Жив или мъртъв

33

С ПОСРЕДНИК не работеха толкова често, но се случваше, а това притесняваше Мелинда. Обикновено то означаваше, че клиентът е женен или пък е известен човек, което обикновено значеше повече пари, както се оказа и сега. Посредникът — средиземноморски тип на име Паоло, с белези от изгаряния по ръцете — й беше дал половината от трите хиляди долара предварително, както и адреса на ъгъла, където тя трябваше да чака да я вземат — и това не й се случваше често, но парите са си пари, а пък тези надхвърляха многократно обичайната цена.

В най-лошия случай клиентът може да поиска нещо перверзно, което тя не желае да прави. В такъв случай тя трябваше да реши как да се справи, без да загуби парите. Повечето мъже се навиваха лесно, но от време на време се срещаше по някой, който упорито настояваше за някоя перверзия. В такива случаи — два дотук — тя знаеше, че е по-добре да се откаже. Да каже „да, ама не“ и да се чупи.

Според статистиката наоколо нямаше много серийни убийци, но половината от тях убиваха проститутки — като се започне още от Джак Изкормвача в района Уайтчапъл в Лондон. Дамите на вечерта, както елегантно са ги наричали в Англия през XIX век, са водели клиентите си в потайни места за „експресно чукане“, където убийството е по-лесно, отколкото насред оживена улица, и по тази причина тя и някои нейни колежки имаха проста система за взаимна сигурност — споделяха си подробности за срещите с клиенти.

В случая колата беше „Линкълн Таун Кар“ с тъмни стъкла. Тя спря до бордюра и Мелинда чу отключването на задната врата. Прозорците не се спуснаха. След кратко колебание тя се качи в колата.

— Защо прозорците са тъмни? — запита тя с привидно небрежен тон.

— За защита от слънцето — отговори шофьорът.

Мелинда реши, че отговорът е смислен, но не отдалечи ръката си от чантичката, в която имаше един много стар джобен автоматичен „Колт“ 25-и калибър, почти безтегловен със своите четиристотин грама. Тя почти не стреляше с него, но пистолетът беше напълно зареден със седем патрона и поставен на предпазител. Макар и не точно „Магнум“ 44-ти калибър, оръжието осигуряваше нещо повече от целувка по бузата.

Тя си погледна часовника. Прецени, че са на тридесет минути път извън града. Добра, но и лоша новина. Истински потайното място става да убиеш една курва и да се отървеш от тялото. Но тя нямаше да се притеснява за всяко нещо, а и на сантиметър от дясната й ръка се намираше чантичката с малкия господин „Колт“…

Колата зави рязко наляво по една алея, след това направи нов ляв завой и се озова в гараж. Частен, не обществен гараж, което означава че е частен вход към апартамента. Е, поне не я докараха в къмпинг е каравани. Хората, които живееха в каравани, я плашеха, въпреки че сред редовната й клиентела ги нямаше. Мелинда искаше 1000–2000 за чукане и 4500 долара за цяла нощ. Забележителното беше, че толкова много хора имат желание да плащат тези пари, а това доста добре допълваше парите от редовната й работа като рецепционист в управлението на обществените училища в Лас Вегас. Мъжът излезе от колата, отвори нейната врата и подаде ръка, за да й помогне да излезе.

— Добре дошла — чу се глас на възрастен човек. Тя тръгна към гласа и забеляза един висок мъж в хола. Той се усмихваше приятно. Мелинда беше свикнала с това.

— Как се казвате? — запита мъжът. Имаше приятен глас. Мелодичен.

— Мелинда — отговори жената, като тръгна към него и разлюля ханша си.

— Желаеш ли чаша вино, Мелинда?

— Благодаря — отговори тя и получи хубава кристална чаша. Паоло беше изчезнал — тя не знаеше къде, но в тази обстановка предупредителните й системи изключиха. Непознатият имаше пари, а тя притежаваше богат опит с богаташи като него. Можеше да се поотпусне. Мелинда умееше отлично да разгадава мъжете — ами нали от това живееше, а този мъж не я заплашваше с нищо. Просто искаше да си направи кефа и тя предлагаше точно това. Вземаше скъпо, защото я биваше, а и мъжете нямаха нищо против, защото тя си заслужаваше парите. Тази ненамеса в частната инициатива процъфтяваше в района, въпреки че Мелинда никога нe гласуваше за републиканците.

