МЯСТОТО ИЗГЛЕЖДАШЕ РАЗЛИЧНО от снимката — винаги ставаше така, — но определено се намираха където трябва. Той усети как умората го напуска, за да я замести съсредоточеност и очакване.
Преди десет седмици един спътник на ЦРУ беше доловил радиосигнал оттук, а друг бе направил снимка, която Дрискол носеше в джоба си. Без съмнение мястото беше точно това. Отбелязваше го една триъгълна група камъни. Тя не служеше за украса, независимо че изглеждаше направена от човек, а по-скоро беше нещо, останало от последния ледник, преминал през тази долина преди бог знае колко хиляди години. Вероятно същата вода от топенето, оформила триъгълника, бе издълбала и пещерата. Или я е направила по друг начин. Дрискол не знаеше как точно, а и не се интересуваше особено. Някои от тези пещери се оказаха доста дълбоки, стотици метри, и представляваха идеални скривалища. Но от тази беше излязъл радиосигнал. И това я правеше особена. Адски особена. Вашингтон и Ленгли установиха точното място след цяла седмица, но го направиха много, много внимателно. Почти никой не знаеше за мисията. Общо по-малко от тридесет души, като повечето от тях се намираха във Форт Бенинг — при сержантския клуб. Където той и екипът му щяха да се върнат след по-малко от четиридесет и осем часа. Ако е рекъл Господ — иншаллах, както казваха тук. Не че споделяше религията им, но думата носеше същия смисъл. Макар и методист, Дрискол не се колебаеше да изпие по някоя бира. Преди всичко беше войник.
„Окей, как ще действаме?“ — запита се той. Със сила и бързина, разбира се, но как точно? Носеше половин дузина гранати. Три истински и три зашеметяващи М84. Последните, обвити в пластмаса вместо в стомана, представляваха шумен експлозив — смес от магнезий и амоняк, от който на човек му се струваше, че слънцето неочаквано е дошло на гости, за да го замае и ослепи. Химичните и физичните свойства на тези гранати също не го интересуваха. Важното беше, че вършеха адски хубава работа.
Рейнджърите не си падаха по честните схватки. Намираха се на бойна мисия, не на олимпийските игри. Можеше да окажат първа помощ на ранените лоши, но спираха дотам, и то само защото оцелелите имаха склонност да говорят повече от умрелите. Дрискол отново погледна към входа на пещерата. Там някой е стоял, за да говори по спътниковия си телефон, и спътникът за електронно разузнаване „Ритъм“ го е прихванал, а друг спътник, „Кийхоул“, отбелязал точното място и самият командващ бе одобрил мисията. Сержантът застана неподвижно до един голям камък, достатъчно близо, за да скрие силуета си. Вътре не се долавяше никакво движение. Това не го изненада. Дори терористите трябваше да спят. А това работеше в негова полза. Всъщност точно така трябваше. Десет метра. Приближи с движения, които щяха да изглеждат смешни на непосветените, с преувеличено вертикално вдигане и спускане на стъпалата и краката до коленете, като внимателно избягваше камъчетата. Стигна до входа. Отпусна се на коляно и надникна вътре. Погледна през рамо, за да е сигурен, че останалите от екипа не са се струпали зад него. Нямаше за какво да се тревожи. И все пак Дрискол усети как стомахът му се сви. Дали не изпитваше страх? Страх да не обърка всичко, да не повтори миналото. Страх от убиването на хора.
Преди година в Ирак предшественикът на капитан Уилсън, един лейтенант с жълто около човката, беше планирал мисия — лов на въстаници по южните брегове на бухайрат (езеро) Саддам, северно от Мосул — и Дрискол се бг съгласил с него. Проблемът се състоеше в това, че младият лейтенант мислеше повече за блестящата си биография, отколкото за безопасността на своите рейнджъри. Въпреки съветите на Дрискол една нощ беше разделил екипа си така, че да обкръжи комплекс от бункери, но както често се случва, набързо подготвеният план не издържа при първия контакт с врага. В този случай рота бивши привърженици на Саддам заобиколиха и изклаха екипа на младия лейтенант, преди да се насочат към Дрискол и неговите хора. Оттеглянето с бой отне по-голямата част от нощта, като накрая Дрискол и още трима души успяха да се върнат през река Тигър близо до базата си.
Дрискол знаеше, че планът на лейтенанта ще завърши катастрофално. Но беше ли го оспорил достатъчно твърдо? Ако беше се наложил… Е, точно този въпрос го измъчваше през последната година. А сега отново се намираше в страната на лошите, но този път всички решения — добри, лоши, катастрофални — трябваше да взема сам.
