Хайде всички да убием Констанс

Трийсет и първа глава

Хенри отново се приведе, тръкна един от червеникавите надписи и поднесе пръст към устата си.

После мина на следващото огледало, повтори движението и остави езика си да прецени.

— Различни аромати — отбеляза.

— Като различни жени?

— Боже, сякаш беше вчера. — Той стисна здраво клепачи. — Толкова много жени са минали през ръцете ми, през сърцето ми, идваха и си отиваха невидими, оставяйки само аромата си. Защо сега се чувствам като в задънена улица?

— Защото и аз се чувствам по същия начин.

— Кръмли казва, започнеш ли да отвърташ крановете, стой настрана. Ти си добро момче.

— Не съм никакво момче.

— Звучиш като на четиринайсет, когато гласът ти тепърва мутира и ти никнат мустачки.

Той пристъпи, докосна поредното огледало и се вгледа с незрящите си очи в древната следа, останала по върховете на пръстите му.

— И всички тези са свързани с Констанс?

— Така ми се струва.

— Ти умееш да усещаш със стомаха си, знам го по твоите книги, които са ми чели. Мама обичаше да казва, че силният нюх е по-добър от два мозъка. Повечето хора мислят твърде много с главите си, докато би трябвало да внимават кога ги свива под лъжичката. Тя наричаше това своя домашен паяк. Чуеше ли някой лъжлив политик да дърдори, паякът се свиваше на топка и тя поклащаше глава: не. Но ако паякът я гъделичкаше с крачета, значи всичко беше наред и тя се усмихваше: да. И ти си същият. Обичаше да чете историите ти. Казваше, че не пишеш мрачни, зловещи неща, а си служиш с крачетата на паяка под ребрата си. Все повтаряше: „Това момче никога няма да се разболее, никога няма да се остави хората да го отровят. То знае как да повръща гадостта, като кара паячето в себе си да я изхвърля. Няма да стои буден посред нощ и да има лош живот, остарявайки на младини. От него би станал чуден доктор — да реже болката и да я маха от другите.“

— Майка ти е казала това? — изчервих се аз.

— Жената имаше дванайсет деца, шест погреба, а останалите шест отгледа. Също така един лош и един добър съпруг. Отбираше от много неща, тъй че не бой се, остави чувството да те води.

— Ще ми се да съм я познавал.

— Тя още е тук. — Хенри сложи длан върху гърдите си.

После извади тъмните си очила от джоба, избърса ги и ги сложи на носа си.

— Така е по-добре — измърмори, като продължи да изучава невидимите огледала. — Тази Ратиган, с имената, които драска и всичко останало, да не е случайно побъркана? Би ли казал, че е с всичкия си?

— Странна е. Обича да плува навътре в морето, чувал съм я да се надлайва с тюлените. Изобщо, волна душа.

— Хич да не се беше връщала оттам.

— Херман Мелвил — измърморих.

— Какво?

— Отне ми години да прочета „Моби Дик“. Мелвил е трябвало да си остане в морето заедно с Джак, своя любящ приятел. Какво му е дала земята? Откъснала е душата от тялото му. Прекарал е трийсет години сврян в някаква митница, ни жив, ни умрял.

— Бедният кучи син — прошепна Хенри.

— Бедният кучи син — повторих като тихо ехо аз.

— Смяташ, че и Ратиган също не е бивало да се връща на брега, в луксозната си къща на плажа?

— Къщата й е голяма, светла, бяла и красива, но същевременно е гробница, пълна с призраци. Като тези от киносалона горе — десет метра високи, петдесет години широки — или като огледалата покрай нас. И сред всичко това една жена, мразеща всички по неизвестни причини.

— Бедната кучка — промълви Хенри.

— Да, кучка — казах аз.