Хайде всички да убием Констанс

Трийсет и пета глава

Оставихме Хенри при някакви приятни, тихи негови роднини на Сентръл Авеню, след което Кръмли ме стовари пред дома на Алберто Куикли, деветдесет и деветгодишен, първи „учител“ на Ратиган.

— Първият — каза той. — Специалистът по антропометрия, създал отпечатъка на Констанс, от главата до пръстите на краката.

Във водевила бил известен като Мистър Метафор и играел всички роли, от „Стария антикварен магазин“ до последния хлапак на Феджин в „Оливър Туист“, докато публиката крещяла за милост. Бил по-зловещ от Марли и по-бледен от По.

Според критиците оркестрирал реквиеми, способни да напълнят дори Темза с печални приливи, в които той, подобно на Тоска, се хвърлял до безкрай.

Метафор-Куикли ми разказваше всички тези неща многословно и щастливо, докато аз седях срещу него в гостната, подредена като малка театрална сцена. По едно време ми предложи кутия с носни кърпички. Отказах с жест и той тъкмо се канеше да премине към Лучия от Доницети, когато не издържах.

— Стига — креснах. — Кажете ми за Констанс.

— О, нея едва я познавах, но затова пък познавах Кати Кели от 1926 година, моето първо творение на Пигмалион15.

— Пигмалион? — промълвих, усещайки как късчетата си идват по местата.

— Помните ли Моли Калахан, 1927 година?

— Бегло.

— Ами Поли Риордан, 1926 година?

— Почти.

— Кати беше Алиса в Страната на чудесата, а Моли — Моли от „Щуравата Моли“. Поли пък беше „Поли от цирка“, същата година. Кати, Моли, Поли — всички те бяха Констанс. Истински водовъртеж — вкарва те безименен, а те изхвърля прочут. Научих я да вика: „Аз съм Поли!“, а продуцентите в един глас отвръщаха: „Да, така е!“ Филмът беше заснет за шест дни. После я префасонирах и й подшушнах да скочи в гърлото на Лео, лъва от емблемата. „Аз съм хубавата Кати Кели!“ „Ти си, да!“ — ревна лъвското стадо. И ето ти втори филм, само за четири дни! После Кели изчезна, а на нейно място дойде Моли. И така потръгна — Моли, Поли, Доли, Сали, Гърти, Кони… докато Констанс лудуваше из моравите на студията!

— И никой не е отгатнал, че Констанс играе повече от една роля през годините?

— Единствено аз, Алберто Куикли, й помогнах да грабне славата, успеха и ласките! Неуловимото златно прасенце! Никой така и не разбра, че някои от неоновите имена по Холивуд Булевард всъщност са измислени или заимствани от Констанс. Нищо чудно да си е отпечатала крачетата пред театъра на Грауман с поне четири различни чифта обувки!

— А къде са сега Моли, Поли, Сали, Гърти и Кони?

— Дори тя самата не знае. Ето ви шест различни адреса, в дванайсет различни лета. Може да са се изгубили някъде в дълбоката трева. Годините са чудесно скривалище. Сам Бог ви крие. Але-хоп! Как е моето име?!

Той направи циганско колело през стаята. Чух как старите му кости изстенаха.

— Хопла! — лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Мистър Метафор!

— Точно така! — той се строполи на пода.

Приведох се ужасен над него. Едното му око се отвори широко.

— Замалко да стане беля. Изправете ме… така. Аз уплаших Ратиган и тя избяга — не спираше да мели устата му. — Напълно уместно, нали? Все пак съм Феджин, Марли, Скрудж, Хамлет, Куикли. Човек като мен нямаше как да не прояви любопитство и да разбере в коя година е живяла тя и съществувала ли е въобще. Колкото по-стар ставах, толкова повече ме обземаше ревност заради спечелването и загубата на Констанс. Чаках твърде дълго през годините, точно както Хамлет е чакал твърде дълго, преди да погуби гнусния злодей, убил баща му! Офелия и Цезар в един глас зовяха към кръвопролитие. Споменът за Констанс бе всепомитащ, като стадо бизони. Затова когато чукнах деветдесетте, всичките ми вътрешни гласове виеха за мъст. И като проклет глупак взех, че й изпратих Книгата на Мъртвите. Не ще и дума, че Констанс е избягала от моята лудост. А сега повикайте линейка — добави Мистър Метафор. — Имам два счупени пищяла и херния на слабините. Успяхте ли да запишете всичко?

