Хайде всички да убием Констанс

Четирийсета глава

Изведнъж се оказах в Мексико през 1945-а. Рим през 1950-а.

Катакомби.

Интересното при тъмнината е, че можеш да си представяш на воля мумии, наредени от стена до стена, изтръгнати от ковчезите си, защото не са могли да си платят погребалната такса.

Или пирамиди от черепи, белеещи край камарите от струпани кости като топки за поло, чакащи да ги затъркаляш със стика из полето.

Тъмнина.

И аз, хванат на кръстопътя между вечния здрач на Мексико и вечността, стаена под Ватикана.

Тъмнина.

Вдигнах очи към стълбата, водеща към безопасността — към слепия Хенри и към сърдития Фриц. Но те отдавна си бяха тръгнали и вече се намираха отвъд, при светлината и откачалките пред театъра на Грауман.

Чувах блъскането на прибоя, подобно на гигантско сърце, петнайсет километра надолу по течението. Там също бе безопасно. Но между мен и соления нощен вятър се простираха петнайсет хиляди метра мъждеещ бетонен под.

Косата на тила ми се изправи, защото…

Един блед мъж тътреше крака насреща ми.

Нямам предвид, че беше точно сакат, но имаше нещо странно в цялата му фигура, в лактите и коленете, в начина, по който се олюляваше главата му, а ръцете висяха отстрани като застреляни птици. Погледът му ме смрази.

— Аз те познавам — извика.

Изпуснах фенерчето.

Той го сграбчи и възкликна:

— Какво правиш тук долу? — Гласът му отекна в бетонните стени. — Ти не беше ли…? — И той каза името ми. — Разбира се, че си ти! Какво, търсиш да се скриеш ли? Смяташ да поостанеш? Добре дошъл, ако е така. Виж какво местенце си имаме тук. — Бледата му призрачна ръка описа дъга с фенера ми. — Тук съм не помня откога. Слязох уж да поразгледам, а никога повече не се върнах. Имам куп приятели. Искаш ли да те запозная?

Поклатих глава.

— Твоя работа. Ще кажеш, за какво са ми някакви подземни нещастници?

— Откъде знаеш името ми? — попитах. — Да не сме ходили заедно на училище?

— Значи не помниш? Да те вземат мътните!

— Харолд? — предположих. — Рос?

Тишина, като изключим някакви далечни капки.

Добавих още имена. В очите ми избиха сълзи. Ралф, Сами, Арнолд, все стари училищни другари. Гари и Филип, те заминаха на война, за бога.

— Кой си ти? Кога съм те познавал?

— Никой никога не познава когото и да е — каза той, отстъпвайки назад.

— Добри приятели ли сме били?

— Винаги съм знаел, че ти ще се справиш. И че аз ще се изгубя — долетя гласът му от километър разстояние.

— Войната.

— Аз умрях преди войната. Умрях след нея. Дори никога не съм се раждал — вече съвсем заглъхващ.

— Еди! Ед. Едуард. Едуардо, трябва да си ти! Сърцето ми заби по-бързо, а гласът ми укрепна.

— Кога ми се обади за последен път? Успя ли да дойдеш на погребението ми? Изобщо научи ли за него?

— Не, не съм — рекох, пристъпвайки полека.

— Идвай пак. Няма нужда да чукаш. Аз винаги ще съм тук. Чакай! — извика той. — Търсиш ли някого? Как изглежда тя? Чуваш ли ме? Как изглежда тя? Прав ли съм? Да или не?

— Да — отвърнах.

— Тръгна натам — посочи лъчът на фенерчето.

— Кога…?

— Току-що. Какво прави тя тук, в Дантевия ад?

— Как изглеждаше? — избухнах.

— Шанел №5!

— Какво?

— Шанел! Направо влудява плъховете. Ще има късмет, ако се добере до брега.

— Стой по-далеч от Масъл Бийч! — извиках аз.

— Защо?

— Просто така. Тя е някъде тук. Шанел №5!

Изтръгнах фенерчето от ръцете му и го насочих към бледото му лице.

— Къде е?

— Защо? — изсмя се диво той.

— За бога, не знам.

— Тръгна натам, да, натам.

Кикотът му отскачаше от всички посоки.

— Чакай! Нищо не виждам!

— Няма нужда да виждаш. Шанел!

Нов смях.

Извъртях лъча.

Докато той продължаваше да ломоти, до слуха ми долетя нещо като промяна във времето, като далечен дъжд. Само това липсваше, помислих си, внезапна буря — проклетото място щеше да се наводни първо до глезен, после до коляно и накрая да ме удави, преди да съм стигнал до морето!

Размахах фенера нагоре, назад, настрани. Нищо. Но звукът не спираше. Като усилващ се шепот, но не заради промяна във времето, не. Това не беше дъждовна вода, а гласове на хора, шляпане на боси крака по цимента, приглушеният ропот на дискретното откритие, спорене, любопитство.

Хора, помислих си, господи, още призраци като този тук, още гласове, целият проклет клан — сенки и сенки на сенки, като безмълвните привидения по тавана на Ратиган, духове, които се събираха, кръжаха и изчезваха в мъглата.

Ами ако нейните филмови призраци бяха успели да се откъснат от прожекционния апарат и бледите екрани горе в театъра, вятърът ги бе довял да се поразтъпчат, и те се бяха сдобили с гласове… тогава какво?

