Хайде всички да убием Констанс

Четиринайсета глава

Катедралата „Света Вибиана“ ни очакваше в центъра на Лос Анджелис. Към обяд се качихме в колата и се насочихме на изток, като избягвахме големите булеварди.

— Гледал ли си някога У. К. Фийлдс в „Ако имах един милион“? — попита Кръмли. Купи си няколко вехти таратайки и се забавляваше да блъска с тях невъзпитаните шофьори. Не е ли супер? Затова мразя магистралите. Падам си по пътното насилие. Ей, слушаш ли ме изобщо?

— Виж я ти Ратиган — промълвих. — А аз си мислех, че я познавам.

— Човече — засмя се добродушно Кръмли. — Ти не познаваш никого. Така и няма да успееш да напишеш велик американски роман, защото не виждаш по-далеч от носа си. Фантазираш си качества там, където ги няма и затова плодиш приказни принцеси и девствени пастирки. Но повечето писатели не умеят дори това, тъй че продължавай да пускаш розови сапунени мехури. Остави реалистите да се ровят в грубата същност на живота.

Останах мълчалив.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — излая той, но после смекчи глас. — Обичаш хора, които не заслужават да бъдат обичани.

— Като например теб ли?

Кръмли ме изгледа предпазливо.

— Е, аз не съм чак толкова лош. Вярно, имам куп трески за дялане, но инак не съм червив отвътре. Чакай! — той натисна спирачките. — Ето го и храмът божи!

Погледнах към катедралата, около която като в замръзнал кадър цареше мъртвешкото запустение на квартала „Скид Роу“.

— Няма ли най-сетне да построят нещо свястно тук — рекох, когато спряхме. — Е, идваш ли с мен?

— Ти луд ли си? Та мен ме изритаха от изповед още на дванайсет, когато си бях ожулил коленете в нечестиви занимания с жени.

— Смяташ ли някога пак да вземеш причастие?

— Когато легна да умирам. Хайде, скачай. От Кралица Калифия, та на Кралицата на ангелите.

Аз слязох от колата.

— Кажи едно „Аве Мария“ и заради мен — подвикна Кръмли подире ми.