Докато прекосявахме града, бях като балон с горещ въздух, изпълнен с Големи Надежди5. Кръмли постоянно ме ръчкаше с лакът, за да ме успокои. Но първо трябваше да стигнем до онази, другата църква.
— Църква — мърмореше спътникът ми. — Откога прожекциите с билетчета замениха Отеца, Сина и Светия дух?
— От времето на „Кинг Конг“, ето откога! От 1932-ра. Фей Рей ме е целувала по бузата.
— Направо ми се гади от теб. — Кръмли включи радиото.
„… днес следобед“, прозвуча гласът на говорителя. „Маунт Лоу е…“
— Тихо! — казах аз, а стомахът ми се превърна в буца лед.
„Смърт… полиция…“ продължаваше гласът. „Кларънс Ратиган… жертва…“ Тук сигналът за миг се изгуби в пращене. „Странен нещастен случай… жертвата задушена… стари вестници. Навярно помните инцидента с братята от Бронкс преди години, убити от паднали камари със стари вестници. Вестниците…“
— Изключи го.
Кръмли завъртя копчето.
— Нещастната изгубена душа — казах аз.
— Дали наистина е била толкова изгубена?
— Толкова, колкото е можела да бъде, без да напусне стопанина си.
— Искаш ли да минем оттам?
— Давай — отвърнах с подсмърчане.
— Ти дори не го познаваше — рече Кръмли. — Какво си се размекнал?
В подножието на Маунт Лоу стоеше самотен полицай на мотоциклет. Колегите му и колата от моргата явно вече се бяха изнесли. Кръмли свали стъклото на прозореца.
— Нещо пречи ли да се качим догоре? — попита.
— Само аз — рече ченгето. — Но тъкмо си тръгвах.
— Имаше ли репортери?
— Не, новината не си струваше.
— Има си хас — рекох аз и подсмръкнах отново.
— Добре, добре — изръмжа ми Кръмли. — Стискай зъби поне докато не потеглим.
Аз ги стиснах и се умълчах в седалката.
Мотоциклетът избръмча и се изгуби в далечината, а ние предприехме дългото следобедно пътешествие до руините на храма от Карнак, до унищожената Долина на царете, до изгубеното Кайро, както ги описвах аз, докато пъплехме нагоре.
— Лорд Карнарвън е изкопал един цар — казах — а ние закопахме друг. Аз самият не бих имал нищо против подобен гроб.
На върха на хълма не заварихме руини, а само една огромна пирамида от вестници. Из нея ровичкаше булдозер, каран от неграмотен младеж, който нямаше и представа, че мачка под колелата околосветския полет на граф Цепелин от 1929 година, отразен от медийната империя на Рандолф Хърст, изригванията на Маккормик в „Чикаго Трибюн“ от 1932 година Рузвелт, Хитлер, Бейби Роуз, Мари Дреслър, Ейми Макферсън — всички те биваха погребвани наново, замлъквайки завинаги. Изругах тихо.
Кръмли едва ме удържаше да не скоча от колата, за да спася „ПОБЕДА В ЕВРОПА“, „ХИТЛЕР МЪРТЪВ В БУНКЕРА СИ“, или „ЕЙМИ ВИДЯНА КРАЙ МОРЕТО“6.
— Кротко! — дръпна ме за лакътя той.
— Но виж какво правят с всички тези безценни неща! Пусни ме, дявол те взел!
Успях да се изплъзна навън и да грабна две или три заглавни страници.
На една от тях Рузвелт тъкмо бе избран, на друга мъртъв, а на трета преизбран. Имаше също снимки на Пърл Харбър и на Хирошима по изгрев-слънце.
— Божичко — прошепнах, притискайки безценните листове до ребрата си.
Кръмли пък взе „АЗ ЩЕ СЕ ВЪРНА“, КАЗВА МАКАРТЪР.
— Разбирам гледната ти точка — рекох. — Може да е бил копеле, но все пак е най-добрият император в историята на Япония7.
Момъкът, управляващ мрачната жътварка, я беше спрял и ни оглеждаше като допълнение към останалия боклук.
После даде газ отново и Кръмли и аз отскочихме назад. Той мина покрай нас, проправяйки си пъртина до камион, вече натоварен с МУСОЛИНИ БОМБАРДИРА ЕТИОПИЯ, ДЖАНЕТ МАКДОНАЛД СЕ ОМЪЖВА и АЛ ДЖОЛСЪН МЪРТЪВ.
— Това е пожароопасно, да знаете! — извика Кръмли.
Обемистата кофа се вдигна и изсипа още половин век история в каросерията.
— Стари вестници и суха като барут трева — рекох унесено. — Мили боже, представяш ли си…
— Да си представям какво?
— Ако някога в бъдещето хората използват вестници и книги, за да палят огньове?
— Че те го правят и сега — отбеляза Кръмли. — Още като бях малък, татко пъхаше вестници под дървата в печката и после драсваше клечката.
— Добре, ами книгите?
— Не вярвам някой да е толкова глупав, че да използва книга за подпалки. Чакай, имаш такъв вид, сякаш се каниш да напишеш десеттонна енциклопедия.
— Не — отвърнах. — Може би просто разказ, в който главният герой мирише на керосин.
— Голям герой, няма що.
Крачехме из бойно поле, обсипано с останките от дни, нощи, години и десетилетия. Хартията шумолеше като слама под нозете ни.
— Като при Йерихон — казах аз.
— Остава само някой да надуе тръбите.
— Или да закрещи. Напоследък някой доста покрещя. Както тук, при Тутанкамон, така и при Кралица Калифия.
— Не забравяй и отец Ратиган — добави Кръмли. — Констанс не се ли опита да срине и неговата църква? Но по дяволите, виж, ние стоим на Омаха Бийч в Нормандия, върху военния кабинет на Чърчил, хванали в ръка проклетия чадър на лорд Чембърлейн. Не усещаш ли как всичко това попива в теб?
— И още как. Чудя се как ли се е чувствал старецът в последната секунда, когато се е удавил в този потоп. Фалангистите на Франко, хитлеровата младеж, комунистите на Сталин, детройтските бунтове, кметът Ла Гуардия зад бюрото си. Ама че смърт!
— Зарежи, погледни тук!
Останките от погребалния одър на Кларънс Ратиган стърчаха сред плющящите на вятъра СРИВ НА ФОНДОВАТА БОРСА и БАНКИТЕ ЗАТВАРЯТ. Взех последна страница. Беше театрална, а в средата й танцуваше Вацлав Нижински.
— Двама чалнати — каза Кръмли — Нижински и старият Ратиган, всеки от тях посвоему.
— Пипни се по очите.
Той го стори и върховете на пръстите му се измокриха.
— Хайде да вървим — рече. — Това тук е проклето гробище.
Слязохме от хълма и се насочихме към брега.
Той ме докара до бунгалото ми край морето. Отново валеше, а океанът се надигаше така, сякаш заплашваше да ни залее през нощта, да донесе буря, която да почука на вратата и да докара Констанс, мъртва, и другия Ратиган, също мъртъв, да помете всичко и да остави след себе си само пясък и водорасли. Отидох до стената и свалих оттам закачените вестници.
Кръмли подпря бутилка водка до леглото ми, остави лампите светнати и каза, че по-късно ще мине да провери дали душата ми е още на мястото си. После запали колата и си тръгна.
Чух по покрива да тропат едри капки, като барабанящи пръсти по капака на ковчег. Обадих се на Маги през цял континент от дъжд.
— Защо ми се струва, че някой плаче край теб? — попита тя.