Жив или мъртъв

65

БРАТЯТА КАРУЗО решиха, че ако влизането им в Медина е предизвикало нечие любопитство, то е добре прикрито. Разбира се, още беше светло и затова около сергиите и по тесните улички сновяха многобройни белокожи и западни туристи, чието присъствие се приемаше за нещо обикновено. Но слънцето слизаше зад хоризонта и външните за Медина хора бавно щяха да се разотидат, за да оставят след себе си само местните и по някой и друг турист, който или познаваше Триполи достатъчно добре, или пък не знаеше нищо за опасностите на града. От Арчи научиха, че в Медина има съвсем малко убийства на туристи, обаче нощните обири и кражби на портфейли се смятат за спорт. Крадците имаха точно око за небрежните и слабите. Брайън и Дом не приличаха на такива според Арчи, затова нямаше за какво да се тревожат. Като допълнителна подсигуровка служеше кафявият плик в багажника с два полуавтоматични деветмилиметрови пистолета „Браунинг Хай Пауър модел III“ без серийни номера и четири пълнителя с нискоскоростни куховръхи патрони. Арчи беше предоставил и ръчно направени заглушители от ПВЦ тръби, напръскани с черна боя и дълги колкото две кутии за безалкохолни напитки. Едва ли щяха да издържат повече от сто изстрела, което нямаше значение, защото братята и без това разполагаха общо с четиридесет патрона.

Двадесет минути скитаха по уличките с измазани и неизмазани тухлени стени, спираха по сергиите и магазините, за да видят какво се продава, и постоянно следваха картата на Арчи, която Брайън държеше сгъната в ръка. Арчи им осигури няколко подхода до апартамента на Рафик Бари и няколко маршрута за излизане, включително два за бягство, което затвърди убеждението им, че вероятно австралиецът е бивш военен от специалните части. Това ги караше да се чувстват доста спокойни, защото очевидно разсъждаваха на еднаква вълна с Арчи.

— Нещо мирише добре — каза Дом, като душеше въздуха.

Във въздуха се носеха миризми на горящи въглени, печено месо, подправки, както и смрадта на хиляди потни тела, натъпкани натясно. Имаше и шум, който първоначално дезориентираше — какофония от арабски, френски, магреби и английски със силен акцент. Тълпите се движеха сякаш ръководени от невидим регулировчик, като се заобикаляха една друга, влизаха и излизаха от уличките и от време на време хората се споглеждаха колебливо.

— Дали не е кучешко месо?

— Него го ядат в Азия, брат ми, и по-рядко, отколкото си мислиш. Тук може да се намери кон според мен, но се басирам, че ядат предимно агнешко.

— Пак ли си чел брошури?

— Когато си в Рим, прави като римляните.

— Нещо ми подсказва, че чистотата не е в началото на списъка с приоритети — каза Брайън и кимна към един продавач с опръскана от кръв престилка, който режеше сурово пиле върху една дъска.

Доминик се разсмя.

— Не са ли те карали да ядеш буболечки на обучението по бягство от плен?

Както всички морски пехотинци, и Брайън беше преминал първото ниво на това обучение, но второто и третото бяха запазени за екипи, работещи в тила на врага.

— Да, буболечки в Бриджпорт и змии в Уорнър.

Обучението за второ и трето ниво от курса за ВМС и морската пехота се провеждаше на няколко места, включително Центъра за обучение за бойни действия в планински терен в Бриджпорт и във военноморската база в Уорнър Спрингс, Калифорния.

— Та какво му е на конското месо?

— Може да хапнем на излизане оттук, а? Какво, наближаваме ли?

— Да, но имаме време за убиване. Ще минем край апартамента на Бари по здрач, за да огледаме. Ще чакаме да се стъмни.

— Добре звучи. Кога започва…

Сякаш по сигнал един високоговорител на уличката изпука и предаде призива на мюезина за молитва. Около тях улиците бавно утихваха, местните хора спираха да се суетят, развиваха молитвените си килимчета и клякаха за ритуала. Заедно с останалите немюсюлмани Брайън и Доминик отстъпиха настрани и останаха тихи и неподвижни до края на ритуала и до възобновяването на нормалните дейности. Двамата братя отново тръгнаха. Здрачът бързо падаше и по прозорците и кафенетата светваха лампи.

