Хайде всички да убием Констанс

Седемнайсета глава

Слънцето отдавна бе залязло, когато телефонът иззвъня.

— Знаеш ли кое време е? — попита Кръмли.

— О, боже, вече се е мръкнало!

— Явно не ти се отразява добре, когато хората мрат покрай теб. Свърши ли вече с хлипането? Не мога да понасям истерични хълцащи сестри или извънбрачни синчета, стиснали носни кърпички.

— Да не съм ти извънбрачно синче?

— Влизай в банята, измий си зъбите и вземи броя на „Дейли Нюз“ от верандата си. Чуках на вратата, но ти беше отнесъл плувката. А колкото до Кралица Калифия, вместо да предсказва твоето бъдеще по-добре да беше погледнала своето.

— Да не би да е…

— В седем и половина тръгвам обратно към Бънкър Хил. Искам да ме чакаш отвън, с чиста риза и чадър!

В седем и двайсет и девет бях на прага, с чиста риза и чадър. Когато влязох в колата, Кръмли ме улови за брадичката и огледа лицето ми.

— Ей, светът още не е свършил!

После наду към Бънкър Хил.

По някаква причина фасадата на „Калахан и Ортега“ изведнъж ми се стори по-различна.

Пред къщата на Кралица Калифия нямаше коли нито от полицията, нито от моргата.

— Май никой не се е впечатлил особено — каза Кръмли, спирайки до бордюра. — Виж какво пише там.

Разгърнах вестника в скута си. Събитието не беше отразено в заглавията, а само на страницата с некролозите.

„Известна ясновидка, звезда от епохата на нямото кино, умира при злополука. Алма Краун, известна още като Кралица Калифия, е намерена мъртва на стъпалата на дома си в Бънкър Хил, явно пострадала при падане. Съседите чули тревожните крясъци на пауна й. Нейната книга «Химията на хиромантията» става бестселър през 1939 година. Пепелта й ще бъде разпръсната в египетската Долина на царете, където според някои е родното й място.“

— Глупости на търкалета — каза Кръмли.

Видяхме, че някой седи на прага на къщата и приближихме. Беше млада жена около двайсетте, с дълга, черна коса и матов тен на циганка. Тя кършеше ръце и стенеше, а по обърнатото й към вратата лице се стичаха сълзи.

— Защо, о боже, защо — нареждаше тя.

Отворих входната врата и надникнах вътре.

— Не може да бъде — възкликнах неволно.

Кръмли застана до мен и впери поглед в опустошението.

Защото къщата беше напълно празна. Всички картини, кристални топки, карти таро, лампи, книги, грамофонни плочи и мебели бяха изчезнали. Сякаш някаква мистериозна превозваческа фирма бе дошла и вдигнала всичко с камиона си.

Влязох в малката кухня и започнах да отварям чекмеджетата. Бяха празни, като минати с прахосмукачка. В килера нямаше подправки, нито консерви. В шкафовете нямаше да се намери дори и троха за пауна отвън.

Гардеробът в спалнята бе претъпкан със закачалки, но не и с рокли с размера на палатки, нито с чорапи или обувки.

Двамата с Кръмли излязохме отново и потърсихме обяснение в лицето на младата циганка.

— Видях всичко — проплака тя, сочейки в различни посоки. — Те ограбиха къщата! Защото били бедни. Голяма работа! Бедни! Щом полицията си тръгна, нахлуха от отсрещната страна на улицата — старици, мъже, дечурлига. Събориха ме на земята, смееха се, крещяха, тичаха напред-назад, носейки столове, завеси, книги, картини. Дръж това, вземи онова! Фиеста! За един час опразниха всичко. После отидоха в онази къща там! Господи, тези смехове. Вижте ръцете ми, целите са в кръв! Искате ли от нещата на Калифия? Идете, похлопайте отсреща! Защо не го направите?

Кръмли и аз седнахме от двете й страни. Той взе лявата й ръка, а аз — дясната.

— Гадини мръсни — простена тя. — Гадини.

— Виж — рече Кръмли. — Няма какво повече да правиш тук. Можеш да си вървиш у дома. Вътре не е останало нищо, което да пазиш.

