Хайде всички да убием Констанс

Трийсет и шеста глава

Взех такси обратно до моето малко бунгало на брега. Имах нужда да помисля.

И изведнъж: Бам! По вратата се разнесе удар като от парен чук.

Скочих да отворя, преди да е станала на трески.

Ослепи ме светкавица, блеснала от кръглата леща, напъхана в едно свирепо око.

— Здравей, Едгар Уолъс, негоден проклет кучи син — извика нечий глас.

Отстъпих назад, поразен, че ме нарича с името на Едгар Уолъс, този евтин наемен драскач.

— Здравей, Фриц, копеле недно такова — извиках в отговор.

— Влизай вътре!

— Какво си се сврял тук? — Фриц Уонг нагази върху килима така, сякаш носеше подковани военни обувки. Чукна токове и задържа монокъла си във въздуха, за да ме фокусира по-добре.

— Остаряваш, като гледам — възкликна с облекчение.

— Ти пък си вече стар — не му останах длъжен аз.

— Ще се обиждаме, а?

— Каквото повикало, такова се обадило!

— Я не ми крещи такъв!

— Първо ти престани! Чу ли се как ме нарече?

— Мики Спилейн по-добре ли ти звучи?

— Вън!

— Джон Стайнбек?

— Стига вече, ще ми пукнеш тъпанчетата.

— А така чуваш ли ме? — прошепна той.

— Да, за съжаление.

От гърлото му се разнесе лаещ смях.

— Милото ми копеленце.

— Скъпият ми незаконен татко!

И ние се сграбчихме в желязна прегръдка, разтърсвани от пристъпи на смях.

Фриц Уонг избърса очи.

— Е, след като приключихме с формалностите — избоботи, — как я караш?

— Жив съм още. Ти?

— Едва кретам. Намира ли ти се нещо за освежаване?

Извадих от бирата на Кръмли.

— Каква е тая пикня? — намуси се Фриц. — Нямаш ли вино? Е, какво да се прави… — Отпи и направи кисела гримаса. — Така — настани се той тежко в единственото ми кресло. — Кажи сега, с какво мога да ти помогна?

— Какво те кара да мислиш, че се нуждая от помощ?

— Ти винаги се нуждаеш. Чакай малко! Това не се търпи! — Той изтрополи по верандата в дъжда и след малко се върна с бутилка бургундско вино. Без да обели и дума, го отвори с лъскав сребрист тирбушон, който измъкна някъде от джобовете си.

Аз донесох две стари, но чисти бурканчета от конфитюр. Фриц ги изгледа презрително, докато наливаше.

— 1949-та! Страхотна година. Очаквам бурни овации!

Аз отпих.

— Не го гълтай така! — викна ми той. — Наслади се! Вдъхни аромата, за бога!

Разклатих бурканчето и го помирисах.

— Добро е.

— Добро? Само това ли ще кажеш?

— Нека помисля.

— Какво има да му мислиш, мътните те взели! Пий с носа си! Издишай през ушите!

Той ми показа как, със затворени очи.

Аз направих същото.

— Отлично.

— А сега сядай някъде и мълчи.

— Това е моят дом, Фриц.

— Но в момента не е.

Седнах на пода с гръб, опрян на стената, а той се приведе над мен като Цезар, разглеждащ мравуняк между краката си.

— А сега изплюй камъчето.

Аз го повъргалях в устата си и го изплюх.

Когато свърших, той с нежелание ми доля чашата.

— Не че заслужаваш — измърмори, — но все пак се опита да покажеш уважение към реколтата. — После отпи с благоговение от бурканчето си и продължи: — Никой не може да разреши загадката с Ратиган, освен аз. Или трябваше да кажа освен мен? Млък, не казвай нищо.

Той отвори външната врата към прекрасния, неспирен дъжд.

— Харесваш ли такова време?

— Обожавам го.

— Нещастник! — Фриц намести монокъла си и обгърна брега с дълъг поглед. — Онова там е къщата на Ратиган, нали? И не се е прибирала от седем дни? Да не е умряла? Не, тя може да сее трупове след себе си, но нея самата никога няма да я открият мъртва. Един ден просто ще изчезне и никой няма да знае какво се е случило. А сега искаш ли и аз да изплюя камъчето?

Той разля остатъка от виното, и ми разказа, че в момента е без ангажименти, безработен. Че не е правил филми от две години. Всички го смятали за твърде стар.

