Хайде всички да убием Констанс

Четирийсет и първа глава

Най-сетне излязохме на открито. Аз се озърнах наоколо и възкликнах:

— О, боже, погледни!

Кръмли погледна.

— Това е къщата на Ратиган, само на сто метра оттук. Как не сме забелязали досега, че тунелът излиза толкова близо до нея?

— Просто никога преди не сме използвали отводнителната тръба като Шосе 66.

— Но щом ние успяхме да дойдем от театъра на Грауман, значи и тя спокойно е могла да ходи по същия път дотам.

— Само ако съвсем й е хлопала дъската. Но от друга страна, тя си беше луда за връзване. Виж тук.

По пясъка личаха десетина тесни, криволичещи следи.

— Велосипедни гуми. С колело би й отнело не повече от час.

— Някак не си я представям да върти педали.

Повдигнах се на седалката, за да погледна обратно към тъмнеещия вход.

— Тя още е вътре. Надали изобщо е помръднала. Би отишла навсякъде, но не и тук. Бедната Констанс.

— Бедната ли? — изригна Кръмли. — Дебелокожа е като носорог. Продължавай да хленчиш за тая евтина фльорца и ще се обадя на жена ти, да дойде да ти набие канчето!

— Не съм сторил нищо лошо.

— Така ли? А кой от три дни насам обикаля цял Лос Анджелис и се завира по приемни на гледачки, катери се по балконите на китайски театри и броди по Маунт Лоу? Цял парад от неудачници, всичките пропаднали заради някаква фуста, която може да получи Оскар за проваляне на животи. Хайде строши ми латерната, ако някъде съм изсвирил погрешна нота!

— Кръмли! Мисля, че я видях там долу, в отводнителния канал. Какво трябваше да направя, да й кажа да върви по дяволите?

— Разбира се!

— Лъжец — рекох. — Правиш се на света вода ненапита. Знам ти номерата.

Кръмли настъпи рязко газта.

— Какво искаш да кажеш?

— Че се изкарваш по̀ католик от папата.

— Чакай само да се махнем оттук, че не мога да гледам двореца на тая морска нимфа! — След известно време той намали скоростта и се обърна към мен с присвити очи и стиснати зъби. — Е?

Аз преглътнах с мъка и отговорих.

— Ти си момченцето от църковния хор. Карал си мама и тате да се гордеят с ангелското ти гласче. Да, но аз съм виждал призрака под кожата ти, например когато гледаш филм и се преструваш, че очите ти не са навлажнени. Библейска камила с пречупен гръбнак. От великите грешници, приятелю, стават велики светци. Никой не е толкова лош, че да не заслужава втори шанс.

— Ратиган е имала стотина!

— Смяташ ли, че Исус би ги броил?

— Да, по дяволите!

— Не, защото след много време, по тъмна доба, и ти ще повикаш свещеник да те благослови и той ще те върне обратно към някоя коледна нощ, когато татко се е гордеел с теб, а мама е проляла някоя и друга сълза и докато склопяваш очи, ще си адски доволен, че можеш отново да се върнеш у дома и че няма нужда да ходиш до тоалетната, за да не видят, че плачеш. У теб още е жива надеждата. И знаеш ли защо?

— Защо, умнико?

— Защото аз го искам за теб. Искам да бъдеш щастлив, да можеш да се върнеш у дома при нещо, каквото и да е то, преди да е станало твърде късно. Нека ти разкажа една история…

— Какво си се разбъбрил точно сега? Току-що се отърва на косъм от цяло племе зомбита. Какво толкова видя в оня канал?

— Не знам, не съм сигурен.

— О, за бога, почакай. — Кръмли порови в жабката и с въздишка на облекчение измъкна оттам плоска бутилка. Отвори я и отпи. — Поне да се подкрепя, ако ще трябва да ти слушам глупостите до следващия прилив.

Аз заговорих.

— Когато бях хлапе, в родния ми град дойде един карнавален магьосник, Мистър Електрико. Та той ме докосна със своя огнен меч и възкликна: „Живей вечно!“ Защо ли ми каза това, Кръмли? Дали нещо му е направило впечатление в лицето, в държанието ми, в начина, по който съм седял, стоял, говорил? Знам единствено, че със своите големи, изгарящи очи той ми даде бъдещето. На тръгване от представлението застанах отвън край въртележката, където музиката свиреше химна на щата Охайо, и заплаках. Знаех, че се е случило нещо невероятно, нещо чудесно и безименно. Още след три седмици, на дванайсетгодишна възраст, започнах да пиша. Оттогава не е минал и ден да не го правя. Как ще обясниш това?

— Вземи — каза Кръмли. — Можеш да я доизпиеш.

Аз довърших останалата водка.

— Как ще го обясниш? — рекох тихо отново.

Сега беше негов ред:

— Явно просто е видял, че си романтичен сополанко, който вярва в магии, забил е глава в облаците и ако види сянка на стената, си мисли, че е истинска. Знам ли. Ти винаги изглеждаш така, сякаш току-що си излязъл изпод душа, даже ако си овалян в кучешки говна. Не мога да понасям цялата тази твоя невинност. Може би нея е доловил и Мистър Електрико. Къде се дяна водката? А, вярно, че ти я дадох. Е, свърши ли вече?

— Не — отвърнах. — След като на мен ми бе показана правилната посока, не трябва ли и аз на свой ред да го сторя? Само за себе си ли да пазя Мистър Електрико, или да му позволя да помогне и за нейното спасение?

— Врели-некипели.

— Не, просто интуиция. Аз не познавам друг начин да живея. Когато се женехме с Маги, приятелите я предупреждаваха, че съм се запътил за никъде. А аз й казах: „Отивам на Луната и Марс, искаш ли да дойдеш с мен?“ И тя каза да. Досега горе-долу се справяме, нали? Та по твоя път до „благослови ме, отче“ и до смъртта, не можеш ли да намериш в сърцето си място и за Ратиган?

— Наистина ли го мислиш? — попита Кръмли, гледайки право напред. Протегна ръка, докосна ме под очите и облиза върховете на пръстите си. — Няма майтап — промълви. — Истинска сол. Жена ти спомена, че плачеш над телефонните указатели.

— Само над такива, пълни с имена, изгубени в гробищата. Ако спра сега, никога няма да си го простя. Нито пък на теб, ако ме спреш.

— Чакай тук — каза Кръмли след дълга пауза, докато се измъкваше от колата, без да ме поглежда. — Отивам да пикая.