„Гледай топката — заповяда си Дрискол. — Не отклонявай вниманието си от играта.“
Направи още една стъпка напред. Отново не видя нищо пред себе си. Пущуните може и да бяха жилави — всъщност Дрискол знаеше адски добре, че са точно такива, — но не ги учеха на друго, освен как да насочват пушката и да натискат спусъка. На входа на пещерата трябваше да има часови. Сержантът забеляза няколко фаса. Вероятно часовият е свършил цигарите. „Лош навик, тъпако — помисли си Дрискол. — Лоша полева тактика.“ Бавно и внимателно той влезе в пещерата. Очилата му за нощно виждане бяха дар Божи. Пещерата, която продължаваше право напред около петнадесет метра, имаше груби стени и почти овално сечение. Без светлини. Нямаше дори свещи, но Дрискол забеляза как тя завива надясно и подготви очите си за светлина. По пода на пещерата нямаше боклуци. Това означаваше много: тук живее някой. Информацията беше точна. „Чудесата нямат край“, помисли Дрискол. Често подобни ловни експедиции завършваха с намирането на празно скривалище и с ядосани рейнджъри, които освен да се барат по пишките, нямаше какво да правят.
„Това ли е пещерата?“ Не си позволяваше такива въпроси. „Но щеше да е хубаво“, помисли си Дрискол. Очакваше голяма награда.
Сержантът изостави тази мисъл. Размерът на наградата не променяше начина му на работа.
Обувките му имаха меки подметки. Удобни, но по-важното, тихи. Облегна автомата си на рамо. Раницата му стоеше отвън. Нямаше нужда от излишни тежести и обемист багаж в пещерата. Дрискол не беше особено едър. Малко под метър и осемдесет, той тежеше шестдесет и седем килограма, със стройно и жилаво тяло, и се взираше напред със сините си очи. Двамата бойци на няколко метра зад него чуваха само дишането му в радиослушалките си. Подаваха си с ръце сигнали, които в случая означаваха много.
Движение. Някой идваше към тях.
Дрискол се сниши на коляно.
Стъпките се чуваха все по-близо. Дрискол вдигна ляв юмрук, за да каже на хората зад себе си да клякат, като в същото време автоматът му се вдигна нагоре. Стъпките бяха спокойни. Знаеше как звучат предпазливите стъпки. Онзи човек се намираше в дома си и се чувстваше спокоен в него. Е, лошо. Зад себе си дочу шум от камъчета и разбра какво става — подхлъзване на обувка, — случвало се беше и на него. Замръзна. Стъпките зад ъгъла спряха. Изминаха десет секунди, после двадесет. Цели тридесет секунди изтекоха в пълна тишина. След това стъпките тръгнаха отново напред. Спокойно.
Дрискол отново облегна автомата на рамо и сви зад ъгъла, където стоеше тъпакът. След миг онзи получи два куршума в гърдите и трети в челото, а после падна беззвучно. Оказа се по-стар от часовия отвън, може би на двадесет и пет години, с истинска брада. Лошо за него. Дрискол продължи напред, като заобиколи тялото и отмина десния завой, след което спря, за да изчака хората си. Пред себе си виждаше на още шест метра. Нямаше нищо. Тръгна напред. Колко ли е дълбока тази пещера? Нямаше как да знае в този момент. Продължаваше здраво да стиска автомата.
Забеляза трептящи светлини пред себе си. Вероятно свещи. Сигурно онези не можеха без нощна светлина, точно като децата на Дрискол. Подът на пещерата и тук беше чист. Някой беше почистил добре. „Защо ли? — запита се Дрискол. — И преди колко време?“
Продължи напред.
Последва ляв завой по тесен коридор във варовика, а зад следващия завой струеше светлина — относително казано. Без очилата PVS-17 тя сигурно щеше да е само слабо мъждукане.
И в този момент чу звук. Хъркане. Не много далече напред. Дрискол не вървеше бързо, но сега забави ход. Вече трябваше да се внимава. Бавно тръгна с насочен напред автомат по дългия завой.
Ето. Това търсеше. Полуобработена дървесина. Нерендосани бичмета, които не растат по земята. Някой ги е донесъл тук от цивилизацията и ги е рязал с трион по размер.
Със сигурност пещерата беше обитаема, и то не като временно убежище. Много добро предзнаменование.
