Хайде всички да убием Констанс

Дванайсета глава

Скоро стигнахме до Центъра за ясновидски изследвания на Кралица Калифия, в самото сърце на Бънкър Хил. Кръмли го изгледа неприязнено, но аз го сръчках и му посочих една табела на отсрещната страна, която начаса разведри челото му: ПОГРЕБАЛНО БЮРО КАЛАХАН И ОРТЕГА.

— Сякаш се връщам в детските дни — изрече унесено.

Колата спря и аз излязох навън.

— Хайде, идваш ли? — подканих го.

Той обаче продължаваше да зяпа през предното стъкло, с ръце на кормилото, сякаш още се движехме.

— Как така — произнесе накрая — изобщо се вързах да се захвана с това?

— Идваш, или не? Нужен си ми.

— Добре, стига си опявал.

След стръмните стълби, по средата на напуканата циментова пътека, той се спря, огледа голямата, бяла къща, подобна на разнебитена клетка за птици и каза:

— Прилича на пекарна, където се пекат курабийки за лош късмет.

Продължихме нататък. По пътя срещнахме котка, бяла коза и един паун. Паунът разпери изпъстрената си с хиляди очи опашка, докато ни гледаше как преминаваме. Накрая стигнахме до входната врата и аз почуках, при което върху обувките ми се посипа снежна вихрушка от люспици бяла боя.

— Ако цялата къща е на тоя хал, няма да изкара дълго — отбеляза Кръмли.

Почуках втори път, малко по-силно, и отвътре се разнесе звук като от огнеупорен сейф, влачен по дъсчен под. После тежкият предмет явно подпря вътрешната страна на вратата. Вдигнах ръка отново, но нечий тънък гласец пропищя:

— Махай се!

— Искам само…

— Махай се!

— Пет минути, не повече — замолих аз. — Три, две, една, за бога! Имам нужда от помощта ти.

— Не — извиси се гласът. — Аз имам нужда от помощ.

Съзнанието ми се завъртя като филмова лента и се върна към мумията. И аз повторих казаното от него:

— Знаеш ли откъде идва името Калифорния?

Тишина. А после пискливият глас произнесе почти шепнешком:

— Проклятие!

Три резета щракнаха едно след друго.

— Никой не знае това за Калифорния. Никой.

Вратата се открехна няколко пръста.

— Добре, дай — рече гласът.

Отвътре се подаде ръка, подобна на голяма, пухкава морска звезда.

— Сложи я тук!

Аз сложих ръка в нейната.

— Обърни с дланта нагоре.

Пръстите й ме сграбчиха.

— Спокойствие.

После започнаха да ме масажират, следвайки очертанията на гънките.

— Не може да бъде — прошепна тя.

Още мълчаливи движения, докато опипваше възглавничките в основата на пръстите ми.

— Но е истина — въздъхна.

А после:

— Ти помниш мига на раждането си!

— Откъде може да знаеш това?

— Трябва да си седми син на седми син!

— Не — отвърнах. — Сам съм, нямам братя.

— Боже мой — ръката й подскочи в моята. — Ти ще живееш вечно!

— Никой не живее вечно.

— Но ти — да. Не тялото ти. А онова, което правиш. С какво се занимаваш?

— Мислех, че животът ми е в твоите ръце.

Тя изпусна хриплив смях.

— Какво, да не си актьор? Или извънбрачен син на Шекспир?

— Той не е имал синове.

— На Мелвил тогава. Копеленцето на Херман Мелвил.

— Де да бях.

— Истина ти казвам.

Масивният предмет отвъд се помести с неохотно скърцане и вратата се отвори широко.

Видях огромна жена, загърната в огромна пурпурна кралска роба, да се отдалечава към дъното на стаята върху метален трон на колелца по застлания с вехто дюшеме под. Тя спря до маса, на която се виждаше не една, а цели четири кристални топки, искрящи под светлината на настолна лампа със стъклен абажур в зелено и кехлибарено. Кралица Калифия, астролог, хиромант, френолог, виждащ миналото и бъдещето, тънеше в гънките на своите сто и шейсет килограма плът, от която очите й пронизваха като рентгенови лъчи. Отзад, в сенките, се виждаха очертанията на масивен стоманен сейф.

— Впрочем, не хапя — рече.

Пристъпих навътре, а Кръмли ме последва.

— Но оставете вратата отворена — добави тя.

Чух как паунът на двора изпищя и се осмелих да протегна и другата си ръка.

Кралица Калифия отскочи назад като опарена.

— Познаваш ли Грийн, романиста? Греъм Грийн?

Аз кимнах.

— Той е писал за един свещеник, който загубил вярата си. А после станал свидетел на чудо, предизвикано от него самия. Шокът от възродилата се вяра бил толкова силен, че едва не го убил.

— Е, и?

— Божичко. — Тя продължи да се вторачва в ръката ми така, сякаш последната бе откъсната от тялото ми.

— Да не би и на теб да ти се случва същото? — попитах. — Както на свещеника?

— Не може да бъде!

