. Записваш се в някой от тези сайтове, качваш си файловете и те седят там по сървърите.

— Колко такива сайтове има?

— Стотици. За някои трябва да плащаш, но повечето са безплатни, ако файловете са малки — под гигабайт.

— Това много ли е?

Джак помисли малко.

— Да вземем един стандартен документ в „Уърд“. Един гигабайт означава към половин милион страници.

— Мамка му.

— Обаче красивото в случая е следното. Някой боклук от Революционния съвет в Танжер се включва в един от тези сайтове, качва си текстов документ с низ от неколкостотин числа, а друг от Япония го изтегля, изтрива го от сайта и после вкарва числата в еднократната парола от стеганограмата, която е взел от сайта на Революционния съвет, и съобщението му е готово.

— Какво е необходимо да се запише човек на някой от тези сайтове? — запита Хендли.

— За безплатните… адрес на електронна поща, а такива има колкото искаш. По дяволите, има места в интернет, които ще ти дадат дори адрес, който след петнадесет минути се самоунищожава.

— Голяма анонимност — обади се Рик Бел. — Вижте, всичко това го разбирам. Има смисъл, но какво да правим ние?

Вратата на залата се отвори и Чавес влезе в заседателната зала.

— Трябва да видите нещо.

Взе дистанционното, включи плоския телевизор и намери канала на Си Ен Ен. Хванаха говорителя по средата на изречението.

— …отново, това е предаване на живо от новинарски хеликоптер в Бразилия. Пожарът е започнал малко след осем часа местно време…

Джак се наведе напред в стола си.

— Всемогъщи Исусе.

Хеликоптерът, изглежда, снимаше от пет километра или повече, но все пак две трети от екрана бяха изпълнени с пламъци и гъст черен дим. През дима се виждаха отблясъци от някакви вертикални конструкции и кръстосани тръби, както и кръгли резервоари за съхранение.

— Това е рафинерия — каза Джон Кларк.

Говорителят отново се обади:

— Според „Рекърд Нюс“ мястото на пожара е рафинерия на „Петробразил“, известна като „Паулиния РЕПЛАН“. Паулиния е град с шестдесет хиляди души и се намира на осемдесетина мили северно от Сао Паулу.

Хендли се обърна към Джак.

— Можеш ли…

Джак вече беше отворил лаптопа си.

— Работя по въпроса.

— …„Паулиния РЕПЛАН“ е най-голямата рафинерия в Бразилия, с площ хиляда и осемстотин акра и с продукция от почти четиристотин хиляди барела дневно…

— Инцидент ли е? — запита Рик Бел.

— Не мисля — отговори Кларк. — Хиляда и осемстотин акра са почти три и половина квадратни мили. Комплексът е почти изцяло обхванат. Виж, когато започвах кариерата си, разигравахме подобни ситуации непрекъснато. Рафинериите са сочни цели, но нищо по-малко от половин дузина ракети „Пейвуей“ не може да ги запали изцяло. По дяволите, нашите рафинерии са почти на тридесет и пет години и на едната си ръка може да преброи човек колко инцидента е имало. Твърде много са резервните обезопасителни системи.

Докато пишеше на лаптопа, Джак каза:

— „Паулиния“ е доста нова. Няма и десет години.

— Колко са служителите?

— И хиляда може да са. Може и хиляда и двеста. Смяната е нощна, значи дежурните са по-малко, но вероятно там има поне четиристотин души.

— Ето — обади се Кларк. — Точно там… — Отиде до телевизора и почука с пръст една зона в рафинерията. — Пламъците се движат — това е течност, и то доста.

Докато гледаха, хеликоптерът на „Рекърд Нюс“ се приближи до пламъците, като зави около рафинерията, докато покаже северната страна.

Джак каза:

— Добре, открих го. „Паулиния“ е и терминал на тръбопровод за етилов алкохол. Тръбопроводът идва от север.

— Да, виждам го — обади се Рик Бел. Отиде до телевизора и посочи едно място в северната граница на комплекса, където тръбопроводът беше разкъсан и бълваше гейзер пламтящ етанол.

— Да — каза Кларк. — Трябвало е да разбият няколко спирателни крана…

Прокара пръст на север покрай тръбопровода и спря до една отделна пламтяща зона.

— Ето такъв кран.

— И още три надолу по линията — добави Гренджър. — Колко тръбопровод е това?

— Към половин миля — отговори Кларк.

— Около три хиляди и осемстотин литра — каза Джак, като вдигна поглед от компютъра.

— Какво? — запита Чавес.

— Този тръбопровод прекарва около единадесет милиарда литра годишно. Направи сметка и ще видиш, че този участък вероятно съдържа около три хиляди и осемстотин литра — достатъчно за една автоцистерна. Част от горивото ще попие в земята, но в комплекса са попаднали поне две и половина до три хиляди литра.

— Всичко ще замине — каза Кларк. — Смесителните резервоари и резервоарите за съхранение… кулите. Ще се изпекат.

Още докато Кларк говореше, камерата на хеликоптера улови три експлозии, едната от които изпрати гъбовиден облак пламъци и черен дим една миля нагоре в небето.

— Ще трябва да евакуират целия район, по дяволите — каза Сам Гренджър. — Значи всички са съгласни, че това не е случайност.

Кларк каза:

— В никакъв случай. Тази работа е планирана сериозно. Доста предварителна работа и разузнаване е имало.

— Революционният съвет — реши Чавес.