Усети вълнение и стомахът му се сви. Това не се случваше често на старши сержант (Е-8) Сам Дрискол. С лявата ръка направи знак на хората си да се приближат. Те наближиха на около три метра от него и го последваха.
Легла на два етажа. За това беше предназначен дървеният материал. Виждаше осем легла. Всички бяха заети. Шест койки, шест чалмалии. Един дори май имаше дюшек, от надуваемите, дето се продават в туристическите магазини. На пода лежеше крачна помпа за въздух. Онзи, изглежда, обичаше да спи в комфорт.
„Окей, сега какво?“ — запита се той. Рядко се случваше да не знае как да постъпи и в подобни моменти често се допитваше до командира си, но сега капитан Уилсън се намираше на хълма на десет мили оттук, заради което се наложи Дрискол да командва, но изведнъж командването му се видя адски самотна работа. И най-лошото — оказа се, че тази зала не е единствена. Пещерата продължаваше. Нямаше как да разбере още колко. Мамка му.
Време беше да се залавя за работа.
Тръгна леко. Имаше проста заповед, която изискваше пистолет със заглушител. Точно него извади от кобура. Наближи първия спящ. Постави цевта на своята „Берета“ до главата му и натисна спусъка. Заглушителят постъпи както в рекламите. Звукът от механизма на пистолета беше много по-силен от този на изстрела. Дори се чу как месинговата гилза изтрака като малка играчка по каменния под. Онзи сега сигурно сънуваше ада. Хората на долното легло заминаха при него.
Дрискол за миг помисли, че в цивилния живот това е хладнокръвно убийство, но сега не беше негова грижа. Тези дружаха с хора, обявили война на страната му, и сами си бяха виновни, че не са поставили достатъчно охрана на бърлогата си. Мързелът имаше последствия, а войната — правила, които струваха много на нарушилите ги. За не повече от три секунди се свърши и с останалите. Може би щяха да си получат девствениците. Дрискол не знаеше. Но това не го вълнуваше особено. Девет лоши вече бяха мъртви. Тръгна напред. Зад него се движеха още двама рейнджъри, не прекалено близо, но достатъчно, като единият носеше пистолет, а другият — автомат, точно както пишеше в Книгата. Пещерата зави надясно и продължи няколко метра напред. Дрискол се придвижи, като спираше само за да диша. Появиха се още легла. Две.
Но на тях нямаше никой. Пещерата не свършваше дотук. Дрискол беше влизал в такива пещери. Някои от тях достигаха триста-четиристотин метра. Повечето — не. Някои имаха размерите на гардероб, но тази се различаваше. Чувал беше, че в Афганистан има пещери, които стигат до средата на безкрая, твърде сложно за руснаците, независимо от сериозните мерки, сред които заливане с нафта и хвърляне на клечка кибрит. Дрискол реши, че тук бензинът сигурно би свършил по-добра работа. Или експлозиви. Афганистанците бяха достатъчно жилави и някои от тях не се бояха да умрат. Дрискол не беше срещал подобни хора, преди да дойде в тази част на света. Но и те умираха, както всеки друг, и създаваните от тях проблеми свършваха.
Продължи с бавни стъпки. Зад него имаше девет тела, всичките на мъже, на двадесетина години, твърде млади да имат полезна информация, а и без това зад телената ограда в Гитмо[4] лежаха достатъчно безполезни хора. Струваше си да запазят живота само на онези над тридесет години, за да си поговорят с някой от разузнаването. Но всички тук се оказаха твърде млади, а сега и мъртви.
Отново го чакаше работа.
Тук нямаше какво повече да се гледа. Но напред се виждаше слаба светлина. Сигурно е свещ. Очите му се стрелкаха надолу през няколко стъпки в търсене на камъчета, които биха вдигнали шум, а шумът в момента беше най-опасният им враг. Шумът събуждаше хората, особено в места като това. Ехото. Затова носеше обувки с меки подметки. Следващият завой беше наляво и изглеждаше по-остър. Отново беше време да забави ход. Резкият завой означаваше място за часови. Бавно, бавно. Четири метра. Дванадесетина стъпки. Бавно, леко. Както когато влиза в стаята на малката си дъщеричка, за да провери дали спи в креватчето си. Но в случая го правеше заради някой възрастен зад ъгъла, с пушка в ръце и неспокоен сън. С две ръце стискаше насочения напред пистолет, на чиято цев стърчеше заглушителят, подобен на кутия за газирана напитка. В пълнителя оставаха единадесет патрона. Спря и се извърна. Рейнджърите го следваха с вперени в него погледи. Гледаха го не със страх, а съвсем съсредоточени. Тейт и Йънг, сержанти от рота „Делта“, втори батальон, 75-и рейнджърски полк. Съвсем сериозни професионалисти като самия него, които се стремяха към армейска кариера.