— Та аз съм най-младият креватен акробат на три континента! — викна протестиращо. — Сега ми е паднала в ръцете пиесата на Бърнард Шоу за Жана д’Арк. Но как да екранизираш такова невероятно произведение? А в същото време имам и един роман на Жул Верн, без никакви авторски права, който плаче да го направиш на филм, и някакъв малоумен продуцент, който нищо не говори и само краде. Затова ми трябва второразреден писател на научна фантастика — ей такъв като теб, да пипне малко сценария на този шедьовър. Кажи да.

Преди да успея да отговоря, небето се разцепи от светкавица и през поривите на дъжда долетя оглушителен тътен. Когато той се разнесе, Фриц тъкмо излайваше:

— Добре, нает си! Сега, имаш ли още нещо за показване или споделяне?

Аз показах и споделих.

Снимките, изрязани от древните вестници и налепени със скоч по стената над леглото ми. Фриц трябваше да заеме полулегнало положение, за да ги разгледа, ругаейки тихо.

— За човек, разполагащ само с едно око и загубил другото в дуел…

— Дуел? — възкликнах. — Никога не си ми казвал, че…

— Млъкни и прочети имената под снимките на германския циклоп-режисьор.

Аз му ги прочетох.

Фриц ги повтаряше след мен.

— Да, тази я помня — докосна един от избледнелите образи. — И тази също. И ето тази. Ама че галерия си събрал.

— Работил ли си с някои от тях?

— По-скоро съм оправял две или три в един мотел в Санта Барбара. Не че се хваля. Едно нещо или е вярно, или не.

— Знам, Фриц, ти никога не си ме лъгал.

— Лъгал съм те, но ти си бил твърде глупав, за да усетиш. Поли. Моли. Доли. Звучи като някаква глупава тиролска песничка. Но чакай… дали е възможно… Разбира се! — Той се наведе по-близо и примижа, нагласяйки монокъла си. — Толкова ли съм тъп, та да не забележа веднага. Но помежду тях измина време. Години. Тази и тази, и онази там. Да ме вземат мътните!

— Какво, Фриц?

— Те всичките са една и съща актриса, една и съща жена. Различна коса, различна прическа, различен цвят, различен грим. Плътни вежди, тънки вежди, никакви вежди. Тънки устни, сочни устни. Дълги клепки, къси клепки. Женски номера. Една жена ме доближи на Холивуд Булевард миналата седмица и попита: „Помниш ли ме?“ „Не“, отвърнах. „Аз съм еди-коя си.“ Гледам носа й — корекция. Гледам устата й — пластична операция. Веждите? Нови. А освен това свалила петнайсет килограма и се изрусила. Как по дяволите да я позная коя е? Но тези снимки, откъде си ги взел?

— От Маунт Лоу.

— А, от оня смахнат събирач на вестници. Веднъж се качих при него, да търся някакви материали. Отказах се. Не можех да дишам сред тия камари от хартия. Казах му, когато поразчистиш малко тук, обади се! Каква муха й влезе в главата на Констанс да се жени за тоя мухльо, представа си нямам. Само като си помисля, че съм й бил режисьор в три филма, без изобщо да отгатна, че е тя. Тая жена може да скрие топката и на самия дявол!

— Може би причината е, че си бил твърде увлечен да ухажваш Марлене Дитрих?

— Да я ухажвам? Така ли му викат вече? — Фриц нададе лаещ смях и се надигна от ръба на леглото. — Свали тия проклети снимки от стената. Ако ще ти помагам, ще ми трябват.

— Има и още като тях — казах. — В Китайския театър на Грауман, в старата прожекционна…

— При оня вмирисан изкуфеняк ли?

— Не бих го нарекъл така.

— Защо не? При него имаше една липсваща ролка от филма ми „Атлантика“, от киностудия „УФА“. Отидох да си я търся, а той се опита да ме върже в креслото и да ме накара да гледам насила серии от „Рин Тин Тин“. Пусна ме да си ходя идва когато заплаших, че ще се хвърля от балкона. Такива работи.

Той разстла снимките върху леглото и ги загледа свирепо през монокъла си.

— Но казваш, че при него имало още от тези?

— Да — отвърнах.

— Какво ще кажеш да се повозиш в Алфа-Ромео със сто и петдесет километра в час и да стигнеш до „Грауман“ за по-малко от пет минути?

Кръвта се смъкна от лицето ми.

— Знаех си, че ще ти хареса — и Фриц изхвръкна навън под дъжда.

Докато стигна до колата му и падна върху седалката, гумите вече вдигаха пушилка.