Хайде всички да убием Констанс

Десета глава

Пред нас се простираше лабиринт от вестници. Не, не лабиринт — същинска катакомба, с тесни проходи между връзки от стари броеве на „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“, „Сиатъл Нюз“ и „Детройт Фрий Прес“. Издигащи се на един човешки бой височина отдясно и на почти толкова отляво, с пътечка по средата, по която можеше да се промъкнеш, озъртайки се боязливо за убийствени свлачища.

— Майко мила — отрони се от устните ми.

Кръмли само изсумтя невярващо зад гърба ми. Тук сигурно имаше десетки, ако не и стотици хиляди броеве от седмичници и ежедневници, грамади от хартия, които образуваха плътни стени, губещи се нейде из дълбините на помещението.

Видът им предизвика у мен усещане, каквото вероятно е изпитал лорд Карнарвън, отваряйки гробницата на Тутанкамон през 1922 година. Всички тези стари заглавия, тези купища от некролози, водещи до какво? До още и още купища, наредени зад тях. Кръмли и аз запристъпвахме плахо — мястото едва стигаше колкото да се промъкнат задниците и коремите ни.

— Представи си само ако стане някое земетресение — прошепнах тихо.

— Ставало е! — долетя глас някъде от недрата на печатния тунел, далечен стон на мумия. — Здравата ги разклати. Едва не ме направи на палачинка.

— Кой е там? — извиках. — Къде си се скрил, по дяволите?

— Местенцето си го бива, а? — проскърца доволно гласът на обитателя. — Сам си го направих! Извънредни сутрешни издания, последни вечерни, специални спортни, неделни илюстровани — има всичко, каквото се сетите! Четирийсет години! Истинска мемориална библиотека на новинарските заглавия. Вървете, не спирайте! На завоя вляво. Не бойте се, ще ме откриете!

— Хайде, движи се — изпъшка Кръмли. — Все някъде трябва да има място с повече въздух!

— Именно, именно! — потвърди гласът. — Вече сте близо. Само дръжте вляво и недейте да пушите! Тук е адски пожароопасно, прочетете заглавните страници: „Хитлер взема властта“, „Мусолини прави Етиопия на подпалки“, „Рузвелт е мъртъв“, „Чърчил спуска Желязната завеса“. Чудничко, а?

Заобиколихме и последния ъгъл от сплескана под тежестта си хартия и стигнахме до тясно свободно пространство.

В дъното му имаше армейска кушетка, а върху нея — нещо дълго и увито, подобно на говежда пастърма или на мумия, изпаднала от саркофага си. Носеше се силна миризма. Не мъртвешка, мина ми през ума, но положително не и жива.

Доближих бавно ложето, докато Кръмли ме следваше по петите. Сега ароматът ми стана по-понятен. Не на смърт, но на велика и необятна мръсотия.

Вързопът се размърда, парцали от древни одеяла се разместиха като тинеста ципа над кални плитчини, разкривайки бледо лице. Между съсухрените клепачи проблесна слаба искрица светлина.

— Извинете ме, задето не ставам — промълви сбръчканата уста, — но скъпият мосю от Армантиер не се е вдигал вече четирийсет години. — Той нададе кудкудякащ смях, който едва не го уби и се задави в кашлица.

— Добре съм, добре — изрече най-сетне и отпусна глава назад. — Къде се губите досега?

— Как къде…

— Очаквах ви! — каза мумията. — Коя година сме сега? 1932? 1946? 1950?

— Топло, продължавай.

— Да не би да е 1960?

— Улучи — каза Кръмли.

— Видяхте ли, не съм съвсем изкукал. — Черната дупка на устата му потрепери. — Носите ли ми нещо за хапване?

— За хапване?

— Не, сигурно не. Едно хлапе ми мъкне храна, вкарва я по малко, за да не събори тия планини от драсканици. Само леко да ги бутнеш и всичко ще се сгромоляса. Май не е с вас, а?

Ние се озърнахме и поклатихме глави.

— Е, как ви се струва моята бърлога?

— Истински храм на печатното слово — отвърна Кръмли.

