Жив или мъртъв

69

КЪЩАТА НА АЛМАЗИ граничеше с нисък обрасъл с клек хълм, по чийто наклон се стигаше направо в кариерата. Доминик и Брайън не бързаха, като се придържаха към обсипаните с камънаци сухи дерета, които се виеха нагоре по хълма. След тридесет минути достигнаха хребета. Легнаха по корем и запълзяха напред.

Долу под тях, на двадесетина метра, се виждаше задната стена на плевнята, а вдясно от нея — група кирпичени колиби. Прозорците не светеха. От лявата им страна и отпред се виждаше задната врата на къщата. Една лампа указваше и мястото на прозорец на горния етаж.

— Почти стигнахме — прошепна Брайън. — Да почакаме. Ако Алмази има патрули, ще ги забележим.

Изминаха десет минути, след това двадесет. Двамата не забелязаха никакво движение.

— Да разклатим ли дърветата? — предложи Доминик. — Първо плевнята?

— Защо не?

Брайън изтича обратно от хребета, събра шепа камъни и се върна. Захвърли първия камък във висока дъга. Той удари покрива на плевнята, след това се изтърколи с тракане по керемидите и тупна на земята.

Нищо не се помести. Не се чуха никакви звуци.

Брайън хвърли още един камък, този път по плоска траектория. Камъкът се удари в стената на плевнята. Двамата почакаха пет минути.

— Измина половин час.

— Първо плевнята, а после колибите ли? — запита Доминик.

— Да. Ако има някакви подкрепления, те ще са там.

Слязоха обратно от хълмчето и изпълзяха надясно, докато се озоваха точно зад плевнята, след това бавно си проправиха път по наклона до задната й стена. Дъските бяха стари и крехки, с широки пролуки помежду им. Брайън и Доминик надникнаха между тях, но не забелязаха никакво движение. Брайън даде знак с ръка: „Отиваме към колибите. Аз водя.“

Приклекнали, двамата излязоха иззад плевнята и изпълзяха по подножието на хълмчето, като се стараеха да не вдигат глави над храсталаците. След петдесетина метра стигнаха до тясна пътечка. Кирпичените колиби се намираха от другата й страна, на двадесет метра разстояние и без никакво място за прикритие. Къшата се издигаше на тридесетина метра вляво. Прозорецът над задната веранда все още светеше.

Брайън посочи с ръка: „Тръгвай, прикривам те.“

Доминик кимна, огледа се още веднъж, тичешком пресече пътеката и се насочи към далечната стена на най-западната колиба. Надникна около ъглите й и даде сигнал на Брайън да идва. Той стигна при него десет секунди по-късно. Доминик докосна ухото си, а после стената. На около метър над главите им имаше широк прозорец. От него се чуваше хъркане.

„Вземам двата от северната страна“ — обясни Доминик с жестове.

Срещнаха се след две минути. Брайън сви длан около ухото на Доминик и прошепна:

— Двама мъже. По един в килия. Всеки е с „Калашников“. Доминик кимна, че е разбрал, и вдигна два пръста, а после — четири. Общо четирима души. Прокара палец през гърлото си и сви рамене: „Да ги елиминираме ли?“

Брайън поклати глава и посочи къщата. Доминик кимна. Брайън поведе и двамата тръгнаха покрай колибите към източната страна — най-близкото място за достъп до задната веранда на къщата. Този път трябваше да изминат само пет-шест метра без прикритие.

Вдигнал пистолета напред и като се оглеждаше наляво, надясно, нагоре и надолу, Брайън прекоси това разстояние и коленичи до стълбите. След две минути подкани с ръка Доминик да пресече. Посочи към дървените стъпала и прокара палец през гърлото си. „Стари и шумни.“ Доминик кимна. Приближи се странично до края на верандата и провери парапета. Обърна се и вдигна палец към Брайън. Три минути по-късно двамата се прехвърлиха през парапета и се озоваха на верандата. Приближиха вратата и застанаха от двете й страни. Брайън провери дръжката. Оказа се отключено. Отвори вратата към пет сантиметра и спря. Изчака. Отвори я докрай, надникна и се отдръпна. Поклати глава.