— Тя е вътре. Отнесоха тялото й, но тя още е там. Ще стоя, докато не ми каже да си ходя.

И двамата надзърнахме през раменете й към отвора на вратата и към масивния, невидим призрак.

— Как ще разбереш, когато те пусне?

Циганката избърса очи.

— Ще разбера.

— Ей, накъде тръгна? — попита Кръмли.

Защото аз бях станал и се бях упътил надолу по стъпалата. Прекосих улицата и почуках на отсрещната врата.

Тишина.

Почуках отново.

Погледнах през един страничен прозорец. Видях очертанията на мебели посред стаята, където не им беше мястото. Имаше също твърде много лампи и навити килими.

Ритнах вратата, изругах и се отдръпнах назад, готвейки се да крещя пред всички врати подред, когато момичето приближи и тихо ме докосна по ръката.

— Вече мога да си вървя — промълви.

— Ами Калифия?

— Казва, че всичко е наред.

— Да те откараме? — кимна към колата Кръмли.

Тя не можеше да откъсне очи от дома на Калифия, от центъра на цяла Калифорния.

— Имам приятели близо до Ред Рустър Плаза. Ако ви е удобно…

— Разбира се.

Когато потеглихме, тя извърна глава към отдалечаващия се дворец на кралицата.

— Утре ще дойда пак — извика.

— Тя знае, че ще го направиш — казах аз.

Подминахме бюрото „Калахан и Ортега“, но този път Кръмли не го удостои с поглед.

През целия път докато возехме циганката, никой не обели и дума.

— Шантава работа — казах на връщане. — Напомня ми за един приятел преди години. Когато умря, имигрантите от Куернавака нахлуха в дома му, ограбиха колекцията му от стари фонографи от началото на века, плочите на Карузо, мексиканските маски. Оставиха мястото празно като египетска гробница.

— Това е то да си беден — отбеляза Кръмли.

— И аз съм отрасъл в бедност. Но никога не съм крал.

— Може би просто не си имал подходяща възможност.

Подминахме двореца на Кралица Калифия за последен път.

— Като нищо може да е там. Циганката знае какво приказва.

— Тя сигурно знае. Но на теб ти хлопа дъската.

— Просто ми дойде много — опитах да се защитя. — Твърде много. Първо Констанс ми връчва два злокобни телефонни указателя и изчезва. После почти се удавяме в двайсет хиляди левги стари вестници. А сега, за капак, и мъртва кралица. Започвам да се чудя, дали всичко е наред с отец Ратиган?

Кръмли изви волана и спря край една телефонна кабина.

— Ето ти монета!

Влязох вътре и набрах номера на катедралата.

— Извинете, исках да попитам дали господин… — запънах се и се изчервих. — Дали отец Ратиган е добре?

— В какъв смисъл добре? В момента е на изповед.

— А, много се радвам — рекох глупаво. — Стига и този, когото изповядва, също да е добре.

— Никой никога не е добре — отряза гласът и затвори.

Довлякох се обратно до колата, където Кръмли ме изгледа изпитателно.

— Е?

— Още е жив. Къде ще ходим сега?

— Знам ли. Но оттук нататък даваш обет за мълчание. Нали знаеш католическите обети? Затваряш си устата, инак ще гориш в ада. Ясно?

Отидохме до градската палата на Венис. Кръмли слезе и затръшна вратата.

Бави се около половин час. Когато се върна, подаде глава през шофьорския прозорец и каза:

— Слушай внимателно. Току-що си взех една седмица болнични. За това време имаме да свършим много работа — да открием Констанс, да опазим свещеника на „Света Вибиана“, да възкресим няколко мъртъвци и да предупредим жена ти да ме възпре, ако река да те удуша. Кимни с глава, ако си разбрал.

Аз кимнах.

— През следващите двайсет и четири часа няма да се обаждаш без разрешение! Къде са сега онези проклети телефонни указатели?

Подадох му Книгите на Мъртвите.

Кръмли седна зад волана и ги изгледа смръщено.

— Можеш да кажеш нещо за последно, преди да млъкнеш!

— Ти си най-добрият ми приятел — изтърсих.

— Толкова по-зле — каза той и настъпи газта.