— Дяволски вярно — ухили се Рамзес II. — Започнах през 1925 година и после просто не можех да спра. Грабех и складирах. Всичко тръгна от един ден, когато забравих да изхвърля сутрешните си вестници. Докато се усетя, се бяха насъбрали за цяла седмица — „Трибюн“, „Таймс“, „Дейли Нюз“. Това там от дясната ви страна е 1939 година. До нея е 1940, а една купчина по-нататък — 1941. Като в аптека!

— А какво става, ако ви дотрябва конкретна дата, а тя е на метър и половина дълбочина? — попитах.

— Не ме притеснява. Кажи някоя дата.

— Девети април 1937 — изтърколи се от езика ми.

— Защо пък точно тази? — намеси се Кръмли.

— Остави момчето на мира — долетя съскане изпод парцалите. — Джийн Харлоу, починала на двайсет и шестгодишна възраст. Уремично отравяне. Поклонение на следващия ден. На погребалния обред пее дуетът Нелсън Еди и Джанет Макдоналд.

— Не може да бъде! — възкликнах.

— Впечатляващо, а? Дай още една!

— Трети май 1942 — изстрелях аз.

— Загива Карол Ломбард. Самолетна катастрофа. Кларк Гейбъл плаче.

Кръмли се извърна към мен.

— Ти май си много в час със смъртните дати на филмовите звезди.

— Не закачай хлапето — сряза го отново гробовният глас. — И тъй, какво ви води насам?

— Дойдохме… — започна Кръмли.

— Цялата работа е там, че… — обадих се и аз.

— Недейте — старецът вдигна вихрушка от прашни мисли. — Вие сте просто продължение!

— Продължение?

— Последният път, когато някой се качи на Маунт Лоу, търсейки място, откъдето да се хвърли, не му стигна куражът и той се върна обратно долу. Там го блъсна кола и му дойде акълът в главата. Но инак тук не е стъпвал човешки крак от… днес на обяд!

— Днес на обяд?!

— Че защо не? Какво лошо има да навестиш един немощен старец, потънал в прах, на който не му се е отварял парашутът от 32-ра година насам? Да, някой дойде само преди часове и ме повика през тези тунели от лоши новини. Помните ли приказката за вълшебното гърне с каша? Казваш му: „Гърненце, дай“ и то започва. Момчето му казало, но забравило думата за спиране. И така проклетата каша заляла целия град. Хората трябвало да си проправят с ядене път от врата до врата. Е, аз имам не каша, а новини. Та докъде бях стигнал?

— Как някой те повикал.

— А, да, от коридора между „Лондон Таймс“ и „Фигаро“. Една жена, ревеше като магарица. Чак си подмокрих гащите като я чух. Заплаши да ми събори купчините. Само веднъж да ги бутна, вика, и ще тръгнат като домино. Проклетата печатна архитектура ще те смаже!

— Бих предположил, че земетресенията…

— Не е като да е нямало. Поразбъркаха ми „Наводненията на река Яндзъ продължават“ и „Дучето завоюва“, но се оправих. Дори и след голямото, от 32-ра. Но тази побесняла жена ме обвини във всички земни грехове и поиска конкретни вестници от конкретни години. Казах й на кои редове да ги търси, обикновено държа специалните новини по-отгоре. Чух я как ровичка, а от псувните й на някой каруцар щяха да му пламнат ушите! А после тресна вратата и се омете. Нямаше кола, трябва да е дошла пеш. На вас разчитам да ми кажете коя е. Някакви предположения?

— Идея си нямам — отвърнах потресен.

— Виждате ли онова бюро там, дето е заринато с боклуци? Разчистете ги и вижте какво има отдолу.

Отидох до бюрото. Под купчина от паяжини, прахоляк и нещо, подобно на птичи изпражнения, намерих двайсетина овехтели покани. Вдигнах една и зачетох:

„Кларънс Ратиган и…“

— Давай нататък! — излая старият човек.

— „Констанс Ратиган — продължих невярващ на очите си — имат честта да ви поканят на сватбеното си тържество на връх Маунт Лоу, на 10 юни 1932 г., в три часа следобед. Осигурен превоз и шампанско“.

— Сега светна ли ти под шапката? — попита Кларънс Ратиган.

