Хайде всички да убием Констанс

Деветнайсета глава

Всъщност, нямахме нужда от допълнителен късмет.

Когато спряхме пред Другата църква, този величествен целулоиден храм на сълзи и въздишки, на червената му китайска входна врата висеше голяма табела ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, а група работници внасяха и изнасяха разни неща. Отпред неколцина зяпачи мереха подметките на обувките си в циментовите отпечатъци.

Кръмли ме остави и отпраши нанякъде.

Обърнах се и огледах прочутата, подобна на пагода фасада. Десет процента китайска, деветдесет процента холивудска. Добрият стар Сид Грауман.

Казват, че бил дребен на ръст, нещо като осмото джудже на киното, но затова пък цялото му високо метър и половина същество бликало от идеи за филмови клипове и саундтрак — Кинг Конг качен на Емпайър Стейт Билдинг, Роналд Колман в Шангри-Ла, — бил пръв приятел на Гарбо, Дитрих и Хепбърн, душеприказчик на Чаплин, партньор за голф на Лаурел и Харди, пазител на огъня, колекционер на хиляди измислени животи… Сид, изливачът на цимент, печатарят на правилни и плоски стъпала, искащ и получаващ тротоарни автографи.

И ето, че аз стоях тук, сред изстиналата лава от подписи на призраци, отдавна излезли от своите обувки.

Наблюдавах туристите, които продължаваха да сравняват подметките си с обширния набор от застинали калъпи и да се шегуват помежду си.

Ама че църква, мина ми през ума. С повече богомолци от „Света Вибиана“.

— Ратиган — прошепнах. — Тук някъде ли си?