Прекрачиха прага с насочени напред пистолети, като се оглеждаха. Намираха се във фоайе с плочки. Напред и надясно едно стълбище водеше към балкон с врати. Отляво и отдясно имаше стаи. Стените бяха боядисани в бяло, което сякаш светеше в тъмното. Доминик посочи себе си: „Аз водя.“ Брайън кимна и му направи път, след което двамата отидоха в дневната и в трапезарията след нея, до която имаше и кухня. От отсрещната врата на кухнята се озоваха отново в дневната вляво от фоайето.

Брайън посочи стълбите и брат му кимна в отговор. Доминик се отдалечи в ъгъла на фоайето, за да наблюдава, докато Брайън се изкачваше по стълбите, след което си размениха ролите и Доминик го последва.

По коридора имаше четири врати и една в далечния край. Започнаха от първата. Спалня. Празна, с оправено легло. Застоял въздух, сякаш стаята не е обитавана от известно време. Отидоха при втората и третата врата, стаите зад тях също се оказаха празни. Зад четвъртата врата имаше нещо като кабинет с дъбово бюро, телефон за няколко паралелни линии, факс със скенер и копирна машина, както и плосък монитор за компютър. Брайън влезе в кабинета и се огледа. В бюфета на отсрещната стена имаше вграден сейф.

Отидоха при последната врата. Доминик притисна ухо до дървената врата, а после се отдръпна и направи жест с устни: „хъркане“. Махна с ръка: „Аз се заемам с Алмази, ти прочисти стаята.“

Брайън кимна.

Доминик завъртя дръжката, отвори леко вратата и погледна през процепа. Обърна се, кимна на Брайън и отвори вратата докрай. С три крачки се озова до леглото на Алмази. Той лежеше по гръб с ръце отстрани. Брайън влезе в стаята и се зае да проверява ъглите и да се оглежда. Кимна на Доминик, който грабна едната ръка на Алмази, рязко го завъртя по корем и натисна лицето му във възглавницата. Мъжът се събуди веднага и размаха ръце. Доминик натисна заглушителя в тила му.

— Един звук и си мъртъв. Кимни веднъж, ако разбираш.

Алмази кимна.

— Тръгваме и идваш с нас. Затрудни ни живота и ще се постараем да умреш мъчително. В кабинета имаш компютър и сейф. Ще ни дадеш паролата и комбинацията, нали?

Алмази кимна отново.

Брайън подаде на Доминик ролка лента и той завърза ръцете на Алмази, след което подхвърли ролката обратно. Отстъпи крачка назад от леглото и направи жест на мъжа да стане. Той се подчини. Водени от Брайън, тримата излязоха в коридора и отидоха в кабинета.

Доминик включи компютъра на Алмази — „Дел“ от висок клас. Логото на „Уиндоус Виста“ се появи, а след него се показа екран за въвеждане на паролата. Доминик намери лист и химикал в чекмеджето на бюрото и го подаде на Алмази.

— Потребителското име и паролата.

Алмази не помръдна.

Брайън дръпна един стол и бутна Алмази да седне. Опря пистолета в дясното му коляно и каза:

— Ще започна тук. Коленете, после глезените и накрая лактите.

Вдигна листа и химикалката и ги пусна в скута на Алмази.

— Потребителското име и паролата.

Този път мъжът не се поколеба. Когато свърши, Брайън подаде листа на Доминик, който влезе в системата и заразглежда папките в компютъра.

— Отваряйте сейфа — каза Доминик. — Аз почвам да свалям информация, а после ще преровя спалнята.

Вкара флашка в USB порта на компютъра и започна да прехвърля файлове.

Брайън вдигна Алмази на крака и го бутна към сейфа.

— Отваряй.

— Ръцете ми.

— Ще се справиш.

Алмази застана на колене и се зае да върти циферблата.

— Връщам се веднага — каза Доминик и излезе.

Алмази вдигна поглед към Брайън.

— Готово.

— Отвори го и отстъпи назад.

Алмази се подчини, като запълзя заднешком на колене. Брайън коленичи пред сейфа. В него имаше само един компактдиск в хартиен плик. Бръкна в него. С крайчеца на окото си забеляза как завързаните ръце на Алмази се протягат към рафта до него. Извърна се, видя пистолета в ръцете му, отстъпи рязко настрани и вдигна своя „Браунинг“. Проехтя изстрел. Стаята блесна в оранжево. Без да вдига пистолета, Брайън стреля и улучи Алмази в гръдната кост. Мъжът падна настрани.