— По-късно.

— Не чакайте! Пишете! След един час аз вече ще бъда във Валхала, да досаждам на валкириите. Къде ми е леглото?

Аз го сложих да си легне.

— Дайте малко по-бавно — помолих. — Казвате, че вие сте пратили Книгата на Мъртвите на Констанс?

— Миналия месец имаше някаква полувехтошарска разпродажба на вещи на актьори, организирана от Лигата на дамите кинодейци. Купих си няколко снимки на Феърбанкс, нотни листове на Кросби и по едно време, не щеш ли, гледам стария телефонен тефтер на Ратиган, пълен с имената на всичките й сдъвкани и изплюти любовници. Бога ми, рекох си, аз ще бъда змията в райската градина. Взех го почти без пари, прочетох го от кора до кора, изпих отровата. Какво пречеше да докарам на малката палавница някой и друг кошмар? Открих я, подхвърлих й Книгата на Мъртвите и избягах. Дали съм успял да й изкарам ангелите?

— О, положително — взрях се в ухиленото му лице. — И значи нямате нищо общо с онази бедна, изгубена душа на Маунт Лоу?

— Първият лапнишаран на Констанс? Защо, да не е хвърлил топа?

— Вестниците го убиха.

— А-ха, критиката може да ти причини това.

— Не, тонове стари броеве на „Трибюн“ се стовариха отгоре му.

— Е, по един или друг начин пресата все ти вижда сметката.

— И не сте тормозили Кралица Калифия?

— Тя е като Ноевия ковчег, побира от всичко по две. Високо-ниско, топло-студено. Камилски тор и конски фъшкии. Казваше на Констанс какво да прави и тя я слушаше. Защо, тя също ли е мъртва?

— Паднала е по стълбите.

— Е, не съм я спънал аз.

— А после и свещеникът…

— Кой брат й ли? Същата грешка. И той като Калифия й даваше път в живота, но й казваше да върви в ада. И тя отиваше. Той пък от какво се е споминал? Боже, взеха да мрат като мухи!

— Тя му е крещяла. Или поне си мисля, че е била тя.

— Знаете ли какво му е казала?

— Не.

— Аз знам.

— Наистина?

— Миналата нощ, както спях, чух гласове и реших, че сънувам. Но трябва да е била тя. Сигурно ми е викала същото, както и на бедния свещеник. Искате ли да го чуете?

— Целият съм в слух.

— Е, добре. Думите й бяха: „Как да се върна, къде е следващото място, как да се върна?“

— Да се върне къде? — Зад клепачите на Куикли се размърда проблясък на мисъл и той изсумтя: — Брат й казваше къде да ходи и тя го слушаше. Докато накрая не се е изгубила и не е отишла при него да й посочи пътя. Искала е да бъде намерена. Това ли е идеята?

— Да. Не. За бога, не знам.

— Явно и тя не знае. Затова е крещяла. Но моята къща е направена от тухли. Няма да падне.

— Затова пък други паднаха.

— На бившия й съпруг, на Калифия, на брат й?

— Дълга история.

— А на вас ви предстоят много километри път, преди да си легнете?

— Да.

— Не ставайте като онази луда стара квачка, дето снася такива яйца, на какъвто цвят постелка я насадят. Червено шалче — червени яйца. Синьо килимче — сини. Пурпурно бельо — пурпурни. Това съм аз. Виждате ли този кариран чаршаф?

Чаршафът беше чисто бял и аз му го казах.

— Май имате проблеми със зрението — огледа ме той. — Но затова пък говорите много. Хайде стига, че капнах. Лек път. — И той затвори очи.

— Господине — побутнах го аз.

— Сега съм зает — измърмориха устните му. — Как е името ми? Феджин, Отело, Лир, О’Кейси, Буут, Скрудж. О, да. — И той захърка.