Жив или мъртъв

23

ВСИЧКО ЗАПОЧНА в Министерство на правосъдието. В него се озова изпратеният от Пентагона доклад на сержант Дрискол за завземането на пещерата в Хиндукуш. Докладът, дълъг само три страници и простичко написан, показваше подробно действията на Дрискол и неговите хора. На юриста, който го чете, беше направил впечатление броят на убитите. Дрискол съобщаваше, че е убил към девет афганистански бойци, четирима от които с пистолет със заглушител от упор. Директни изстрели в главата — това беше смразило кръвта на юриста. За него нямаше по-ясно самопризнание за извършването на хладнокръвно убийство. Чел беше подобни неща, но нищо толкова директно. Според юриста нямаше начин този Дрискол да не е нарушил някой закон или нещо подобно. Тук дори не ставаше дума за действия в бой, дори не и за обясненията на снайперист, който убива хора от стотина метра, когато си покажат главите като патици на стрелбище. Погрижил се беше за „лошите“ (така ги наричаше в доклада), докато спят. Спят! Напълно безобидни според юриста и онзи ги беше убил, без дори да му мигне окото, и го докладваше съвсем недвусмислено, сякаш разказваше как е окосил тревата пред къщата си.

Възмутително. „Били му на мушката“, както казваха по уестърните. Онези не са имали възможност да се съпротивляват. Не са знаели дори, че животът им е в опасност, а този Дрискол извадил пистолета и ги избил като дете, което стъпква насекоми. Но това не са насекоми. Това са човешки същества и според международните закони са имали право на залавяне и пленяване съгласно Женевската конвенция. А Дрискол ги е убил без никаква милост. И по-лошото, този побойник, изглежда, не се е замислил изобщо дали убитите от него хора е можело да бъдат разпитани. Съвсем произволно решил, че деветимата не струват нищо като човешки същества и като източници на информация.

„Юристът беше млад, нямаше и тридесет години. Завършил Иейл като първенец, той бе приел предложението да работи във Вашингтон. За малко не се съгласи да отиде във Върховния съд, но го измести някакъв селяндур от университета в Мичиган. Юристът знаеше сега, че там определено нямаше да му хареса. В новия Върховен съд, вече на около пет години, изобилстваха консервативни „строги привърженици на конструкционизма“, които се прекланяха пред буквата на закона, сякаш тя е Зевс от древните времена. Точно като баптистите от южните щати, които говорят от трибуните в черквите си или по сутрешните телевизионни канали.

Мамка му.

Повторното прочитане на доклада пак го шокира с голите си факти и стил като на третокласник. Войник от армията на Съединените щати убива без милост и без оглед на международното право. След това подготвя доклад по въпроса, в който описва всичко с незавоалирани думи.

Доклада му изпрати негов приятел и съученик, който работеше в кабинета на министъра на отбраната, заедно с бележка, в която пишеше, че никой в Пентагона не е обърнал особено внимание, но че той, другият юрист, го намира за възмутителен. Новият министър на отбраната бил погълнат от бюрокрацията от другата страна на реката. Самият той има юридическо образование, но твърде дълго е бил в компанията на типовете в униформи. Този кървав доклад не му се сторил тревожен, независимо от указанията на настоящия президент за употребата на сила дори и на бойното поле.

Но юристът реши, че ще разнищи тази работа. Написа свое резюме на случая с язвителна съпровождаща бележка, която да изпрати на шефа си, випускник на Харвард, който пък май беше близък с президента, защото баща му бил един от най-изтъкнатите поддръжници на същия президент.

Юристът смяташе първи сержант Дрискол за убиец. В съда съдията може да се смили над него, като отбележи, че той все пак е войник на бойното поле, така да се каже. Но юристът знаеше, че това не е точно война, защото Конгресът не я е обявявал, макар всички да смятаха, че е така. Адвокатът на Дрискол би изтъкнал този факт, а съдията от федералния съд, когото защитата ще избере заради спокойствието му по време на дела с военни, ще се смили над убиеца по тази причина. Стандартна тактика на защитата, но въпреки това убиецът ще получи доста силно пляскане по ръката. Дори и да го оправдаят (имаше такава вероятност предвид състава на журито, което защитата ще се потруди да осигури, а в Северна Каролина съдебни заседатели се избират лесно), онзи щеше да научи един урок, урок за много други войници, които предпочитат стрелбата по планините пред престоя в съдебната зала.

Е, по дяволите, делото щеше да изпрати послание, от каквото имаше нужда. Сред многото неща, които отличаваха Съединените щати от банановите републики, фигурираше и безпрекословното подчинение на армията пред цивилните й предводители. Без него Америка не се различава по нищо от Куба или шибаната Уганда с нейния Иди Амин. Самото престъпление на Дрискол нямаше значение. На тези хора трябваше да им се напомни пред кого отговарят.

Юристът завери доклада си и го изпрати по електронната поща на своя шеф с опция за потвърждаване на получаването, което бе позволено във вътрешната мрежа на отдела. Този Дрискол се нуждаеше от напляскване и юристът щеше да свърши тази работа. Сигурен беше, че той е човекът за това. Добре де, търсили са Емира, обаче не са го намерили, нали, а в реалния свят неуспехите се заплащат.

След пет часа в колата той се качи на самолета в Каракас за полет до Далас и нататък. Ръчният багаж на Шазиф Хади съдържаше лаптоп, проверен старателно в летището, за да са сигурни, че е истински. Проверката включваше и деветте компактдиска в чантата с различни игри, които щеше да играе над океана. Освен един. Но дори и да го разгледаха внимателно, щяха да установят, че съдържа безсмислени неща, добре шифровани данни, написани на компютърния език C++ и лишени напълно от смисъл, та ако летищата не разполагаха с програмисти или хакери по контролните пунктове, нямаше начин да разберат, че този код не е обикновена игра. Самият той не знаеше нищо за съдържанието на кода, а имаше само адрес за среща в Лос Анджелис, за да предаде диска на човек, когото щеше да познае единствено по размяната на грижливо подбрани фрази.

След това щеше да прекара няколко дни в Калифорния за алиби, после да отлети за Торонто, а оттам да се върне на полупостоянния си адрес, за да чака нова задача. Той беше идеалният куриер. Не знаеше нищо ценно и следователно не можеше да го издаде.

Отчаяно искаше да е по-пряко ангажиран в каузата, за което извести контакта си в Париж. Винаги лоялен, той можеше и имаше готовност да се прости с живота си, ако му го поискат. Да, имаше съвсем малко военно обучение, но тази война със сигурност не изискваше само да умееш да натискаш спусъка, нали? Хади почувства пристъп на вина. Ако Аллах в своята мъдрост прецени, че трябва да иска повече от него, той с удоволствие щеше да се отзове. Също така, ако съдбата му е да играе тази малка роля, трябва да я приеме. Каквото и да е желанието на Аллах, той щеше да се подчини.

Премина през контролния пункт без проблеми, освен допълнителното претърсване, каквото се правеше тези дни на повечето мъже с вид на араби, след това се отправи към коридора за качване. След двадесет минути седеше в самолета със затегнат колан.

Щеше да прекара само дванадесет часа в път, което включваше и отиването с кола до първото летище. И затова седна на най-задната седалка в отделението за първа класа отдясно на самолета, заигран в безмозъчна игра със стрелба и замислен дали да не изгледа някой филм на миниекрана — услуга, която влизаше в цената на билета. Но след малко щеше да постигне личен рекорд в играта и се отказа от филма. Установи, че чаша вино му помага да подобри резултата. Изглежда укротяваше достатъчно ръцете му върху мишката…