Жив или мъртъв

57

МЕЖДУНАРОДНОТО ЛЕТИЩЕ край Архангелск обслужваше предимно вътрешни полети, и то съвсем малко, освен през лятото. Повечето хора вземаха влака на юг, който струваше по-евтино и местните граждани можеха да си го позволят. „Аерофлот“ все още не успяваше да се отърси от репутацията си на авиокомпания, с която полетите не са достатъчно безопасни. Но имаше един много по-активен терминал — този за товарните самолети, от които товареха предимно риба за бърз превоз до различни чуждестранни ресторанти. И така пакетът премина през предния товарен люк на 40-годишния самолет DC-8 на „Асин Еър Фрейт“. Той щеше да лети до Стокхолм, а оттам с нов екипаж на юг, до Атина, преди да замине за международното летище „Дубай“ в Обединените арабски емирства.

— Какво е това? — запита митничарят, загледан в наскоро боядисания корпус на „акумулатора“.

— Научно оборудване, рентгеново, нещо от тоя род — обясни колегата му.

Служителят прегледа документите, които се оказаха правилно попълнени, но всъщност се интересуваше само това. В кутията нямаше бомба. За тях се изискваха различни формуляри. Затова се подписа на дългата зелена линия и сложи печат, с което всичко приключи. За такива неща дори не трябваше да го подкупват. За боеприпаси — да, но тук очевидно нямаше никакво оръжие. Не поиска пари, а и не му предложиха. Това облекчи тях, а той остана безразличен. Един мотокар с бензинов двигател вдигна пакета — тежеше към седемстотин килограма — и го закара на платформата до товарния люк. Оттам натовариха пакета на ръка и го завързаха здраво за алуминиевия под.

Двамата пилоти извършваха предполетната подготовка на самолета, обикаляха го, оглеждаха за течове на гориво, за видими проблеми по корпуса и за всякакви нередности. Бизнесът с товарни превози по въздуха не се славеше с качеството на обслужване на машините и пилотите, чийто живот зависеше от това, се стараеха максимално да компенсират този тревожен факт. Гумата от външната страна на лявата основна стойка трябваше да се смени след десетина кацания. Иначе самолетът изглеждаше сякаш може да издържи следващите осем часа във въздуха. Върнаха се в салона за екипажите, за да опитат кафето (отвратително) и хляба (доста добър). Кутиите с обяд се намираха вече на борда, подредени от бордовия механик, който се суетеше около двигателите.

Излязоха след тридесет минути и се качиха по старомодната стълба, за да тръгват. Това отне още петнадесет минути и самолетът рулира до края на писта осемнадесет, за да започне разбег за излитане. Рамата на стария самолет имаше наработени 37 000 часа — започнал беше живота си като пътнически лайнер на „Юнайтед Еърлайнс“ предимно за полети между източния и западния бряг на САЩ, както и няколко полета като „Птица на свободата“ за евакуация от Сайгон, които самолетът, ако имаше памет, би си спомнил с усмивка. Изкачи се на определената за него крейсерска височина от 9750 метра и се отправи на запад, преди да завие на юг над Финландия, намали скоростта над Балтийско море и се спусна за кацане в Стокхолм. Всичко премина нормално, а самолетът кацна на писта две-шест и сви наляво към товарния терминал. Незабавно към самолета се приближи автоцистерна, за да зареди резервоарите в крилата, а минутка по-късно се появи и екипажът за смяната с въпроса как е преминало всичко. Всички отговори се вместваха в приемливи граници и екипажът, докарал самолета дотук, слезе по стълбата и се качи в кола, която щеше да ги закара до местен хотел. За радост на пилотите в него имаше бар, където сервираха студена наливна бира. Преди да довършат първата си чаша, самолетът с новия екипаж вече се намираше във въздуха.

А в Русия Муса се намираше в главния терминал на летище „Домодедово“, който прилича на летяща чиния (но всъщност е подобрение на обичаната от Сталин архитектурна школа на сватбената торта), за да проведе международен разговор с приятел в Берлин. Когато връзката се осъществи, той каза на приятеля си, че колата е ремонтирана добре и че ще чака парите при следващата им среща. Приятелят му се съгласи и с това разговорът приключи. После Муса и хората му отидоха в един бар в летището, където се заеха да пият на воля прекалено скъпи чашки руска водка, която поне беше от превъзходна марка, докато изминат двата часа до полета на KLM за Холандия. В бара им сервираха и нарязани краставички и хляб за компания на водката. Платиха сметката в евро, като оставиха нищожен бакшиш на бармана, преди да се качат на самолета в първа класа, където даваха безплатен алкохол, от което групата се възползва. Мислите на Муса не се въртяха около двете убийства, които извърши. Направи го по необходимост. Той беше приел своята част в мисията, преди да замине за Русия и да наеме корабчето на неверника. Всъщност с изненада се замисли, че той и приятелите му не се наливаха и на борда, но според старата поговорка човек не бива да смесва работата и удоволствието, а новата добавяше и още по-интелигентно правило: да не смесваш алкохола с работата. А дали Виталий не е казал на свои приятели за клиентите си? Нямаше как да разбере. Но тъй като не знаеше имената или адресите на тези приятели, а и никой не ги беше снимал, какви улики оставаха? Северна Русия му приличаше на видяното в старите филми за американския Запад, а и полицията нямаше да успее да проведе свястно разследване, защото всичко там изглеждаше съвсем объркано. Използваните пистолети липсваха и според него всичко свършваше дотук. При тази мисъл наклони седалката назад и се остави на алкохола да го приспи.

