Хайде всички да убием Констанс

Четирийсет и седма глава

Бурята си беше отишла, като че никога не е била. Небето бе чисто, без нито едно облаче, а свежият бриз духаше сякаш за да изчисти плоча, огледало или нечие съзнание.

Стоях пред арабската крепост на Ратиган заедно с Кръмли и Хенри, които предимно мълчаха, и с Фриц Уонг, който оглеждаше сцената за близки и далечни планове.

Вътре в къщата двама мъже в бели комбинезони се движеха като сенки и моето писателско въображение, пуснато да броди свободно, начаса ги оприличи на прислужници край олтар. Странно, но ми се прииска по някакъв начин и отец Ратиган да можеше да бъде там, да е една от тези бели фигури и да пречиства къщата с кадилница, тамян и пръски светена вода, да освети отново мястото, което вероятно никога не се е доближавало до благочестието. Мили боже, мислех си, доведи свещеник да очисти този вертеп на порока! Работниците вътре остъргваха стените до основа, за да нанесат свежа боя, действаха методично, без да знаят нито чия къща е това, нито какво е живяло вътре. Отвън, на масата до басейна, бяха наредени няколко бири за Кръмли, Фриц, Хенри и мен, както и водка, в случай, че ни дойдеше друго настроение.

Мирисът на прясно боядисано вселяваше бодрост, обещаваше изкупление на безумството и опрощение на греховете. Нова боя, нов живот? Моля те, Господи!

— Колко ли навътре е влязла? — рече Кръмли, взирайки се в гребените на вълните на стотина метра от брега.

— Не питай мен — отвърна Хенри.

— Понякога ходи при тюлените — подхвърлих аз, — а друг път обикаля наблизо. Има много приятели там. Чувате ли?

Лаят на тюлените се носеше в далечината. Не можех да преценя нюансите му, но звучеше приветливо, в тон с мириса на боя от преобразяваната стара къща.

— Кажете на майсторите — обади се Фриц, — когато боядисват пощенската й кутия да оставят място само за едно име, ja?

— Правилно — одобри Хенри. — После наклони глава на една страна и се смръщи. — Вече доста време я няма. Ами ако изобщо не се върне?

— Няма да й е чак толкова зле — казах аз. — Тя обича открито море.

— След буря вълните са чудни за сърфинг. Ей, какво беше това?

Разнесе се звук, предвещаващ театрална поява.

С безупречен усет за момента по шосето с ревящ мотор приближи такси.

— Майчице — рекох, — мисля, че се досещам кой е това!

Тресна се врата. Една жена прекоси с едри стъпки пясъка, разделящ къщата от крайбрежния басейн. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Тя се изправи пред мен като доменна пещ и ги издигна във въздуха.

— Имаш ли нещо да кажеш за свое оправдание? — кресна Маги.

— Извинявай? — изхленчих аз.

— На ти едно извинявай!

Тя замахна и ми нанесе ужасяващ удар по носа.

— Цапни го още веднъж — каза Кръмли.

— Три пъти за късмет — предложи Фриц.

— Какво става? — попита Хенри.

— Копеле!

— Такъв съм си.

— Кучи син.

— Знам.

Последва втори удар.

От носа ми рукна кръв, потече по брадичката и покапа по вдигнатите ми за защита ръце. Маги отскочи назад.

— О, боже — извика. — Какво направих!

— Удари едно копеле, един кучи син — подсказа й Фриц.

— Именно — допълни Кръмли.

— Вие не се месете! — кресна им Маги. — Някой да донесе лейкопласт.

— Лейкопластът няма да помогне — изгъгнах аз, гледайки аления поток по ръцете си.

— Ти да мълчиш, проклет женкар!

— Един път не се брои — изблеях.

— Стой мирен! — юмрукът й се издигна отново.

Застанах мирен и тя го свали.

— Не, не, не издържам повече — изплака. — Това е ужасно.

— Давай, заслужавам си го — насърчих я аз.

— Така ли? Така ли?

— Да.

Маги изгледа яростно прибоя.

— Къде е тя? Вътре в морето ли?

— Там някъде.

— Надявам се изобщо да не се върне!

— Аз също.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Не знам — отвърнах смирено. — Мястото й може би е там. Може би вътре си има приятели, неми приятели и е по-добре да остане при тях и да не се връща повече тук.

— Ако го направи, ще я убия.

— Ето, виждаш ли? Затова е хубаво да стои по-надалеч.

— Защитаваш ли я, мръснико?

— Не, просто си мисля, че винаги е била щастлива в дни като този, след буря, когато небето е чисто и има големи вълни. Виждал съм я няколко пъти в подобно състояние. Тогава по цял ден не пие, а прекарва дълго време в морето и около нея витае усещане, че може и да не се върне.

— Каква муха ти е влязла под кожата? И на нея?

— Никой не знае. Такива неща стават постоянно. Няма алибита. Просто се случва и докато се усетиш, всичко е отишло по дяволите.

— Продължавай, накрая може и да кажеш нещо смислено.

— Не. Колкото повече приказки, толкова по-малко смисъл. Тя се беше изгубила за дълго време. А сега може би се е намерила. Наречи го глупости, ако щеш. Във всеки случай, аз й обещах, че ако влезе в морето с всички тези имена, има шанс да изплува обратно само с едно. Но обещанията са си обещания. Ще разберем едва когато стъпи на брега.

— Млъкни. Знаеш, че те обичам, нали, дървен философ такъв?

— Знам.

— Въпреки всичките ти номера, гад проклета, аз глупачката все още те обичам. Нима такава е участта на всички жени?

— Да — отвърнах. — В повечето случаи да. Няма логика. Няма обяснение. Просто неумолима истина. Кучето се шляе. Кучето се връща у дома. Кучето се усмихва. Ти го биеш. То ти прощава в замяна, че си му простила. И се кротва в колибката на самотния живот. Аз не искам самотен живот. А ти?

— Не, бог да ми е на помощ, и аз не искам. Избърши си носа.

Аз го избърсах. Кръвта рукна наново.

— Съжалявам — извика тя.

— Няма защо. Най-малко пък ти трябва да съжаляваш.

— Тихо — каза Хенри. — Слушайте.

— Какво? — възкликнаха всички едновременно.

— Не го ли усещате?

— Кое, дявол да те вземе?

— Най-голямата вълна, ето я, тъкмо приижда — промълви той. — И носи нещо със себе си.

Далеч навътре тюлените джафкаха.

Далеч навътре водната маса надигаше пенест гръб.

Кръмли, Фриц, Хенри, Маги и аз затаихме дъх.

И вълната дойде.