Глупости! Угасих светлината, защото моят нов познайник от дъждовния канал продължаваше да мънка и мърмори току пред лицето ми. Усетих горещия му дъх върху бузата си и отскочих назад, боейки се да не ме допре или да не отприщя повторно потока от безплътни гласове, които приближаваха и ставаха все по-силни. Тъмнината прииждаше, невидимата тълпа се сгъстяваше, а този безумец се извисяваше все по-близо, все по-високо, докато накрая не усетих подръпване за ръкава — те искаха да ме сграбчат, да ме задържат, да ме пленят и аз знаех, че не бива да чакам, а да си плюя на петите и да бягам с всички сили, надявайки се, че всички те са безкраки уроди!

— Аз… — изблеях.

— Какво има? — викна приятелят ми.

— Аз…

— Защо се боиш? Виж! Виж тук!

В следващия миг бях хвърлен и блъснат през мрака към още по-плътен мрак, който представляваше маса първо от сенки, а после и от плът. Тълпата се бе скупчила около нечия фигура, която плачеше, ридаеше и скърбеше — звукът на жена, давеща се в тъмнина.

Сред нейните вопли, които затихваха само за да избликнат отново, аз пристъпих по-близо.

И тогава на някой му хрумна да щракне запалка, тъй че малкият, синкав пламък потрепна, озарявайки загърнатото в размъкнат шал същество, тази изтерзана душа.

Вдъхновено от него, друго пламъче блесна в нощта, съскайки пръсна светлина и укрепна. После още едно и още едно — огнени езичета като рой светулки, събрани в кръг, докато чернотата не започна да отстъпва. Шест, дванайсет, двайсет, открояващи гласа, даващи му форма, разголващи терзанието. Колкото повече ставаха светулките, толкова по-остро се извисяваше писъкът, молейки за някакъв невидим подарък, за признание, за внимание, настоявайки да живее, претендирайки за обяснение на своята форма, лице и присъствие.

— Без моите гласове аз съм загубена! — ридаеше той.

Какво? Помислих си. Какво беше това? Звучеше познато! Почти се досещах. Почти знаех. Какво?

— Камбанен звън слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове! — не спираха воплите.

Какво? Почти ми идваше на езика. О, боже, какво беше това? И тогава откъм далечното море нахлу бурен порив на вятър, напоен с мирис на сол и грохот на гръмотевици.

— Ти! — извиках аз. — Ти!

И всички светлинки угаснаха със стон, оставяйки след себе си пълен мрак.

Аз извиках името й, но единственият отговор бе порой от викове и лавина от тропот на препускащи нозе.

Посред рева, гълчавата и суматохата нечия мека плът допря ръката ми, лицето ми, коляното ми и след това изчезна, а аз отново креснах:

— Ти! Ти!

После настъпи огромен водовъртеж, като хиляди воденични улеи от тъмнина, от която един-единствен пламък блесна край устата ми и един от странните зверове изруга при вида ми с думите:

— Ти я подплаши! Ти!

Безброй ръце се протегнаха да ме сграбчат, докато не политнах назад.

— Не! — извиках и се втурнах слепешката, молейки се да е към морето, а не по посока на призраците.

Препънах се и паднах. Фенерчето ми полетя по пода. Господи, помислих си, ако сега го изгубя…

Запълзях на ръце и колене, молейки се да го напипам.

Накрая пръстите ми се сключиха около него и това възкреси тялото ми, изправи ме отново на крака. Олюлявайки се под напора на стихията отзад, се понесох в пиянски бяг. „Само не падай, дръж се!“ си повтарях, уловил се за лъча светлина като за спасително въже. Дали им се отскубвах, дали приближаваха, какво ли чакаха останалите? Сърцето ми щеше да изхвръкне.

И в този момент тунелът се разцепи от най-славния звук. Отпред изникна зарево като изгрев пред портите на рая, последвано от тръбата на автомобилен клаксон. Кола!

Хора като мен мислят в кинокадри, угасващи за миг, но пронизителни като блясъка на мълния. Филм на Джон Форд, мина ми през ума. Долината Монюмънт Вали! Индианците напират, но ето, че идва проклетата кавалерия!

Защото пред мен, носейки се с пълна газ откъм морето, бе моето спасение, старата таратайка. На предната седалка, полуизправен, се виждаше Кръмли. Ругаейки с най-грозните думи, които бе изричал, проклинайки ме с най-долните проклятия, но все пак щастлив, че ме е открил — и същевременно пръскащ се от яд заради поредната ми изцепка.

— Не ме убивай! — извиках. Колата наби спирачки пред мен.

— Не и докато не се измъкнем оттук! — изкрещя той. Тъмнината, пронизана от фаровете, отстъпи назад. Стоях като вцепенен, докато той размахваше ръце, пръскаше слюнки и свиреше с клаксона, заслепен от ярост.

— Имаш късмет, че скапаната кола успя да влезе в тунела! Какво става?

Аз се взрях в мрака зад гърба си.

— Нищо.

— Е, тогава няма нужда да те качвам! — Той наду газта.

Аз скочих и се приземих върху седалката с такъв размах, че шасито изстена.

Кръмли ме улови за брадичката.

— Добре ли си?

— Вече да.

— Ще трябва да излизаме на заден.

— На заден? — извиках. Сенките започваха да се надигат. — С шейсет километра в час?

— С осемдесет! — очите му се взираха в мрака. — Сачел Пейдж17 казва: „Никога не поглеждай назад, не знаеш какво те дебне там.“

Дузина фигури се откроиха в светлината.

— Давай! — изкрещях.

И ние тръгнахме…

Със сто километра в час, на заден ход.

— Хенри се обади — изкрещя Кръмли. — Каза, че си глупав марсианец и къде да те открия!

— Хенри — промълвих.

— А после се обади Фриц! Каза, че си два пъти по-глупав, отколкото смята Хенри!

— Така е! По-бързо!

По-бързо.

Вече можех да чуя прибоя.