Двайсета глава

Беше общоизвестен факт, че Констанс Ратиган притежава най-малките крачета в Холивуд, ако не и в целия свят. Обувките й се изработваха в Рим и се изпращаха по въздушна поща два пъти в годината, защото старите се стопяваха от шампанското, разливано от пощурели обожатели. Малки крачка, сладки пръстчета, миниатюрни обувчици.

Отпечатъците й, оставени в граумановския цимент вечерта на 22 август 1929 г., го доказваха. Момичетата, които пробваха да се вмъкнат в тях, откриваха, че стъпалата им са отчайващо гигантски и се оттегляха съкрушени.

Аз стоях сам като безпризорен в сгъстяващия се здрач пред театъра на Грауман, единственото място в мъртвия и непогребан Холивуд, където хората все още идваха да пазаруват мечти.

Тълпата се разчисти и аз видях нейните отпечатъци, само на пет-шест метра от себе си. И замръзнах.

Защото един дребен мъж в черен шлифер и мека шапка, силно нахлупена над челото, току-що бе намъкнал краката си в тях.

— Мили боже — ахнах аз. — Те пасват!

Мъжът гледаше вторачено върховете на обувките си. За първи път от четирийсет години следите на Ратиган бяха запълнени.

— Констанс — изрекох шепнешком.

Раменете на малкия мъж трепнаха.

— Точно зад теб съм.

— Един от тях ли си? — разнесе се глас изпод широката, тъмна периферия.

— Един от кои?

— Да не си Смъртта, която ме преследва?

— Не, просто приятел, който се мъчи да ти помогне.

— Очаквах те — рече гласът. Фигурата не помръдваше, застанала като вкопана в следите на Констанс Ратиган.

— Какво означава всичко? Цялото това размотаване? Уплашена ли си, или просто играеш номера?

— Кое те кара да мислиш така? — запита скритият глас.

— Хайде стига — отвърнах. — Не ме пращай за зелен хайвер. Един човек предположи, че искаш да си напишеш биографията и се нуждаеш от нечия помощ. Но ако очакваш да бъда аз, сбъркала си адреса. Имам си по-добри занимания.

— Кое може да е по-добро от мен? — гласът сякаш се смали.

— Нищо, но кажи ми, действително ли те преследва Смъртта, или си търсиш нов живот, господ знае какъв?

— Какво по-подходящо място за подобни въпроси от бетонната гробница на Чичо Сид? С всички тези имена и празнотата отдолу. Тъй че питай, не бой се.

— Няма ли да се обърнеш да ме погледнеш?

— Тогава няма да има как да говоря.

— Това някакъв начин да ме накараш да ти помогна ли е? Да разкриеш своето минало? Полупразен, или полупълен е ковчегът? Някой друг ли е направил тези знаци в Книгите на Мъртвите, или ти самата?

— Трябва да е бил някой друг, инак защо ще изпитвам такъв страх? Говориш за знаците — трябва и аз да погледна, да видя кои от тях вече са умрели, а кои само се канят, но още са живи. Изпитвал ли си някога чувството, че всичко край теб се разпада?

— Всичко, но не и ти, Констанс.

— О, да, и аз! Понякога си лягам свежа като Клара Боу, а се събуждам древна като Ной, прогизнала от водка. Лицето ми не е ли развалина?

— Прекрасна развалина.

— И все пак…

Ратиган обгърна с поглед Холивуд Булевард.

— Някога тук имаше истински туристи. Това сега са жалки останки. Всичко е изгубено, момчето ми. Кеят на Венис потъна, от железницата не остана нищо8. Кръстовището на Холивуд и Вайн9, къде е то сега?

— В миналото. Когато ресторантите украсяваха стените си с плакати на Кларк Гейбъл и Марлене Дитрих, а оберкелнерите бяха руски принцове. Робърт Тейлър и Барбара Стануик минаваха с двуместната си спортна кола. Холивуд и Вайн? Човек трябваше само да стъпи там, за да изпита истинска радост.

— Хубаво говориш. Искаш ли да знаеш къде беше мама?

Тя вдигна ръка и измъкна изпод шлифера си няколко изрезки от вестници. Мярнаха ми се имената Калифия и Маунт Лоу.

— Аз ходих там, Констанс. Старецът беше премазан под своите камари от новини. Мястото изглеждаше като тектоничен разлом. Някой ги е бутнал, предполагам. Заслужаваше по-благопристойно погребение. А Кралица Калифия? Падане по стълбите. Да не забравяме и брат ти, свещеника. И тримата ли посети, Констанс?

