Хайде всички да убием Констанс

Четирийсет и шеста глава

Беше бурна и безлунна нощ.

О, боже, помислих си, отново ли?

Тичащи крака. Вик. Блясък, гръмотевица. Само преди няколко вечери.

И ето, че сега всичко се повтаряше!

Небесните двери се бяха отприщили и в мрака се изливаше потоп, а аз стоях край хладната гробница, в която се спотайваше някой обезумял, а може би и мъртъв.

Стига, рекох си.

Докосване.

Тежката порта се отмести. Вътрешната врата изскърца.

Озовахме се на прага на мраморното помещение; слънцето бе угаснало, за да не се покаже никога повече, а дъждът щеше да вали вечно.

Цареше мрак, разсейван единствено от три малки синкави свещици, чиито пламъчета трептяха на течението.

Всички погледнахме надолу към саркофага от дясната ни страна.

На него беше изписано името Холи. Но нямаше похлупак и вътрешността му бе празна, като се изключи тънкият слой прах.

Отместихме очи нагоре, към следващия рафт.

Отвън в дъжда просветна мълния, след нея избоботи гръм.

Тук в мрамора бе изсечено името Моли. Но в саркофага отново нямаше нищо, а похлупакът бе отместен.

Дъждът се лееше зад отворената врата, когато погледнахме към предпоследния и последния рафт и техните мраморни ковчези. Личаха имената Емили и Поли. Единият бе празен. С трепереща ръка се протегнах да проверя най-горния. Пръстите ми напипаха единствено въздух.

Холи, Поли, Моли и Емили, но никакви тела, ни помен от останки в отблясъка на светкавиците.

Взрях се отново в онзи последен саркофаг и понечих пак да го докосна, когато до ушите ми долетя едва доловима въздишка и нещо като далечно, сподавено ридание.

Дръпнах ръка и се обърнах към Кръмли. Той погледна най-горния рафт и накрая измърмори:

— Ти командваш парада, младши.

От сенките горе се разнесе последен тих стон.

— Добре — каза Кръмли — всички вън.

Останалите го последваха под падащия дъжд. На прага той се обърна да види още веднъж безумното си чедо, подаде ми фенерче, кимна за сбогом и изчезна.

Останах сам.

Отстъпих назад и изпуснах фенерчето. Краката ми се подкосиха. Мина дълго време, преди да го напипам и вдигна отново. Лъчът му се тресеше в такт с ударите на сърцето ми.

— Ти — прошепнах. — Там.

Господи, какво ли пък значеше това?

— Това съм аз — добавих.

И малко по-силно.

— Дойдох да те намеря.

— И? — промълви сянката. Дъждът зад мен падаше като плътна завеса. Мълниите танцуваха, но гръм нямаше.

— Констанс — казах накрая на тъмното очертание върху високия рафт, забулено от сенките на дъжда. — Чуй ме.

И назовах името си.

Тишина.

Заговорих отново.

О, господи, мина ми през ума, тя наистина е мъртва!

Стига толкова! Тръгвай, обирай си крушите оттук! Но едва понечил да се обърна, да помръдна плещи, нещо се случи. Сянката с размитото лице над мен нададе едва доловимо дихание.

Почти не го чух, по-скоро го усетих.

— Какво? — попита тя.

Аз се обнадеждих, зарадван от наличието на някакъв живот, дори на най-лек пулс.

Казах отново името си.

— О — простена някой.

Това ме върна към реалността. Отдръпнах се и навлязох по-дълбоко в хладния въздух на гробницата.

— Дойдох да те спася — прошепнах.

— Нима? — долетя гласът.

Беше тънък, като писък на комар. Но не, нямаше как да е там. От къде на къде мъртва жена ще говори?

— Лека… — каза шепотът — нощ.

— Не, не заспивай! — извиках. — Заспиш ли, няма да се върнеш повече! Не умирай.

— Защо?

— Защото — отвърнах запъхтяно, — защото аз казвам така.

— Казваш. — Въздишка.

Господи, рекох си, измисли нещо!

— Казваш! — промълви мимолетната сянка.

— Излез! — замолих я. — Мястото ти не е тук!

— Не — тихо прошумоляване.