— А защо в Бразилия? — запита Хендли.

— Според мен няма нищо общо с Бразилия — обади се Джак. — Това е за нас. Кийлти току-що подписа сделка с „Петробразил“. За нефт от Бразилия на цени под тези на ОПЕК. Направо им извира от ушите — само в находищата в Лapa и Тупи има около двадесет и пет милиарда барела резерв на Бразилия. И това е част от уравнението. Другата част е колко изостава „Петробразил“ с изграждането на рафинериите. „Паулиния“ е работният им кон. Новият комплекс в Маранхао ще работи с капацитет шестстотин хиляди барела, но след една година.

— Значи Бразилия има нефта, но няма как да го обработва — отбеляза Хендли. — Което означава, че нашата сделка пропада.

— Поне за година. Може би две.

Програмата за електронна поща на Джак подаде сигнал като камбанка. Той прочете съобщението.

— Биъри има лицеви съвпадения по няколко от снимките в паспортите на Синага. Две са на индонезийци, които са дошли в Норфолк преди две седмици — Ситра и Пурнома Салим.

— Ситра е женско име — каза Рик Бел. — Съпруг и съпруга ли са?

— Брат и сестра. На деветнадесет и двадесет години. Според емиграционните им формуляри са тук на екскурзия. Третият е не друг, а нашият тайнствен куриер Шазиф Хади. Пътува под името Ясин Кудус. Два дни след като го загубихме на път за Вегас, Хади е взел самолет на „Юнайтед“ от Сан Франциско за Сао Паулу.

— Голямо съвпадение — каза Сам Гренджър.

— Не вярвам в съвпаденията — отговори Хендли. — Господин Чавес, какво мислите за едно пътуване дотам?

— Нямам нищо против.

— Имаш ли проблем да вземеш Дом със себе си?

Чавес помисли. Доста хора беше виждал в състоянието на Доминик: зашеметени, виновни, питащи се „Какво можех да направя по друг начин?“… Виновни, защото другият е мъртъв, и виновни, задето се радват, че са живи… Лайняна позиция, но Чавес беше видял очите на бившия служител на ФБР: Доминик изглеждаше навит като пружина и готов за отплата, но се владееше.

— Да — отговори Чавес. — Ако той е готов, и аз съм готов. Но имам един въпрос. Какво ще правим, когато идем там? Бразилия е голяма страна, а Хади и другите, с които е, вероятно вече са се покрили.

— Или са се измъкнали от страната — добави Кларк.

— Да приемем, че още са там — отговори Хендли. — Джак, да се върнем на въпроса на Рик, като допуснем, че си налучкал нещо с идеята за съхраняване на файлове в интернет. Какво да правим?

— Гоним ги — отговори Джак. — Точно сега Хади е най-големият играч от Революционния съвет, за когото знаем, нали така?

— Да — отговори Чавес.

— И знаем, че е отишъл от Вегас в Сан Франциско, преди да тръгне за Сао Паулу, вероятно за да си прибере паспорта с името Кудус от Агонг Найоан, което означава, че вероятно са имали пряка връзка, за да може Найоан да му каже да си вземе паспорта.

— Продължавай — каза Хендли.

— Найоан е мързелив. Когато претърсихме дома му, открихме, че не си почиства информацията за посетените сайтове в интернет.

Джак обърна лаптопа си, за да може да го видят всички. На екрана имаше текстов документ със стотици редове адреси в интернет.

— Докато разговаряхме, аз преглеждах тези адреси. Откакто Революционният съвет премина на радиомълчание, Найоан е посещавал един сайт за съхраняване на информация в интернет по три пъти всеки ден, и всеки втори ден е преминавал към друг сайт.

— Дявол да ме вземе — каза Сам Гренджър. — Добра работа, Джак.

— Благодаря. До момента Найоан е сменил тринадесет такива сайта. Залагам десет към едно, че ще намерим същите сайтове и на компютъра на Хади.

— Това ни дава само част от отговора — обади се Бел. — Ще ни трябва и потребителско име и парола.

— Според статистиката — отговори Джак — осемдесет и пет процента от потребителите в интернет или използват името си в електронната си поща като потребителско име, или негов вариант. Ще накараме Биъри да напише програмка, ще проверим всеки сайт и ще опитаме различни варианти с името на имейла на Хади. Намерим ли вярното име, ще разбием паролата силово. След като влезем, ще използваме еднократната парола от къщата на Алмази и ще извадим информацията на Хади.

— Има един проблем — каза Хендли. — Всичко това ще е така, ако Хади си проверява сайта.

— Ами ще му дадем причина за това — обади се Джон Кларк.

— Какво искаш да кажеш?

— Да го уплашим. Пускаме анонимно съобщение в „Рекърд Нюс“. Бегло описание на Хади и няколко детайла. Той го вижда, паникьосва се и проверява за нови заповеди. Ние пък го чакаме.

— Има една неприятност — каза Рик Бел. — Ако бразилските полицаи го хванат преди нас, късметът ни ще се сговни.

Кларк се усмихна.

— Ако не рискуваш, няма да успееш.

След кратко мълчание Хендли каза:

— Вероятността не е голяма, но си струва. Джак, обади се на Биъри да работи по въпроса.

Джак кимна.

— Ами индонезийците от Норфолк?

— Ти и Джон се занимавайте.

— Не искам да предричам, но имам лошо чувство за всичко това — обади се Чавес.

— Какво точно? — запита Гренджър.

— Ами че рафинерията е само началото.