— Не съм длъжна да ти отговарям.

— Нека пробвам с по-различен въпрос. Харесваш ли себе си?

— Моля?!

— Виж мен например. Аз се харесвам. Не съм идеален, далеч съм от мисълта, но не си лягам с хора, ако смятам, че мога да ги нараня. Много мъже биха казали майната му, живей! Не и аз. Дори да ми се предлага на тепсия. И понеже нямам грехове, рядко ме спохождат и кошмари. Е, разбира се, веднъж като дете избягах на баба си, отдалечих се на няколко пресечки, та тя се прибра разплакана вкъщи. Още не мога да си го простя. Също веднъж ударих кучето си. И днес, трийсет години по-късно, ме боли като се сетя. Не е кой знае какъв списък, та да си изгубиш съня от него, нали?

Констанс стоеше съвсем неподвижно.

— Боже мой — промълви. — Как бих искала да имам твоите сънища.

— Помоли ме, може да ти ги дам назаем.

— Ти, бедно, невинно, глупаво хлапе. Тъкмо затова те обичам. Има ли начин някъде там, пред портите на рая, да заменя старите си, черни като сажди кошмари за чисто бели ангелски криле?

— Питай брат си.

— Той отдавна ме е запокитил надолу, по стълбите на ада.

— Не отговори на въпроса ми. Харесваш ли себе си?

— Разбира се, това, което виждам в огледалото. Плаши ме другото, под повърхността. Събуждам се късно нощем и някъде там, дълбоко зад лицето ми, плуват какви ли не образи. Толкова е тъжно. Не можеш ли да ми помогнеш?

— Как, като не знам кое е истинско — ти, или огледалото? Повърхността, или другото под нея?

Констанс помести крака.

— Не можеш ли да се спреш? Все едно е светнал червен светофар. Или обувките ти са залепнали в този цимент. Какво ще ти стане?

Виждах, че вече не я свърта на едно място.

— Стига, хората ни гледат!

— Наоколо няма почти никой. Театърът е затворен, а повечето светлини са угасени.

— Не разбираш. Трябва да вървя. И то веднага.

Погледнах към вратата на китайската пагода. Тя още беше отворена и вътре сновяха работници.

— Предстои ми следваща стъпка, но как да стигна до нея?

— Просто върви напред.

— Не е толкова просто. Това е като игра на дама. Следваш квадратчетата до вратата, но трябва първо да ги откриеш. В коя посока да скоча?

Главата й помръдна и тъмната шапка падна на тротоара. Отдолу се показа късо подстриганата бронзова коса на Констанс. Тя все още не се обръщаше, сякаш се боеше да ми покаже лицето си.

— Ако ти кажа „тръгвай“, какво ще направиш? — попитах.

— Ще тръгна.

— И къде ще се срещнем пак?

— Нямам представа. Бързо! Кажи „тръгвай“, те ме настигат.

— Кои?

— Онези, другите. Ще ме убият, ако аз не ги убия първа. Нали не искаш да умра тук, пред теб? Е, искаш ли?

Аз поклатих глава.

— Значи да тръгвам?

— Тръгвай.

И тя пое.

Описа зигзаг по паважа — десетина бързи стъпки надясно, после десетина наляво и накрая последна серия към трета плоча с отпечатъци, върху която замръзна, сякаш бе настъпила мина.

На улицата изсвири клаксон и отвлече вниманието ми. Когато върнах поглед обратно, една сянка изчезваше във входната врата на „Грауман“.

Преброих до десет, за да й дам преднина, после се наведох, за да вдигна мъничките обувки, които бе оставила в отпечатъците си. Отидох да погледна първата плоча, към която се бе насочила. Сали Симпсън, 1926. Името звучеше просто като ехо от едно изгубено време.

Спрях се и пред втората. Гъртруд Ерхард, 1924. Още по-блед призрак от миналото. И накрая третата, последна, почти пред вратата. Доли Доун, 1923. Почувствах се като Питър Пан в Небивалата земя. Доли Доун? Мимолетна мъгла от години ме докосна и аз почти си спомних.

— По дяволите — прошепнах. — Няма начин.

И се приготвих да вляза в бутафорния китайски дворец на чичо Сид, който щеше да ме погълне на една голяма, мрачна драконовска хапка.

Загрузка...