— Не мога да кажа, че ислямът ми пасва — отбеляза Доминик, — но им признавам, че са всеотдайни.

— Което е проблем, като стане дума за радикални настроения. Този вид всеотдайност е първата стъпка към самоубийството с бомба и с блъскане на самолети в сгради.

— Да, но понякога си мисля дали не говорим за теорията за лошата ябълка?

— Какво?

— За едната лоша ябълка в кацата. В този случай има доста много лоши ябълки, но сигурно са малцинство.

— Може да си прав, но може и да не си. Не ни плащат чак толкова, че да знаем.

— Ами помисли — колко са мюсюлманите по света?

— Милиард и половина. Може би два.

— И колко от тях се гръмват? Или по-добре, колко са радикални терористи?

— Към двадесет или тридесет хиляди. Разбирам какво ми говориш, но не се тревожа за хубавите ябълки. Кого и как почиташ си е твоя работа, докато не получиш божествена заповед да гръмнеш невинни хора.

— Виж какво, не споря.

Този разговор бяха го водили и преди — морална или тактическа грешка е да мериш цял народ или религия с един аршин? Дали ако смяташ цели демографски групи за враг, не успяваш не само да не забележиш лошите, а и съюзниците? Както почти всяка страна на света и Америка имаше врагове, станали приятели, и приятели, превърнали се във врагове. Доминик често доказваше това с афганистанските муджахидини. Същите бунтовници, на които ЦРУ помогна да изгонят Съветския съюз от Афганистан, се превърнаха в талибани. Историческите книги вечно ще спорят как и защо е станало така. Братята Карузо имаха съгласие, че гледната точки на войника и полицая си приличат — опознай врага си максимално добре и бъди гъвкав в тактиката си. Двамата се бяха нагледали на доста неща, за да знаят, че в реалния свят няма чисто черно и чисто бяло, особено в Колежа, където стандартният цвят беше сивият. Точно затова наричаха шпионите и бойците за специални операции „воини от сенките“.

— Не ме разбирай погрешно — добави Доминик. — С удоволствие ще натисна спусъка по всеки задник, който застрашава родината ми. Само казвам, че обикновено побеждава онзи, който воюва умно.

— Амин. Но милиони съветски войници ще оспорят това. Сталин ги е навирал в месомелачката на Източния фронт като говеда.

— Правилото винаги има изключения.

Брайън спря, за да провери картата.

— Почти стигнахме. Следващата пряка наляво, после надолу по една уличка. Апартаментът на Бари е третата врата отляво. Според Гази е боядисана в кървавочервено.

— Да се надяваме, че това не е лоша поличба.

Намериха улицата след десет минути и влязоха през арката. Брайън като добър боец имаше по-тренирано нощно виждане от това на брат си и затова първи осъзна, че мъжът, който крачеше към тях, е самият Рафик Бари. Не беше сам — от двете му страни вървяха двама души с тъмни панталони и разкопчани отгоре и незапасани бели ризи с дълги ръкави.

— Местни побойници — промърмори Доминик.

— Да. Ще ги оставим да минат.

Бари вървеше бързо, както и охранителите му, но си личеше, че не действа по принуда. Определено отношенията им бяха на работодател и наемници.

Брайън и Дом стигнаха първи до вратата и продължиха напред, като се разминаха с Бари и охранителите му от лявата си страна. Брайън погледна бързо назад през рамо и забеляза как Бари вкарва ключ във вратата. Отново се обърна напред. Вратата се отвори и се затвори с трясък. Двамата братя свиха наляво на следващия ъгъл и спряха.

— Даже не ни погледнаха втори път — каза Доминик.

Охранителите на Бари — вероятно улични побойници, смятаха, че познаването на някои методи на насилие е достатъчно обучение за работата им и в повечето случаи вероятно щяха да са прави.

