Жив или мъртъв

76

ШАСИФ ХАДИ СМЕТНА пожара за разкошен. Дори от три мили небето над короните на дърветата изглеждаше почти толкова ярко, колкото слънцето. След това дойдоха експлозиите, големите гъби пламък и бушуващ черен дим, които безшумно се издигаха в тъмното небе, последвани след няколко секунди от толкова силно боботене, че Хади го почувства как идва от пътя, преминава през гумите на колата му и разклаща седалката. „Чрез нас четиримата — помисли си той — ръката на Аллах удари и затри рафинерията.“

След като поставиха зарядите, те постъпиха съгласно инструкциите на Ибрахим и един след друг се върнаха по тръбопровода до горичката, в която бяха се преоблекли. Без обяснение Ибрахим им нареди да бягат и се втурна в спринт. До портата оставаха двеста метра, когато избухна първият заряд.

Загледан през задното стъкло, Хади видя как зарядите избухват един след друг, последвани от по-големия основен заряд, а после настъпи тишина за минута и петдесет секунди, ако не се броят алармите на рафинерията. Екипите за действие в критични ситуации вероятно тъкмо са стигнали до тръбопровода, когато главният заряд се взриви и запали етиловия алкохол, който плисна като вълна цунами в комплекса. Вероятно тези мъже са умрели почти веднага. Хади се надяваше, че са умрели без много болка. Бразилия е предимно християнска страна, което я правеше враг на исляма, но това не значеше, че не заслужават милост. Ако страдат, такава е волята на Аллах. Ако загинат бързо, пак е според волята на Аллах. Както и да е, той и останалите бяха успели с мисията си.

Когато стигнаха при горичката, закараха пикапа сред дърветата и се върнаха във фолксвагена, изкараха го навън и заключиха портата. Деветдесет секунди по-късно седяха в колата на Хади. Съгласно плана той последва Ибрахим и останалите до мястото, където Фаид беше оставил своята кола на няколко мили оттук. Когато спряха, Ибрахим излезе и махна на Хади да се приближи.

— Не сме взели предвид една важна подробност — каза Ибрахим. — Атмосферните условия.

— Не разбирам — отбеляза Ахмед.

Ибрахим посочи на запад към рафинерията. Пламъците се издигаха високо нагоре, на стотина метра, а над тях като таван се виеше гъст черен дим. Виждаше се как димът бавно отива на югоизток.

— Насочва се към Сао Паулу. Скоро ще затворят летището, ако не са го сторили вече.

— Прав е — отвърна Хади. — И все пак от всичките ни възможни грешки тази е най-малко притеснителна. Ако се измъкнем, добре. Ако не, ще умрем, като знаем, че сме изпълнили дълга си.

Фаад се разсмя.

— Прав си, разбира се, но предпочитам да съм жив, за да видя плодовете на нашите усилия. Нека Аллах прости суетата ми.

— Каквото има да става, ще става — отговори Ибрахим. — Ние все още имаме шанс. Всички знаем алтернативния маршрут.

Той погледна часовника си.

— Ще се срещнем утре по обяд в ботаническата градина в Рио. Ако по някаква причина някой закъснее, се срещаме на второто място след четири часа. Късмет.

Спали само два часа, преди да тръгнат от летището, двамата се чувстваха бодри, защото излитаха в момента, когато нощта се смени със зората. Оказа се, че в икономичната класа няма места, и затова седяха в първа класа на разноски на Колежа. А и кафето си го биваше.

— Знаеш ли, Джон, не разбирам нещо — каза Джак.

— Какво? — запита Кларк.

— За онези двамата, братът и сестрата. Още са на тийнейджърска възраст. Какво ги кара да идат в друга страна и да убиват хора, които не познават?

— Първо, не знаем нищо, освен че са дошли с фалшиви паспорти.

— Да, но едва ли са тук, за да играят плажен волейбол.

— Съгласен съм. Искам да кажа, че в нашата работа е най-добре да приемаш нещата такива, каквито ги получаваш. Подозрението е хубаво нещо, но може и да те убие.

— Разбирам.

— Та на въпроса — според мен няма отговор. Или поне не е лесен. Ти питаш как се създава терористът. Бедност, безнадеждност, погрешно насочен религиозен плам, нуждата да се чувстваш част от нещо по-голямо от самия теб… Избери си някоя причина.

— По дяволите, Джон, ти направо сякаш им съчувстваш.

— Така е. До момента, в който тези неща не доведат до желанието да вдигнеш пушка или да си вържеш бомба. След това нещата се променят.

— И какво, спираш съчувствието си ли?

— То си зависи от теб, Джак, но част от работата ни изисква да си сложиш капаци на очите. Да се справяш с онова, което е пред теб. Всеки терорист има майка и баща. Може би и деца, и хора, които го обичат. По дяволите, сигурно е съвестен гражданин шест от всеки седем дни, но в този един ден, в който реши да вземе пушка или да постави бомба, той се превръща в заплаха. И ако ти си човекът между него и невинните хора, можеш да си позволиш да се тревожиш само за тази заплаха. Разбираш ли ме?

Джак кимна.

— Да, така мисля.