— Брайън! — каза Доминик, като влезе през вратата, направи две крачки и ритна пистолета от ръката на Алмдзи. Коленичи и провери пулса. — Мъртъв е.

— Вдигна пистолет — каза задъхан Брайън. — За секунда отклоних поглед. По дяволите.

— Седни, Брайън, седни.

— Какво има?

— Кървиш.

— А?

Доминик го бутна в един стол, хвана дясната му ръка и я натисна върху корема. Брайън усети нещо мокро и я отдръпна, за да погледне пръстите си.

— О, мамка му.

— Натискай раната.

— Ще си имаме компания. Иди да провериш.

Доминик отиде до прозореца и дръпна завесата. В кирпичените колиби отдолу светваха лампи.

— Идват.

Обърна се към Брайън, който беше разкопчал ризата си. Десетина сантиметра под дясното му зърно имаше дупка колкото връхчето на малкия му пръст. Натисна с пръст мястото около нея и изохка. От раната бликна кръв.

— Реброто счупено ли е? — запита Доминик от прозореца.

— Да, така мисля. Забавило е куршума. Ах, Исусе, боли. Мамка му, мамка му! Вземи диска, който изпуснах. Той беше в сейфа.

Доминик вдигна раницата си от пода, бръкна в нея и извади половин дузина марли. Подаде ги на Брайън и се върна при прозореца.

— Трябваше да донесем от истинските.

— Тези са по-добри, защото попиват кръвта.

Разкъса опаковката на едната марля и я натисна на гърдите си.

— Виждаш ли нещо?

— Светлини. Ще дойдат. Можеш ли да ходиш?

— Да.

— Ще видя дали не мога да ги забавя.

Доминик вдигна от пода пистолета на Алмази — полуавтоматичен „Берета Томкет“ 32-ри калибър.

— Какви са куршумите? — запита Брайън.

Доминик извади пълнителя и провери.

— С кух връх.

— А, добре. Да тръгваме.

Доминик отиде бързо до вратата, слезе по стълбите и изтича през външната врата. Коленичи до стълбите, прицели се в най-далечната колиба и изстреля три куршума в прозореца. Отвътре се чуха викове. Светлината угасна. Доминик изтича обратно в къщата, заключи вратата, обърна се надясно и изтича до прозореца в ъгъла. Отвори го и стреля четири пъти в колибата от източния край, след което вкара пет куршума в предната врата. Затворът на пистолета остана отворен. Той го захвърли и изтича нагоре по стълбите. Брайън стоеше на крака и се подпираше на бюрото.

— Добре съм. Кървенето намаля. Имаш ли план?

— Да.

Доминик вдигна компактдиска от пода, пъхна го в раницата си, наведе се през бюрото и измъкна рязко флашката от компютъра.

— Верандата е право под нас. Тръгнат ли, излизаш през прозореца. Лягаш по корем на покрива. Когато чуеш стрелба тук, вътре, скачаш на земята и тръгваш към плевнята. Ако можеш, иди при колата. Аз ще те настигна. Дай ми пистолета си.

— Дом…

— Млъкни и ми дай пистолета. Можеш ли да носиш раницата си?

Брайън кимна. Доминик му я подаде.

— Позеленяваш, брат ми. Сигурен ли си, че ще можеш да се движиш?

— Имаме ли избор?

— Не.

— Наблюдавай прозореца и казвай какво става.

— Ясно.

Доминик сложи двата пистолета на бюрото и огледа стаята. Взе стола на Алмази и го бутна към вратата, след което премести и една маса. Избута ги срещу вратата, после по коридора и ги метна надолу по стълбите. Мебелите се изтърколиха и паднаха долу на купчина.

— Как сме? — викна той.

— Все още няма нищо — чакай. Някакъв излиза и завива на запад. Носи автомат.

Доминик отиде до първата спалня и взе едно нощно шкафче, лампа и стол, които също захвърли надолу по стълбите.

— Какво правиш, Доминик?

— Барикада.

Повтори същото в следващата спалня и се върна в кабинета. Взе раницата си и я метна на гръб, а после хвана двата пистолета и свали заглушителите, след което ги пъхна в колана си.