Отново насочи поглед напред. Понякога беше трудно да не се разсееш. Още две стъпки до ъгъла. Остър ъгъл. Дрискол се приближи бавно… и надникна зад ръба. Наблизо имаше човек. Афганистанец или чалмалия, който седеше на… стол? Не, май беше камък. Човекът беше по-възрастен от очакваното. Може би към тридесетгодишен. Седеше, не съвсем заспал, но не и напълно буден, и определено не внимаваше. Мъжът имаше оръжие, вероятно АК-47, облегнато на камък на метър и нещо от ръцете му. Близо, но не достатъчно, за да го достигне в критична ситуация, каквато щеше да възникне.
Дрискол се приближи тихо, като пристъпваше бавно, и…
Фрасна главата му отдясно. Може би достатъчно силно, за да го убие, но може би не. Дрискол бръкна в джоба на куртката си и извади няколко пластмасови връзки. Този май беше достатъчно стар, за да говори с разузнавачите, и щеше да замине за Гитмо. Дрискол реши да остави Тейт и Йънг да го опаковат за транспортиране. Направи знак на Тейт, посочи изпадналия в несвяст човек и направи въртеливо движение с показалец: опаковайте го. Тейт кимна в отговор.
Светлината блещукаше зад следващия завой на пет метра оттук, надясно.
Шест стъпки, после надясно.
Дрискол не се разконцентрираше. Продължи с бавни, внимателни стъпки, стиснал здраво оръжието си.
Следващата зала, към десет на десет метра, се оказа последна. Намираха се на около седемдесет метра навътре в пещерата. Достатъчно. Вероятно тази пещера е нагласена за важните персони. Или важната персона? Щеше да разбере това след още три минути. Рядко си позволяваше подобни мисли. Но това беше причината за мисията. Може би, може би. Затова Дрискол беше рейнджър в група за специални операции. Бавно напред. Вдигна ръка зад себе си.
Тук беше толкова тъмно, че очилата му за нощно виждане показваха много смущения, подобни на ситни пуканки, които подскачат натам-насам. Приближи леко до ръба на завоя и внимателно надникна. Вътре се виждаше легнал човек. До него имаше автомат АК-47 с пластмасов пълнител. Човекът изглеждаше заспал, но тук войниците си ги биваше. Не спяха дълбоко като цивилните, а си бяха почти будни. А Дрискол го искаше жив. Окей, добре, убил беше няколко души през последните минути, но този го искаха жив… ако е възможно…
Дрискол премести пистолета в дясната си ръка, а с лявата извади една зашеметяваща граната от джоба на гърдите си. Тейт и Йънг видяха това и се заковаха на местата си. Пещерата щеше да стане различна. Дрискол вдигна един пръст. Тейт отвърна с вдигнат палец. Време беше за рокендрол. На онзи тъпак му предстоеше събуждане. Тейт се огледа. Залата се осветяваше добре от една малка свещ. Дрискол пристъпи назад, свали очилата за нощно виждане и изтегли щифта от гранатата. Хвърли предпазното лостче, остави бомбата в ръка за миг, след което я метна и започна да брои — хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.
Гърмежът беше толкова силен, сякаш настъпи краят на света. Десетте грама магнезиев прах светнаха като обедното слънце, а дори и по-силно. А звукът — звукът наистина беше като края на света, трясък, който определено щеше да прекъсне сладкия сън на чалмалията. Дрискол влезе в залата. Експлозията не го зашемети. Очакваше я и затова ушите му приеха шума, а затворените му очи намалиха въздействието на отблясъка. Онзи вътре нямаше такава защита. Ушите му бяха пострадали, което пречеше на равновесието му. Той дори не посегна към оръжието си, но Дрискол скочи, за да го отмести, и след миг навря пистолета в лицето на чалмалията. Онзи нямаше никаква възможност за съпротива, а Дрискол искаше точно това.
Едва в този момент Дрискол забеляза, че това не е целта. Този имаше брада, но беше на тридесетина, а не към четиридесет години. Мисълта, че е сбъркал чалмалията, беше последвана веднага от псувня. Лицето на онзи показваше объркване и шок. Трепереше и опитваше да накара мозъка си да заработи, но въпреки младостта и силата си не се оказа достатъчно бърз.