Боингът кацна на берлинското международно летище „Темпелхоф“ в 01,00 часа местно време. Муса и останалите слязоха отделно, чуха досадните брътвежи на служителите на емиграционната служба, показаха холандските си паспорти и заминаха да си вземат багажа, а оттам отидоха при такситата, където един германец в мерцедес прие указанията им на английски език да ги закара на определен адрес. Улицата се намираше в района, известен тук като Града на чиниите заради множеството приемници на спътникова телевизия. Чиниите позволяваха на предимно арабското население да гледа телевизия на родния си език.

Едно почукване се оказа достатъчно, защото, предупреден от приятел в Амстердам, домакинът му вече го очакваше. Стиснаха си ръце и се целунаха, след което Муса отиде в хола на малкия апартамент. Мустафа, домакинът, вдигна пръст до устните си, а после посочи лявото си ухо. Според него апартаментът можеше да се подслушва. Е, човек трябва да внимава в страната на неверниците. Мустафа включи телевизора на програма с телевизионна игра.

— Успя ли твоята мисия? — запита Мустафа.

— Напълно.

— Добре. Искаш ли нещо?

— Вино? — запита Муса.

Мустафа отиде в кухнята и извади кана с бяло рейнско вино. Муса отпи продължително, след което запали цигара. Доста дълъг ден беше прекарал, с две убийства, които по неразбираема за него причина го безпокояха. Във всеки случай сънят дойде бързо, след като довърши виното и Мустафа разгъна леглото. На следващия ден трябваше да замине за Париж, да чака известие, че пакетът е пристигнал в безопасност, и да го последва. Стигнеше ли в Дубай, можеше да си почине — инженерът, който трябваше да се занимава с пакета, се оказа надежден и компетентен човек и нямаше да се налага да го надзирава много. Но пък и какъв надзор можеше да предложи Муса? Онова, което трябваше да се направи с пакета, надхвърляше уменията му.

Керсен Касеке мислеше колко странно е името на този град. Мястото, където Наполеон претърпява окончателното си поражение от Уелингтън. Уместна метафора: нареден от Бога обрат за тиранина, държал голяма част от света под ботуша си. И все пак се изненада, че успя да си намери място тук, посред „житния пояс“, както се изненада изобщо от Америка. Тук хората изглеждаха достатъчно свестни и се отнасяха добре с него въпреки странното му име и силния акцент. Сигурен беше, че за това помогна и фактът, че се представя за християнин, за осиновено дете на лутерански мисионери, загинали преди две години от минохвъргачен огън при Кучинг. Макар и отблъскваща, идеята привидно да се отрече от исляма и от единствения истински пророк омекоти сърцата и на най-подозрителните жители на града, предимно обикновени работници или фермери. Не, не презираше хората, а по-скоро тяхното правителство, а макар и тъжно, от хилядолетия гражданите плащаха цената на неправилната и брутална политика. За хората тук всичко беше само въпрос на съдба. Съдбата и волята на Аллах. Освен това-нова, което ги очакваше, представляваше само частица от страданията на собствената му страна. Трагичната съдба на неговите родители мисионери може да беше и лъжа, но по същество си беше вярна. От десетилетия улиците в Загреб, Риека и Осиек, както и много други, се къпеха в кръвта и страданията на мюсюлмани, а Западът не помагаше по никакъв начин. Какво ли ще стане, питаше се Касеке, ако руси и синеоки християнчета загиват по улиците на Лондон или Лос Анджелис? Какво?

Съгласно указанията от електронната поща Касеке закара своя „Форд Рейнджър“ на автогарата в град Сикамор, между Трета улица и „Парк Авеню“. Паркира пред кръчмата на Дойл, след това измина обратно двете преки до автогарата и влезе в сградата. Ключът, който намери в пощенската си кутия преди седмица, пасна в шкаф 104. Намери в него дебел кашон, увит в кафява амбалажна хартия. Кашонът се оказа тежък, почти петнадесет килограма, опакован в здрава лепяща лента. На хартията нямаше надписи. Касеке извади кашона, постави го на пода между краката си, огледа се дали не го наблюдават и изтри ключа с ръкава на тениската си. Дали не се е докоснал и до друго нещо? Дали не е оставил отпечатъци върху нещо? Не, само върху ключа.

Касеке взе кашона и излезе навън, после се върна до пикапа. Сложи го на седалката отпред. Качи се от другата страна и запали двигателя, а после се замисли дали да не сложи кашона на пода. Ако стане катастрофа… Не, няма. Не е нужно. Знаеше какво има в него или поне имаше представа предвид обучението в лагера. Добре го обучиха да прави само едно нещо.

А в кашона имаше напълно безобидни неща. Засега.