От прозореца Брайън каза:

— Давай, каубой. Останалите трима тъкмо излязоха… Двама идват към верандата, а другият обикаля към предната врата. Първият идва от изток. Я, в гардероба има изненада.

Посочи към ъгъла, където стоеше облегната една ловна пушка.

— „Мосбърг 835“ с едри сачми. Със заредени шест патрона.

Доминик пристъпи до Брайън и леко отвори прозореца. Помогна на брат си да излезе и не го пусна, докато той не легна на керемидите.

— Ще изчакам всички да влязат в къщата. Ще викна за още патрони. Чуеш ли това, тръгвай. Колко време ще ти трябва?

— Две минути.

— Аз ще съм зад тебе. Не можем да им позволим да ни гонят.

Доминик затвори прозореца, обърна се, вдигна пушката и тръгна към коридора. От западната стена се чу звук от счупени стъкла. Нещо изтрополи на пода във фоайето. Същият звук се повтори и потрети. Касата на вратата изпука и поддаде навътре. Доминик зареди пушката и легна по корем, след което вкара цевта между вертикалните пръти на парапета. От дневната се чу шляпане на бос крак върху дърво. От ъгъла надникна глава, отдръпна се и се появи отново. Доминик замръзна на място. Затаи дъх. „Тук няма нищо, задник такъв“ — помисли той. Ударите по вратата се засилиха и станаха по-настоятелни. Мъжът в дневната надникна за последен път, след това пристъпи настрани и вдигна автомата си към балкона. Мина странично зад едно от съборените нощни шкафчета и се върна към вратата. Свали лявата си ръка от автомата и посегна към дръжката на вратата.

Доминик се нагласи, насочи мерника към гърдите на мъжа и стреля. Мъжът пристъпи назад, блъсна се във вратата и се свлече. По верандата се чу тупане на крака, което затихна. След няколко мига долетя звук от чупене на стъкла. „Един долу, остават трима“ — помисли Доминик. Осени го една мисъл. Той стана, изтича обратно в кабинета и отвори прозореца. Подаде един от пистолетите на Брайън.

— В случай че решат да се катерят.

Затвори прозореца и се върна в коридора.

Долу не се забелязваше никакво движение. Измина цяла минута, след което Доминик чу някъде вдясно шепот. Отляво се появи ръка, която хвърли нещо към стълбите. „Граната“ — помисли Доминик, когато бомбата тупна на балкона. По формата разбра, че не е осколъчна, а зашеметяваща. Не искаха да рискуват да убият Алмази. „Твърде късно, момчета.“ Доминик се изтласка с ръце, изтърколи се надясно през вратата на кабинета, притисна длани на ушите си и затвори очи. Дочу се силен взрив. През клепачите си Доминик видя бяла светлина. Усети как подът под него трепери. Изтърколи се обратно по корем и се върна при вратата. От лявата му страна един силует тичаше по стълбите и стреляше. Куршумите се забиваха в стената. Мъжът достигна горния край на стълбите и спря, като клекна зад дебелата подпора на парапета. Доминик извади пистолета от колана си, прицели се и стреля. Куршумът проби откритата капачка на коляното на мъжа, който изрева и падна обратно по стълбите. Доминик взе пушката, стана и изтича по коридора. Стреля по една глава, която надничаше от входа за дневната. Не улучи. Зареди отново, извъртя се надясно и стреля в тялото на падащия по стълбите мъж. Онзи се строполи във фоайето и остана неподвижен. Доминик се изви наляво, влезе бързо в първата спалня и легна по корем.

— Свършвам патроните — извика той. — Дай ми още!

Провери часовника си. Две минути. Прецени с какво разполага. Два почти пълни пълнителя за пистолета и шест патрона в пушката. Претърколи се наляво, стана на крака и надникна иззад ъгъла. Във фоайето не се движеше никой. Направи крачка напред, като се криеше зад подпората на парапета. Огледа се още веднъж, после се изви и затича по коридора. В стената зад него се забиха няколко куршума. Доминик измина последния метър приведен и се хвърли в стаята на Алмази.

— Брат ми, къде са проклетите муниции! — викна той.

