Минахме обратно по циментовата пътека и стръмните стъпала и вече на тротоара, под бледата лунна светлина, той се взря в лицето ми.
— Защо изглеждаш като подгонен пес?
— Току-що станах религиозен!
— Я вземи се стегни!
Влязох в колата, а по гърба ми лазеха мравки.
— Накъде? — попита Кръмли.
— Катедралата „Света Вибиана“.
— Става все по-забавно. — Той завъртя ключа.
— Не, чакай! — изпъшках. — Не мога да издържа още една очна ставка. Карай към къщи, Джеймс. Един душ, три бири и в леглото. Ще хванем Констанс утре по изгрев-слънце.
Минахме бавно покрай „Калахан и Ортега“ и лицето на Кръмли доби почти щастлив вид.
Преди душа, бирите и постелята аз забодох седем-осем вестникарски страници на стената над леглото си. Току-виж през нощта ме озареше някакво прозрение.
Всички имена, снимки и заглавия, малки и големи, бяха там, увековечени по своите тайнствени или прозаични причини.
— Ама че дивотия! — изсумтя Кръмли зад гърба ми. — Нима ще си общуваш с новини, които са били мъртви още в деня на отпечатването си?
— Кой знае, може до утре да се смъкнат от стената, да пропълзят под клепачите ми и да се залепят за креативната повърхност на мозъка ми.
— Креативна повърхност на мозъка! Краставици на търкалета! Да не би буквите и картинките през нощта да оживяват?
— Ако не опиташ, никога няма да разбереш.
— Чакай да си довърша бирата — надигна бутилката той. — Да знаеш, който си ляга с мишлета, се събужда с плъхове. — Погледът му обходи окачените снимки, имена и животи. — Констанс някъде там ли е?
— Да, но скрита.
— Хайде влизай в банята, а аз ще стоя тук да пазя некролозите. Ако случайно помръднат, ще викам. Какво ще кажеш за по една „маргарита“ преди сън?
— Най-сетне да кажеш нещо смислено — отвърнах.