— Много хубаво вино — отбеляза тя, след като отпи.

— Благодаря. Старая се да съм добър домакин.

Мъжът я подкани с жест да седне на кожен диван и Мелинда се подчини, като сложи чантичката до себе си, но не разкопча ципа.

— Предпочитате ли да получите остатъка предварително?

— Да, ако нямате нищо против.

— Разбира се.

Мъжът измъкна от задния си джоб плик и й го подаде. Двадесет банкноти по 100 долара щяха да са достатъчни за тази вечер. Може би още, ако развитието на нещата му достави особено удоволствие.

— Мога ли да попитам за името ви? — запита Мелинда.

— Ще се засмеете — казвам се Джон. Случва се.

Няма проблем, Джон — отговори тя с усмивка, която би олющила и xpoма от бронята на стар шевролет, модел 1957 г. Тя остави чашата на масата.

— Е…

И се захвана за работа.

Три часа по-късно Мелинда взе душ и среса косата си. Това беше част от следактовата й рутинна работа, за да накара клиента да смята, че е докоснал душата й. Но повечето мъже не се хващаха, особено Джон. А и душът щеше да отмие миризмата му по нея. В тази миризма имаше нещо познато, но тя не можеше да го определи. Май й напомняше на някакъв медикамент. Вероятно за гъбички по краката или нещо подобно. Както и да е, онзи не изглеждаше никак зле. Приличаше на италианец. Средиземноморски тип или от Близкия изток. Такива ги имаше доста, а и по маниерите му можеше да се прецени, че няма проблем с парите.

Мелинда се облече и излезе от банята, като се усмихваше кокетно.

— Джон — каза тя с най-искрения си глас, — чудесно беше. Надявам се, че ще можем да го направим пак някой път.

— Много си мила, Мелинда — отговори Джон, а после я целуна. Всъщност доста добре се целуваше. Толкова добре, че даже извади още един плик с нови 20 стодоларови банкноти. С това си спечели прегръдка.

Мелинда реши, че тук може би започва нещо. Може би, просто може би, си е свършила работата както трябва и ще я поканят отново. Богатите и ексклузивни клиенти са най-доброто.

— Подходяща ли се оказа? — запита Тарик, след като беше закарал Мелинда.

— Съвсем — отговори Емира, излегнат на дивана. Всъщност повече от подходяща. — Много по-добре от първата.

— Моля да простите грешката ми.

— Не е нужно да се извиняваш, приятелю. Намираме се в уникална ситуация. Бил си предпазлив, както очаквам от теб.

Другата жена, Трикси, се оказа зле възпитана и твърде опитна в леглото, но това Емира можеше да прости. Ако тя не задаваше толкова много въпроси, ако не проявяваше такова любопитство, щеше да се върне на своя ъгъл на улицата и да продължи с жалкия си живот — с единственото наказание, че не са я поканили пак. „Неприятно, но необходимо“ — мислеше Емира. И необходим урок. Сгрешиха, че доведоха Трикси в къщата, и той накара Тарик да наеме този апартамент, който щеше да послужи за буфер, ако се наложи да се отърват от поредната блудница.

— Има ли нещо, преди да си легна? — запита той. Щяха да прекарат нощта тук и после да се върнат в къщата. Нощем колите привличаха вниманието на любопитните съседи.

— Да. Четири неща — отговори Тарик, като седна на отсрещния фотьойл. — Първо, Хади пътува обратно за Париж. Ще се срещне с Ибрахим утре.

— Ти прегледа ли пакета на Хади?

— Да. Четири съоръжения изглеждат обещаващи. Нашият агент е работил във всяко през последните две години и изглежда, че охраната се е променила сериозно само в едното.

— „Паулиния“ ли?

— Точно така.

Емира реши, че в това има смисъл. Съоръжението на „Петробразил“ имаше задача да поеме новия добив, което от своя страна изискваше ново строителство, и точно там се намираше уязвимото място. Така стана в Риад през 70-те и 80-те — нямаше обучени и компетентни охранители, които да вървят в крак с разширението. Но това е цената на алчността.