— Да! — извиках.

— Тук е — долетя диханието.

— Ще ти помогна да се махнеш.

— Откъде? — попита сянката. И после, в неописуем ужас: — Не, няма ги. Изчезнали са!

— Кои?

— Отишли са си! Нали? Не може да са тук.

Най-сетне в тъмната земя се заби мълния и гръм разтърси гробницата. Аз се обърнах да погледна каменните полета, хълмовете от блестящи плочи, от които дъждът отмиваше имената. Озарени от небесния пламък, камъните и плочите се превръщаха в огледала с изписани върху тях инициали, снимки върху стени, отпечатани заглавия във вестници, и отново имената и датите върху огледалата биваха измивани от пороя, докато снимките падаха от стените, а лентата се плъзгаше през прожектора, карайки лицата да танцуват върху сребристия екран десет хиляди километра по-долу. Снимки, огледала, филм. Снимки, огледала, филм. Имена, дати, имена.

— Още ли са там? — промълви сянката от горния рафт на гробницата.

— Навън в дъжда ли?

Обхванах с взор дългия гробищен хълм. Дъждът падаше върху дузини, стотици, хиляди камъни.

— Не бива да са там — каза тя. — Мислех, че са си отишли завинаги. Но после те започнаха да хлопат по вратата, да ме будят. Отплувах при моите приятели, тюлените. Но независимо колко навътре се отдалечавах, те винаги ме чакаха на брега. Шепнещи, каращи ме да си спомням онова, което искам да забравя. — Тя се поколеба. — И понеже не можех да им избягам, трябваше да ги убия, едно по едно, едно по едно. Кои бяха те? Самата аз? И ето, че на свой ред ги подгоних, започнах едно след друго да откривам къде са погребани и да ги погребвам отново. Двайсет и пета, после двайсет и осма, трийсета, трийсет и пета. За да си останат там вечно. А сега е време да легна и да заспя завинаги, защото иначе пак могат да ме навестят в три през нощта. И тъй, къде съм аз?

Дъждът падаше отвън пред криптата. Настъпи дълга тишина и накрая аз казах:

— Ти си тук, Констанс, и аз също съм тук и те слушам.

— А брегът чист ли е? — попита тя след секунда. — Те отишли ли са си, мога ли да доплувам обратно, без да се боя?

— Да, Констанс, те наистина са погребани. Ти свърши добра работа. Някой трябваше да ти прости и този някой се казва Констанс. А сега излез.

— Защо? — попита гласът от горния рафт.

— Защото — отвърнах, — може да звучи налудничаво, но някой има нужда от теб. Затова, моля те, почини си за миг, а после ми подай ръка, за да ти помогна да слезеш. Чуваш ли ме, Констанс?

Небето потъмня. Огньовете умряха. Дъждът валеше, заличавайки камъните и плочите и имената — ужасяващите имена, изсечени, за да пребъдат, но разтварящи се сред тревата.

— Отишли ли са си? — повтори трескавият шепот.

— Да — отвърнах с очи, изпълнени от студения дъжд. — Да.

— Наистина?

— Да. Гробището е празно. Снимките изпопадаха. Огледалата са чисти. Сега сме само ти и аз.

Дъждът миеше невидимите камъни и потъваше дълбоко в прогизналата трева.

— Излез — казах тихо.

Дъждът валеше безспир. По алеите течаха реки. Монументи, камъни, плочи и имена бяха изгубени.

— Констанс, и едно последно нещо.

— Какво? — прошепна тя.

— Фриц Уонг те чака — отвърнах след дълга пауза. — Сценарият е завършен. Декорите са вдигнати и готови.

Затворих очи, напрягайки се да си спомня.

Накрая думите дойдоха:

— „Без моите гласове аз съм загубена.“

Помислих малко и после продължих:

— „Аз ги чувам в звъна на камбаните. Звънът, който слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове. Без тях съм загубена.“

Тишина.

Една сянка се помръдна. Една бяло очертание се показа.

Върховете на пръстите й изплуваха от сумрака, след тях китката, а после и стройната ръка.

След дългото мълчание последва дълбока въздишка и Констанс каза:

— Слизам.