Хайде всички да убием Констанс

Двайсет и шеста глава

Беше жена. Бети Кели, помощничката на отец Ратиган, с която се бях чувал и преди, ломотеща несвързано, молеща за милост.

Единствената милост, която можех да й предложа, бе да намина да я видя.

— Моля ви, побързайте, или и аз също съм мъртва! — изплака тя.

Когато Кръмли и аз пристигнахме, тя стоеше пред входа на катедралата. Минаха няколко секунди преди да ни забележи, след което вдигна безсилно ръка в нещо като поздрав и отпусна очи. Доближихме я и аз представих Кръмли.

— Много съжалявам — добавих.

Тя вдигна глава.

— Но вие сте онзи, който разговаряше с отеца — възкликна. — О, боже, заповядайте вътре.

Главният вход вече бе заключен за през нощта, тъй че минахме през странична врата. Щом пристъпихме под свода, тя се олюля и насмалко не падна. Аз я улових подръка и я заведох до една от скамейките, където тя се отпусна, останала без дъх.

— Дойдохме колкото се може по-бързо — уверих я аз.

— Познавахте ли го? — Думите излизаха с мъка от устата й. — Всичко е толкова объркващо. Да сте имали общи близки, приятели?

— Познаваме негова роднина — каза Кръмли. — Със същата фамилия.

— Ратиган! Тя го уби. Не, чакайте — сграбчи ръкава ми тя, тъй като бях скочил на крака. — Нямам предвид буквално. И все пак го уби.

Седнах обратно, целият изстинал. Кръмли отстъпи назад, а тя се вкопчи в лакътя ми и започна да шепне:

— Идваше тук, понякога по три пъти на ден, да се изповядва. Отначало кротко, но после изпадаше в някакъв бяс. Когато си тръгваше, бедният отец изглеждаше като попарен. Но тя почти не си ходеше, а просто стоеше, докато той съвсем не повехна, изгуби апетит, само алкохолът в долапа намаляваше. Оставяше я да фучи на воля. Когато проверявах изповедалнята след нея, вътре миришеше като след удар от мълния. И все крещеше едно и също.

— Какво?

— „Аз ги убивам, убивам ги!“ — повтаряше. — „И ще продължа, докато не ги избия до крак. Помогни ми да ги убия, благослови душите им! Тогава ще довърша и останалите. Всички до един! Махни ги от плещите ми, от живота ми! Тогава, отче, ще бъда свободна, чиста! Но помогни ми да ги погреба така, че да не се върнат повече! Помогни ми!“ А той й отвръщаше: „Махни се от мен! Какво за бога искаш да сторя?“ „Помогни ми да ги махна, моли се над тях, за да не стават отново, да си стоят мъртви! Кажи да!“ „Вън,“ изкрещя отецът и тогава тя каза още по-лоши неща.

— Какви?

— Каза: „Тогава проклет да си, проклет, проклет, да гориш в ада!“ Гласът й беше толкова силен, че хората си излязоха. Отецът трябва да е изпаднал в истински шок. Чух стъпките й, когато избяга в мрака и зачаках той също да излезе, да каже нещо. Най-сетне се престраших и отворих вратата на изповедалнята. Той беше вътре, но нямаше как да промълви, защото беше… мъртъв.

Тук помощничката остави сълзите да се стичат свободно по бузите й.

— Бедният човек — каза тя. — Тези кошмарни думи навярно са спрели сърцето му, както насмалко да спрат и моето. Трябва да намерим тази ужасна жена. Да я накараме да си вземе думите обратно, за да може той да живее отново. Боже, какви ги говоря. Като си помисля как се беше свлякъл, сякаш бе изсмукала кръвта му. Познавате ли я? Кажете й, че е сторила най-лошото. Е, това е. Изхвърлих всичко от себе си, стоварих го върху вас. Как ще се изчистите сега? То вече е ваше, съжалявам, че ви го причиних.

Погледнах надолу към костюма си, сякаш очаквах да видя повръщано.

Кръмли отиде до изповедалнята, отвори и двете врати и се взря в тъмнината. Аз застанах до него и си поех дълбоко дъх.

— Подушвате ли? — попита Бети Кели. — То е там и продължава да разяжда. Казах на кардинала да я разруши и изгори.

Вдишах за сетен път и долових дъх на овъглено и на огньовете на свети Елмо.

Кръмли затвори вратите.

— Няма да помогне — каза Бети Кели. — Тя още е вътре. Както и той, бедната душа, съсипан и мъртъв. Два ковчега, редом един с друг. Бог да ни е на помощ. Аз ви изтормозих. Сега Имате същия вид, както и нещастният отец.

— Не говорете така — рекох немощно.

— Няма — отвърна тя.

И воден от Кръмли, се повлякох към изхода.