— Ще измине година, преди охраната да е на ниво.

— Вероятно си прав, но няма да чакаме, за да видим дали е така. Вербуването как е?

— Ибрахим е почти готов — отвърна Тарик. — Каза, че му трябват не повече от две седмици. Предлага да вербуваме и Хади за този екип.

Емира помисли над това.

— Ти как смяташ?

— Хади е надежден — в това сме сигурни, а лоялността му е извън всякакво съмнение. Обучавал се е за работа на терен, но няма опит, освен от Бразилия, където се справи добре. Ако Ибрахим го смята за готов, аз съм съгласен с него.

— Много добре. Предай благословията ми на Ибрахим. Какво друго има?

— Относно жената. Връзката им е силна и тя напредва, но не смята, че онзи е готов да захапе стръвта.

— Тя каза ли някакъв срок?

— Три до четири седмици.

Емира се замисли за календара. Информацията от тази жена стоеше в основата на всичко. Без нея ще трябва да отложи нещата за още една година. Още една година, през която американците да рушат неговите мрежи и езиците да говорят. А някой да извади късмет и да се натъкне на нишката, която ще разплете всичко.

Не, той реши, че ще трябва всичко да стане през тази година.

— Кажи й, че очакваме отговор не по-късно от три седмици. Друго.

— Известие от Найоан в Сан Франциско. Хората му са на място и чакат заповеди.

От многобройните части и късчета на „Лотос“ Найоан се оказа най-лесната, или поне влизането му в страната и подготовката. Посещенията на студенти се разрешаваха относително лесно, особено за човек като Найоан. Освен това, колкото и да бяха невежи американците за света извън собствените им граници, на индонезийците в повечето случаи гледаха като на азиатци или ориенталци, а не като на членове на най-голямата мюсюлманска общност на земята. „Фанатизмът и тесногръдието — разсъждаваше Емира — са оръжия, които РСУ използва с удоволствие.“

— Добре — каза Емира. — Хайде утре да разгледаме целите отново. Ако има промени, трябва да ги направим отрано. Друго?

— Последното. Видяхте ли новините за посолството в Триполи?

Емира кимна.

— Идиотскт работа. Напразна.

— Планирал го е един от нашите.

Емира се изправи рязко и изгледа Тарик строго.

— Моля?

Преди осем месеца до всички клонове на РСУ бяха пратили вест, че мисиите на ниво клетка се забраняват до второ нареждане. Сега точно провеждаха твърде деликатна и сложна операция. По-дребните операции — предимно с незначителен успех и малко на брой загинали — имаха ролята да създават илюзия за липса на организираност и че всичко е както обикновено, но такова нещо…

— Как се казва той? — запита Емира.

— Дирар ал Карим.

— Не ми говори нищо.

— Йорданец е. Вербуван е от джамията „Хюсеин“ в Аман преди три години. Обикновен войник. Същата мисия е предлагана миналата година от нашите хора в Бенгази. Отказахме я.

— Колко са мъртви?

— Шест до осем от нашите. Никой от техните.

— Слава на Бога за това.

Без убити заложници западната преса щеше бързо да забрави за инцидента, а често вниманието на разузнавателните служби следваше пресата. Това е бремето на тяхната „глобална война срещу терора“. Те се оказваха в ролята на пословичното холандско момче, което запушило с пръста си дигата.

— Знаем ли кого е вербувал?

— Проучваме го. Освен това не знаем дали има оцелели след нападението освен самия Карим — добави Тарик. — Всъщност, той не е участвал.

— Идиот! Значи това… нищожество планира мисия без наше одобрение, оплесква я и му липсва достатъчно здрав разум или чест да умре, докато я изпълнява. Знаем ли къде е той сега?

— Не, но няма да е трудно да го намерим. Особено ако прострем ръката си. Той ще бяга и ще търси убежище.

Емира кимна замислен.

— Добре. Направи го. Предложи му маслинена клонка, но от разстояние. Накарай Алмази да се заеме.

— А когато го намерим?

— Направете от него пример за останалите.