— Лошо за тях и добре за нас — отвърна Брайън. — Но Бари бързаше. Или гледа да не изпусне „Колелото на късмета“, или ще се мести.

— По-добре да мислим, че е второто. Време е да импровизираме.

— По морскопехотински.

Пет метра надолу по уличката намериха отворен проход отляво и влязоха в малко дворче със сух кръгъл фонтан в средата. Нощта почти беше настъпила и ъглите на двора не се виждаха. Двамата изчакаха малко, за да свикнат очите им. На далечната стена имаше дървена пергола с изсъхнали лози. Братята отидоха до нея и провериха дървесината. Оказа се ронлива.

— Ще те вдигна — каза Брайън, после пристъпи до стената и хвана дланите си. Доминик стъпи на тях и се залови за горния ръб на стената. Качи се на нея, после погледна надолу и направи знак с ръка на Брайън да почака, след което се изгуби пълзешком. Върна се след три минути. Кимна одобрително, наведе се и помогна на Брайън да се качи.

— Вратата на Бари води до вътрешен двор. На източната стена има една отворена врата. Там е единият охранител. Бари и другият са вътре. Чувам ги как тропат. Имам чувството, че бързат.

— Хайде да действаме.

Двамата заредиха пистолетите си, сложиха им заглушителите и тръгнаха по покрива. От лявата им страна, в уличката, се чу лай на куче, последван от приглушен тъп удар. Кучето изквича тихо и млъкна. Брайън вдигна свит юмрук и спря. Двамата коленичиха. Брайън се промъкна по покрива, надникна над стряхата и се върна.

— По улицата идват четирима мъже — прошепна той. — Ходят като оператори. Или полицаи.

— Сигурно Бари затова бърза — отбеляза Доминик. — Как ще играем?

— Ако е полицията, нямаме шансове. Ако не е…

Доминик сви рамене и кимна. От много далече бяха дошли за Бари и нямаше да се откажат, освен ако нямат избор. Сега трябваше да разберат дали тези, новите, не идват, за да убият Бари, и дали щяха да свършат тази работа тук или да го отведат на друго място.

Брайън и Доминик се приближиха до стряхата над двора на Бари и легнали по корем, се надвесиха, за да виждат какво става. Самотният охранител все още стоеше на вратата като сянка. Цигарата в устата му светна, а после червеното като череша огънче потъмня.

От лявата им страна стъпките се засилваха, като заскърцаха в пясъка и мръсотията, преди да спрат пред вратата на Бари. Братята знаеха, че през следващите няколко мига ще научат всичко необходимо за конкурентите си. Полицията щеше да нахлуе с викове, а всички останали — със стрелба.

Нито едно от тези неща не се случи.

От вратата към двора се дочу леко почукване. Охранителят на Бари захвърли цигарата си и надникна в отворената врата към къщата, каза нещо, а после се отправи към дворната порта. Тялото му не издаваше никакви признаци на напрежение; не посегна към оръжието си, което според Брайън и Доминик се намираше в кобур на колана. Двамата се спогледаха: Бари май очаква компания?

Охранителят дръпна резето и отвори вратата.

Туп, туп.

Изстрелите произведоха мек звук, не по-силен от пляскане с длан върху дървена маса. Охранителят направи крачка назад и падна на земята. Силуетите го заобиколиха и бързо се насочиха към отворената врата на къщата. Четвъртият ги последва, като се спря до тялото на охранителя, за да изпрати един последен куршум в челото му.

От къщата се чуха още две заглушени пукания, последвани от вик и тишина. Десет секунди по-късно Бари излезе с ръце на тила, грубо подбутван от тримата. Заставиха го да коленичи пред четвъртия мъж — вероятно водача, — който се наведе и каза нещо на Бари. Той поклати глава. Мъжът го шамароса.

— Търсят нещо — прошепна Доминик.

— Да. Революционният съвет, а?

— Така мисля. Освен ако не работи и за други.

