Хайде всички да убием Констанс

Трийсет и осма глава

Слепият Хенри ни чакаше в прохода, водещ към мястото за оркестъра и оттам към скритите в катакомбите гримьорни.

— Не ми казвайте — посрещна ни той.

— Какво, Хенри?

— Снимките от прожекционната горе са изчезнали. Капут, както би казал Фриц на майчиния си език.

— Да ти се връща — измърмори Фриц.

— Хенри, как отгатна?

— Не беше трудно. — Той фиксира незрящите си очи по посока на подземието. — Току-що бях при огледалата. Не ми трябваше светлина, а още по-малко пък бастунче. Просто стигнах на същото място, протегнах ръка и докоснах стъклото. Така се досетих, че и снимките горе трябва да са изчезнали. Опипах поне петнайсет метра огледала. Бяха напълно чисти. Цялото червило е изстъргано. Тъй че… — той кимна по посока на извисяващите се зад гърба ни балкони. — И там всичко е заминало, нали?

— Да — успях да произнеса потресено аз.

— Елате, ще ви покажа — покани с ръка Хенри.

— Чакай да включа фенерчето.

— Ех, момчето ми, кога най-сетне ще се научиш? — той се подсмихна и плавно запристъпва към ямата за оркестъра.

Аз го последвах. Фриц зяпаше странната ни процесия.

— Е? — попитах го. — Ти пък какво чакаш?

Той се размърда.