— Чакай малко — вдигнах поглед аз. — Кларънс Ратиган и Констанс Ратиган. Тук не трябва ли да пише моминското име на Констанс?

— Понамирисва ти на кръвосмешение, а?

— Най-малкото е странно.

— Защото нищо не разбираш — прошумоляха устните. — Констанс накара мен да се прекръстя! Преди се казвах Овърхолт. Тя каза, че по-скоро би пукнала, отколкото да се откаже от първокласната си фамилия в замяна на някакво просташко име.

— Значи си минал и през кръщене преди брачната церемония?

— Никога не го бях правил, но накрая да. Епископалният дякон в Холивуд реши, че съм се побъркал. Опитвал ли си се някога да спориш с Констанс?

— Аз, не…

— Все едно да спориш със стената! Пееше ми една песничка, „Обичай ме или ме остави“. Мелодията ми харесваше. Та без много да му мисля, отидох в църквата, там ме миропомазаха надве-натри и готово. Първият глупак в Америка, изгорил акта си за раждане.

— Не може да бъде — промълвих.

— Може, и още как. Какво толкова си зяпнал?

— Теб.

— Да, знам — рече старецът. — Не изглеждам пръв красавец. И тогава не бях. Виждаш ли онази месингова дръжка върху поканите? От мотрисата на Маунт Лоу е. На Ратиган й харесваше как я въртя. Бях обикновен ватман, за бога! Да ви се намира случайно бира? — изтърси той неочаквано.

Преглътнах конвулсивно.

— Казваш, че си първият мъж на Ратиган, а после питаш за бира просто ей така?

— Не твърдя, че съм бил първият, просто някой от всичките. Та какво стана с бирата? — той примлясна с устни.

Кръмли въздъхна и бръкна в джобовете си.

— Ето ти бира и шоколадови бонбони.

— О, чудесно! — старецът изплези език и аз поставих върху него един бонбон, подобно на нафора. — Жени и шоколад! Не мога да живея без тях! — После приседна, за да вземе бирата.

— Е, какво за Ратиган? — подканих го аз.

— А, да. Сватбата. Тя се возеше на мотрисата и щурееше по климата и природата, сякаш че бяха мое дело. После ми предложи брак и след като мина меденият месец, една нощ откри, че всъщност нямам нищо общо с климата и ледените висулки, набързо охладня и изчезна. Тялото ми никога вече не беше същото. — Той леко потрепери.

— И това е всичко?

— Какво значи всичко? На теб някога да ти е подмятала топките?

— Почти — прошепнах аз. После извадих тефтера с телефоните й. — Ето какво ни насочи към теб.

Той се взря в името си, оградено с червено мастило и замислено отпи глътка бира.

— Защо някой ще ви праща тук? Чакай! Ти да не се занимаваш с писане?

— Нещо такова.

— Ами разбира се! Откога я познаваш?

— От няколко години.

— Една година с Ратиган е като хиляда и една нощ. После не знаеш на кой свят си. По дяволите, синко, готов съм да се обзаложа, че ми оградила името, защото иска да напишеш автобиографията й. Като започнеш с мен, верния стар глупак.

— Не мисля — рекох.

— Да те е карала да си водиш бележки?

— Никога.

— Всъщност, би било страхотно. Кой би могъл да напише нещо по-диво и необуздано от книга за Констанс Ратиган? Истински бестселър! Лягаш си с нея и ставаш със сребърна лъжица в уста! Тичай веднага да търсиш издател! А аз ще ти разкривам интимни тайни срещу процент от печалбата. Разбрахме ли се?

— Процент, казваш.

— Дай сега още един бонбон и още бира. И искаш ли да узнаеш и други щуротии?

Аз кимнах.

— Виж тогава на съседната маса, в щайгата от портокали. Там има списък на поканените за сватбата.

Отидох и започнах да ровя сред купищата стари сметки, докато не попаднах на лист качествена хартия. Междувременно той заговори отново:

— Знаеш ли откъде идва името Калифорния?

— В смисъл…?