Разпитът продължи още две-три минути, след което водачът направи жест на останалите, които притиснаха Бари към земята. Завързаха ръцете му с дебело тиксо, а в устата му завряха парцал. Завлякоха го обратно в къщата.

— Господин Бари ще загуби малко нокти — отбеляза Брайън.

— Ако има късмет. Най-добре е да го измъкнем, преди да го осерат твърде много.

— Нека минат няколко минути. Така ще е още по-щастлив, когато дойдем ние от кавалерията — отвърна Брайън с усмивка, която се стори на Доминик почти злобна.

— Мамка му, Брайън, това е гадно.

— Просто начин да постигнем повече.

Приглушените писъци от вътрешността на къщата започнаха почти веднага. На петата минута Доминик вдигна поглед от часовника си и кимна. Брайън тръгна първи, като увисна на стряхата и падна леко на крака. Наведен, с насочен към вратата пистолет, той пристъпи настрани към отсрещната стена, след което коленичи и кимна на брат си. Десет секунди по-късно Доминик застана приклекнал до близката стена.

Двамата тръгнаха заедно напред, като се плъзгаха из сенките, докато Доминик даде знак да спрат. Отиде бавно напред до място, от което можеше да погледне през вратата. Със знаци обясни на Брайън: „Виждам само трима. Стая вляво след вратата. Къс коридор. Двама неизвестно къде.“

Брайън кимна, после с жестове потвърди плана за влизане и в отговор получи кимване. Доминик премина последните три метра покрай стената до вратата, а после се промъкна странично, докато се долепи до касата. Брайън се придвижи напред и клекна от другата страна на вратата. Доминик надникна още веднъж, като се наведе съвсем леко. Кимна.

Брайън кимна „едно… две… три“, после стана, влезе през вратата и зави наляво, с насочен напред пистолет. Доминик го следваше по петите.

Двама от мъжете притискаха Бари с лице върху подгизнала от кръв дървена маса, която лъщеше и хвърляше черни отблясъци под лампата в ъгъла. Водачът седеше срещу Бари с нож в дясната ръка. Ножът и ръката му бяха мокри.

Единият от мъжете, който държеше Бари, вдигна поглед и видя Брайън, който влезе странично в стаята. Първият изстрел улучи мъжа в гърлото, а вторият — в средата на челото. Брайън се прицели и простреля втория мъж. Водачът се изви с пистолет в ръката. Доминик вече беше стигнал до него. Удари с пистолета мъжа в слепоочието и той се свлече на пода.

— Чисто.

— Чисто — прошепна Брайън — А този?

— Приспи го.

Брайън фрасна Бари зад ухото с пистолета, след което го провери.

— Добре.

Двамата се извърнаха и тръгнаха бавно по коридора, погледнаха надясно през отворената врата, но не видяха никого, затова свиха наляво по късия коридор. На вратата в края на коридора се появи силует. Доминик стреля два пъти. Мъжът падна. От стаята се чу скърцане на дърво в дърво.

— Прозорецът — каза Доминик.

— Ясно.

Брайън стигна до прага само с три крачки. Надникна иззад ъгъла и видя един мъж, който се качваше през прозореца от вътрешността на стаята. Стреля. Девегмилиметровият куршум се заби в бедрото на мъжа. Кракът му поддаде и той падна обратно в стаята. В ръката си мъжът държеше пистолет. Доминик пристъпи и го простреля два пъти в гърдите.

— Чисто.

— Чисто.

Останалата част от жилището се състоеше от баня и втора спалня, в които се влизаше през късия коридор. В стаите и в гардеробите нямаше никой. Намериха втория охранител на Бари в банята, напълно облечен, с добре оформена дупка в тила. Върнаха се в предната стая, която се оказа хол и кухня в едно. Бари лежеше където го бяха оставили, по лице върху масата, с разперени ръце.

— Исусе! — каза Брайън. — Какво са направили, мамицата им…

Само за пет минути гостите на Бари бяха успели да му отрежат два от пръстите на лявата ръка.

— Някой е искал да го поразпита — каза Доминик.

— Да. Въпросът е защо?