Дрискол забеляза движение при задната ниша — една превита сянка, която лазеше край каменната стена. Но не идваше към тях. Дрискол прибра пистолета, обърна се към Тейт, посочи човека на земята — „сложи му белезници!“, — след което надяна очилата за нощно виждане и насочи автомата си към движещата се сянка. Още един брадат чалмалия. Опря пръст в спусъка, но задържа от любопитство. На три метра зад мъжа, опрян на стената, стоеше автомат АК-47. Определено онзи знаеше, че ще завалят лайна, и дали не искаше да избяга? — зачуди се Дрискол. Като продължи да го следи през прицела, сержантът потърси изход… Ето го: еднометрова ниша в скалната стена. Огледа се и забеляза, че онзи държи граната в дясната си ръка. Гранатата представляваше 40-милиметрова версия на РПГ-7; местните обичаха да преправят този реактивен снаряд в бомба за хвърляне с ръка.
„Не бързай толкова, приятел“ — помисли Дрискол и насочи мерника към ухото на мъжа. В този момент онзи вдигна ръка назад и нагоре, за да хвърли гранатата. Куршумът с калибър 5,56 мина над ухото и влезе точно зад лявото му око. Главата му рязко се завъртя настрани и той падна, но не преди да изхвърли гранатата, която отскочи към нишата.
— Граната! — извика Дрискол и се просна на пода.
Туп!
Сержантът вдигна глава и се огледа.
— Преброй се!
— Добре съм — отвърна Тейт, последван бързо от Йънг и останалите.
Гранатата беше отскочила от стената и се беше изтърколила до нишата, преди да остави кратер колкото плажна топка в земята.
Дрискол свали очилата за нощно виждане и извади фенерче. Включи го и освети наоколо. Намираше се в командната част на пещерата. По стените се виждаха рафтове с книги, а на пода имаше и килимче. Повечето афганистанци, на които се натъкваха, бяха полуграмотни, а тук имаше книги и списания, някои и на английски език. Един рафт съдържаше книги, подвързани красиво с кожа. Имаше една особена… със зелена кожа и златни инкрустации. Дрискол я отвори. Текст с цветни орнаменти, печатен шрифт, но не от машина, а изрисуван с разноцветни мастила от отдавна умрял писар. Тази книга беше стара, много стара. Изглежда текстът беше на арабски, написан на ръка и украсен със златен лист. Това трябваше да е копие на Светия Коран и не можеше да се каже колко е старо или ценно. Но имаше стойност. Дрискол го взе. Някой шпионин със сигурност щеше да иска да го разгледа. В Кабул разполагаха с няколко саудитски араби, старши офицери, които помагаха на хората за специални операции и на армейските разузнавачи.
— Окей, Питърсън, чисто е. Определи координатите и се обаждай — нареди Дрискол по радиото на своя специалист по комуникациите. — Целта е овладяна. Девет лоши долу, двама живи пленници. Нула приятелски жертви.
— Но нищо под елхата, Санта — тихо каза сержант Йънг. — Мамка му, много готино усещане имах по пътя насам. Стори ми се, че е точно както трябва.
Поредната ялова акция за бойците от специалните операции. Прекалено много такива операции имаха зад гърба си, но пък в това нямаше нищо необичайно.
— И аз имах същото усещане. Как се казваш бе, чалма? — Дрискол се обърна към пленника на Тейт. Не последва отговор. Бомбата определено му беше объркала жироскопите. Копелето не разбираше, че можеше да е по-зле. Лайнарски много по-зле. Но пък пипнеха ли го следователите…
— Добре, момчета, хайде да почистим тази дупка. Търсете компютър и електроника. Обърнете я нагоре с краката и навън с хастара. Ако видите нещо интересно, слагайте го в торбата. И някой да се погрижи за нашия приятел.
За тази мисия чакаше в готовност един хеликоптер „Чинук“ и сигурно щяха да го качат в него след не повече от час. По дяволите, как му се искаше една бира „Сам Адамс“ в сержантския клуб на Форт Бенинг, но дотогава оставаха поне два дни.