— Откъде произлиза. Навремето, през 1509 г., когато испанците напредвали на север от Мексико, те носели със себе си книги. В една от тях, отпечатана в родината им, се разправяло за кралица на амазонките, управлявала земя на мляко и мед. Кралица Калифия. А самата земя се наричала Калифорния. Испанците огледали тази долина тук, вкусили от млякото и меда и нарекли всичко наоколо…

— Калифорния?

— Да. А сега виж списъка на гостите.

Вдигнах го към очите си и начаса възкликнах:

— Боже мой! Калифия! Жената, на която пробвахме да се обадим днес! Къде е тя сега?

— Същото искаше да знае и Ратиган. Калифия е тази, която й предрекла нашия брак, но не и злощастния му край. Заради нея тя се вкопчи в мен с мъртва хватка и напълни къщата ми с отрепки и с евтино шампанско — всичко заради Калифия. А днес идва тук и ми крещи през тунела: „Къде по дяволите е тя? Ти би трябвало да знаеш!“ Не, изкрещях й в отговор, не съм ти крив аз. Калифия съсипа и двама ни. Затова върви, Констанс! Намери я и я убий, а после я убий отново!

Мумията се отпусна изтощено върху ложето си.

— Казал си й всичко това? — попитах. — Днес по обяд?

— Нещо от този род — въздъхна старецът. — Настървих я на кръв. Надявам се да открие онази проклета астроложка и да я… — Гласът му заглъхна. — Още бонбони?

Сложих един върху езика му. Той примлясна и заговори отново.

— Като гледате това жалко безгръбначно пред очите си няма да повярвате, но аз имам в банката над половин милион. Идете и проверете. Купувах акции на Уол Стрийт — не мъртви, но спящи — от 41-ва насам. Още от времето на Хирошима, на ядрените опити, на Никсън… Акции на „Ай Би Ем“, на „Бел“. Сега имам това чудесно имение с всички удобства и с гледка съм Лос Анджелис, а от супермаркета в Глендейл срещу щедър бакшиш ми пращат едно момче с консерви мляно говеждо, боб и бутилирана вода! Какво повече да искаш от живота! Е, приключихте ли вече да чоплите из миналото ми?

— Почти.

— Ратиган, Ратиган — продължи старецът. — Където и да минеше, предизвикваше подсвирквания и дрезгави овации. Появяваше и се във вестниците от време на време. Най-отгоре върху купчините. Четири отдясно, шест отляво. Оставяше лепкава диря след себе си, като охлюв. А сега е тръгнала да я чисти.

— Видя ли я с очите си?

— Не беше необходимо. Тоя крясък може да разцепи Румпелстилтскин3 и да го зашие отново.

— И искаше само адреса на Калифия, така ли?

— И вестниците! Да се задави с тях дано. Хората се разведат веднъж и край, а от нея няма мира.

— Мога ли да задържа това? — вдигнах аз поканата.

— Вземи десет, ако искаш. Единствените, които се отзоваха, бяха нейните момчета носни кърпички. Тя ги използваше и после ги захвърляше през рамо. Казваше, че винаги може да си поръча още. Така че взимай покани, вестници, каквото искаш. Как каза, че ти беше името?

— Не съм го казвал.

— И слава богу — изпъшка Кларънс Ратиган — А сега вън!

Кръмли и аз се заизнизвахме предпазливо по тесните, виещи се проходи. Пътьом си взехме вестници от осем различни купчини. Тъкмо бяхме стигнали входната врата, когато насреща ни се изпречи хлапе, помъкнало пълен кашон.

— Какво носиш там? — попитах.

— Продукти.

— Най-вече пиячка, предполагам?

— Продукти — повтори хлапето. — Той вътре ли е?

— И не се връщайте повече! — долетя гласът на Тутанкамон от недрата на печатната катакомба. — Няма да ме заварите тук!

— Явно да — отвърна си хлапето само, леко пребледняло.

— Три пожара и едно земетресение! И още предстоят! Помнете ми думата! — гласът на мумията заглъхна.

Кашонът явно не беше лек и аз отстъпих встрани.

— Заповядай, теренът е на твое разположение.

— Не мърдайте и не дишайте — каза хлапето и прекрачи прага.

С Кръмли стояхме без да мърдаме и да дишаме, докато то не се изгуби от погледите ни.