Реалният свят съществуваше предимно в оттенъци на сивото, но дойдеше ли моментът на истината, имаше място само за бяло и черно. Джак се усмихна и вдигна чашата си за кафе за тост.

— Мъдър човек си ти, Джон.

— Благодаря. Човек поумнява с годините. Или поне така се предполага. Но винаги има изключения. Баща ти например. Той е много мъдър за възрастта си. Това го разбрах още при първата ни среща.

— Това кога е било?

— Добър опит, Джак. Ти говори ли с него?

— За Колежа ли? Да, когато се върнахме заедно в колата от „Андрюс“. Отначало побесня, но всичко мина много по-добре, отколкото си мислех.

— Нека позная — той иска да е този, който ще го каже на майка ти?

Джак кимна.

— И между нас казано, много съм доволен. Баща ми е печен кучи син, но майка ми… Тя може да те погледне така, както само майките умеят, нали се сещаш?

— Да.

Известно време седяха, без да разговарят, и сърбаха кафе.

— Мисля си за Доминик — обади се Джак.

— Ще се справи. Не забравяй, че след твоя неговият преход е най-труден. От агент на ФБР стана шпионин. Премина от служба, която съществува според правила и регламенти, към посредническа къща, която издирва лошите по незаконни начини. А и сега това с Брайън… Лайняна работа, откъдето и да я погледнеш.

— Мисля си, че е твърде рано да се връща в действие.

— Динг не мисли така, което за мен е достатъчно. И за Гери. Освен това сега сме само четиримата и имаме доста работа.

Кларк се усмихна.

— По дяволите, не забравяй с кого работи сега. Аз съм поверил дъщеря си на този човек, Джак, и не съм съжалявал. Той ще се погрижи Доминик да се справи.

Въпреки че ги деляха по-малко от четиристотин мили, Рахарьо Праната и Керсен Касеке правеха едно и също няколко седмици наред: ходеха до училището, без да привличат никакво внимание към себе си, и чакаха заповеди. Заповедта на Праната дойде няколко часа след тази на Касеке при последната проверка за съобщения през този ден. Толкова се изненада от текстовия документ във входящата си кутия, че не успя да декодира посланието при първия опит.

Избраното за него място се намираше на не повече от миля от апартамента му. Минаваше покрай него почти всеки ден. То представляваше почти идеална цел: достатъчно голямо да побере стотици хора и в същото време заобиколено от всички страни от други сгради. Моментът на нападението също имаше смисъл. Праната знаеше за въпросното събитие от рекламите по целия град, но не се интересуваше от подробностите. Някакво освещаване. Статуя или фонтан. Не че това имаше значение.

От трите цели, за които му казаха да се готви, тази предлагаше най-големи възможности за масирани поражения. Какво казваха в Америка? Стрелба по пуйки?

Намери лесно картите, които ползваше по време на подготовката — няколко от тях дори му дадоха в туристическия център на града. Топографската карта свали от популярен сайт за любителите на пешеходния туризъм — местните пътеки не го интересуваха, но намери ясно обозначени надморски височини и разстояния, а разходката из града с преносимия уред за глобално позициониране потвърди точността им.

След като се убеди, че разполага с всички необходими данни, той просто набра цифрите в съответните уравнения и получи настройките.

Сега идваше трудната част: чакането. Щеше да прекара времето си, като се упражнява да сглобява и демонтира оборудването.

Вторият ден, през който Муса шофираше, беше относително кратък, защото той отиде от Топениш, Вашингтон, до Нампа, Айдахо, чиято единствена претенция за известност, според рекламното табло в предградията, се състоеше в това, че някога е бил не само най-големият град в окръг Каньон в Айдахо с население от 79 249 души, но и най-бързо развиващият се. А друго табло на стотина метра след първото разгласяваше, че Нампа е и „Страхотно място за живеене!“.

Когато планираше маршрута си от Блейн, Муса искаше да нощува в средно големи градове — не твърде големи, за да имат агресивни и добре обучени полицаи, но не и много малки, за да не предизвика любопитство пристигането на тъмнокож непознат. Топениш, с население само от осем хиляди, сигурно щеше да попадне във втората категория, ако не се намираше близо до Якима. Разбира се, срещата му с Уили, прекалено любопитния шеф на полицията в Топениш, пося съмнение в мислите на Муса. Ситуацията не се промени, разбира се, нито пък щеше да се промени дори ако полицаят го беше питал за още неща. Освен неизгорените фалшиви документи, които показа на митничаря във Ванкувър, Муса сега имаше визитки, писмо на бланка и формуляри с печата на университета в Лac Вегас. Прикритието му си оставаше същото — богат и невротичен собственик на кон в Белингам, който не се доверява на рентгена на местния ветеринар.

По пладне се отклони се от шосе 84/30 и влезе в паркинга на хотел „Феърфийлд Ин“. Угаси двигателя и отвори атласа на съседната седалка. По атласа липсваха бележки и обозначения. Нямаше нужда — Муса знаеше маршрута и разстоянията наизуст.

„Още шестстотин и четиридесет мили“ — помисли Муса. Ако искаше, можеше да тръгне рано сутринта и да измине разстоянието до Бийти, Невада, за един ден. Изкушаваше се от тази мисъл, но реши да не го прави. Заповедите на Емира бяха категорични. Муса щеше да следва графика.