Докато останалите от екипа заемаха позиция около входа на пещерата, Йънг и Тейт претърсиха тунела след входа и откриха няколко интересни неща — карти и други подобни, но не и очевиден джакпот. Но с тези неща ставаше точно така. Боклуци или не, хората от разузнаването правеха от нищо нещо. Късче хартия, ръкописен Коран, човече, нарисувано с розов пастел — понякога онези от разузнаването сътворяваха чудеса от такива дреболии и затова Дрискол не оставяше нищо на случайността. Целта им не се оказа тук, за огромно съжаление, но пък лайната, които чалмалиите бяха оставили зад себе си, щяха да доведат до нещо друго, което от своя страна да доведе до нещо добро. Така ставаха тези неща, въпреки че Дрискол не се замисляше много над тях. Те се вършеха от хора с по-големи заплати и друга военна длъжност. Той и неговите рейнджъри искаха мисия, а въпросите как, какво и защо оставяха на други.
Дрискол отиде в края на пещерата, освети я с фенерчето и стигна до нишата, в която онзи толкова много искаше да хвърли гранатата. Тя беше с размерите на гардероб, може би малко по-голяма, с нисък таван. Сержантът клекна и влезе в нея.
— Какво намери? — запита Тейт, който го беше последвал.
— Маса с пясък и дървен сандък за муниции.
Масата представляваше плоско парче шперплат, към два квадратни метра, със залепен към него пясък, планини и хребети от папиемаше и разпръснати кутийки като постройки. Изглеждаше като нещо от стар филм за Втората световна война или работа на ученик от долните класове. Доста добре изработена беше всъщност, а не набързо струпана, както често правеха местните. Обикновено чертаеха плана си в пръстта, казваха молитви и се захващаха да го изпълняват.
Теренът изглеждаше познат на Дрискол. Можеше да е навсякъде по света, но определено май беше тук, което не стесняваше възможностите особено много. Нямаше и ориентири. Нито сгради, нито пътища. Дрискол вдигна ъгъла на масата. Адски тежка се оказа, може би към четиридесет килограма, което разреши един от проблемите му: в никакъв случай нямаше да я мъкне надолу по планината. Щеше да е като делтаплан, а на тази надморска височина вятърът беше отвратителен и тя или щеше да отлети при някой порив, или да се разтропа и да ги издаде. А ако я счупеха, можеше да повредят нещо ценно.
— Окей, направете измервания и вземете парчета, а после вижте дали Смит свърши със снимките на лицата на онези и го накарайте да съсипе тая маса от снимане — нареди Дрискол. — Колко карти за апарата имаме?
— Шест. Всяка по четири гигабайта. Достатъчно е.
— Добре. Многократни снимки на всичко, с най-висока резолюция. Осветете тук допълнително и сложете нещо за определяне на мащаба.
— Рено има ролетка.
— Добре. Използвайте я. Снимайте от много ъгли и отблизо — колкото повече, толкова по-добре.
Това беше хубавото на цифровите апарати — можеш да правиш колкото си искаш снимки и да триеш лошите. В този случай щяха да оставят триенето на хората от разузнаването.
— И проверете всеки сантиметър за белези.
Човек никога не знае кое е важно. Сержантът реши, че мащабът на модела е много важен. Ако е точен, можеха да вкарат размерите в компютъра, да си поиграят малко с алгебрата или с някой алгоритъм, или с каквото решат и да открият нещо някъде. Кой знае, може би папиемашето ще се окаже специално или пък че се прави само в някой магазин на уличка в Кандахар. И по-странни неща са се случвали и той нямаше намерение да даде повод началствата да му мърморят. Достатъчно гневни щяха да бъдат, че жертвата им не е тук, но Дрискол нямаше вина за това. Бойците нямаха достъп до разузнавателната информация отпреди мисията. Въпреки това старата армейска поговорка, че „лайната се търкалят надолу“, си оставаше вярна и в този бизнес, където винаги имаше някой нагоре по хълма и човек трябваше да е готов да отмята и топки лайна.
— Дадено, шефе — отговори Тейт.
— Взривете я, като приключите. Да довършим онова, което и те искаха.
Тейт се отдалечи.
Дрискол се зае със сандъка — вдигна го и го изнесе във входния тунел. В него имаше топ хартия, дебел към десет сантиметра — разграфени листове от бележник, изписани на арабски с цифри и драсканици, и една голяма двустранна сгъваема карта. На едната страна се виждаше надпис „Оперативна навигационна карта, G-6, Картографска агенция на Министерството на отбраната, 1982“ и районът на границата между Афганистан и Пакистан, а другата, подлепена с хартиени лепенки, представляваше карта на Пешавар, откъсната от пътеводител „Бедекер“.