Преброи до десет, след това излезе, гръмна два пъти във фоайето, после затвори вратата на кабинета и се върна в спалнята. Затръшна вратата достатъчно силно, за да се чуе. Изкачат ли се онези по стълбите, ще трябва да прочистят спалните за гости, след това кабинета и да оставят стаята на Алмази за последно. Въпросът беше колко време щеше да отнеме това? Колко време, преди някой от тях да излезе отвън и да заварди прозорците?

Доминик заключи вратата и притисна ухо към нея. Измина една минута, след това втора. От фоайето се чу драскане на мебели по плочките. След това проскърцване на стъпало. Брайън се промъкна до прозореца, отвори го и излезе на покрива. Остави прозореца отворен. Огледа се, но не видя никого. Приклекнал се приближи до ръба. До земята имаше към три метра. Той пъхна пушката между раницата и гърба си, след това легна по корем и спусна краката и тялото си надолу. Скочи. Щом като краката му докоснаха земята, той сви колене и се претърколи. Стъпи на крака и затича около къщата към източната страна, след което се качи на верандата и откри счупения прозорец. Пъхна се през него и се промъкна през дневната до фоайето. На балкона се виждаше само една фигура. Човекът стоеше с гръб към Доминик на прага на втората спалня. Доминик излезе и си проправи път през мебелите в центъра на фоайето. Извади пистолета, прицели се и застреля мъжа в тила. Незабавно пристъпи настрани и се скри под стълбите. Прибра пистолета в кобура и извади пушката.

От балкона се чу тупане на крака, което рязко спря. След малко се дочуха предпазливи стъпки. Със силен трясък се отвори врата. Доминик реши, че това е кабинетът. Изминаха тридесет секунди. От кабинета отново се чуха стъпки, които спряха. Един ритник отвори вратата на голямата спалня.

„Виж прозореца, хуеглавецо…“

Изминаха още тридесет секунди.

— Yebnen kelp! — излая един глас.

Доминик имаше посредствени знания по арабски, но от тона разбра, че това е ругатня, нещо от типа на „мамка му“ или „кучи син“.

По коридора се чу тропот от бягащи крака, който премина по стълбите и после по покрития с плочки под. Доминик чу тракането на брава. Пристъпи настрани, вдигна пушката и простреля мъжа отзад в краката. От удара онзи се блъсна във вратата. Автоматът му изтрака върху плочките, докато мъжът падаше странично. Доминик стана и захвърли пушката. Извади пистолета си и отиде до мъжа, който се гърчеше и стенеше на пода. Видя Доминик и вдигна ръце.

— Моля…

— Много е късно.

Доминик го застреля в челото.

Намери Брайън излегнат на полегатия склон зад плевнята. Той забеляза Доминик и вдигна ръка за поздрав.

— Очисти ли ги?

— До един. Ти как си?

Брайън поклати замаяно глава. Лицето му имаше пепеляв цвят и блестеше от пот.

— Трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Куршумът не ме е улучил в реброто, а е преминал право навътре. В черния ми дроб е, Дом.

— Господи, сигурен ли си?

Той посегна да отвори ризата на Брайън, но брат му махна с ръка.

— Кръвта е съвсем тъмна, почти черна. Куршумът сигурно ми е разкъсал дроба. И почти не си усещам краката.

— Ще те заведа в болница.

— Не. Твърде много въпроси.

— Мамка му. Зувара е на десет мили оттук.

Доминик клекна, хвана Брайън за ръката и го метна на рамо. Намести краката му и се изправи.

— Добре ли си?

— Да — изсумтя Брайън.

След десетминутно бъхтене Доминик стигна до върха на хълма, откъдето му трябваха още десет минути, за да слезе от другата страна. Когато стигна до кариерата, затича към опела.

— Още ли си тук? — запита той.

— Ъхъ.

Стигна до колата, после коленичи и спусна Брайън на земята. От задната седалка Бари извика:

— Какво стана?

— Простреляха го. В Зувара има ли болница?

— Да.

Доминик отвори задната врата и с ножчето освободи Бари. Двамата заедно вдигнаха Брайън и го сложиха на задната седалка.

— Знаеш ли къде е? — запита Доминик и Бари кимна в отговор. — Тогава карай. Един погрешен завой и ще те гръмна, ясно ли е?

— Да

Бари седна зад волана и включи двигателя. Доминик изтича около колата и седна на задната седалка при Брайън.

— Тръгвай, тръгвай!