— Изгубила си вярата си, способността да изцеляваш?

— Да — промълви тя.

— И сега, точно в този момент, тя се връща?

— По дяволите, да!

Дръпнах ръка и я долепих до гърдите си, за да я скрия.

— Как се досети за онова преди малко? — рекох.

— Не съм се досещала. То само ми изкара ангелите.

Очите й се плъзнаха към вестника и поканата под мишницата ми.

— А, ходили сте горе да го видите.

— Сега вече погледна, не е честно.

Репликата ми предизвика полуусмивка и ехидно сумтене.

— Хората просто рикошират от него и се озовават тук.

— Но не достатъчно често, струва ми се. Може ли да седна някъде? Ще падна, ако не го направя.

Тя ми посочи с глава към един стол на безопасното разстояние от два-три метра. Отпуснах се в него, а Кръмли, игнориран, остана да стърчи с кисела физиономия.

— Та да си дойдем на думата — продължих. — Старият Ратиган няма много посетители. Малцина изобщо знаят, че е жив там горе, на Маунт Лоу. Но въпреки това днес някой му е бил на гости и здравата му е покрещял.

— А, значи му е крещяла, така ли? — Камарата от плът почти се разтопи в спомени. — На негово място хич нямаше и да я пусна.

— Не съм казал, че е била жена.

— Винаги е било грешка — каза Кралица Калифия, поглеждайки към кристалните си топки — да се гледа бъдещето, а още повече — да се казва на хората. Аз давам намеци, а не факти. Не съветвам кои акции да се купят, от кой храст ще изскочи заек и от кой не. Виж, диети — да. Продавам витамини, китайски корени, но не и дълголетие.

— Но току-що постъпи иначе.

— Ти си различен — приведе се тя и колелцата на стола й жалостиво изскърцаха. — Бъдещето лежи пред теб. Никога не съм виждала по-ясно бъдеще. Но си в ужасна опасност. През цялото време виждам, че трябва да го изживееш, но някой може да го унищожи. Затова внимавай!

За момент тя замълча, затвори очи, а после попита:

— Неин приятел ли си? Знаеш кого имам предвид.

— И да, и не — отвърнах.

— Всички казват така. Тя е едновременно бяла и черна, като дива котка.

— За кого говорим?

— Не е нужно да споменаваме имена. Преди час беше тук. Но аз не я пуснах.

Погледнах към Кръмли.

— Ние сме по петите й, скоро ще я настигнем.

— Недейте — каза Калифия. — Така крещеше, че се уплаших да не би да има нож. „Никога няма да ти простя,“ каза. „Ти ни даде грешни пътни карти, заблуди ни, така че да се изгубим, вместо да се намерим. Да се пържиш в ада дано!“ А после я чух да си тръгва. Няма да мигна тази нощ.

— А не спомена ли — дано въпросът не ти се стори глупав — къде отива след това?

— Защо да е глупав? — възрази Калифия. — След като първо е навестила онзи стар глупак на Маунт Лоу, когото заряза още след медения месец, а после и мен, която я насочих към него, бих казала, че следващата логична спирка е нещастното попче, което извърши церемонията. Тя иска да ни навърже всичките, да ни докара до ръба!

— Не би сторила подобно нещо.

— Откъде знаеш? Колко жени си имал през живота си?

Помислих и накрая овчедушно отвърнах:

— Една.

Кралица Калифия попи лице с носна кърпа, достатъчно голяма, за да покрие половината й гръд, възвърна самообладанието си и бавно се придвижи насреща ми, подбутвайки стола си с леки движения на обутите си в невероятно малки обувки крака. Останах поразен колко миниатюрни изглеждаха те в сравнение с необятната планина над тях и с кръглото като луна лице, което увенчаваше всичко. Сякаш видях призрака на Констанс, удавен под цялата тази маса. Кралица Калифия затвори очи.

— Тя те използва. Обичаш ли я?

— Може би малко.

— Не си сваляй дрехите от гърба и дръж мотора включен. Искала ли е да й направиш дете?

— Не го е казвала с думи.

— Тя не сее думи, а мъртвородени копелета. Окучвала е чудовища из целия Лос Анджелис, като започнеш от Холивуд и стигнеш до другия му край. Легнеш ли с нея, изгори леглото, пръсни пепелта и повикай свещеник.

— Кой свещеник, откъде?

— Аз ще те свържа. Но относно… — тя се запъна, отказвайки да изплюе името. — Нашата приятелка. Тя винаги върти номера, а един от любимите й е да хвърля мъжете в паника. Един час с нея е достатъчен, за да пощуреят. Нали знаеш как се играе „Не се сърди човече“? Хоп, ударих те, излизаш от играта, извинявай!

— Но тя има нужда от мен!

— Не. Тя се храни от мръсотията. Блажени са порочните, за които порокът е като хляб насъщен. Ще схруска костите ти за закуска. Бога ми, ако беше тук, щях да я прегазя със стола си. Такива като нея са докарали Рим до руини. Както и да е — добави. — Дай пак да видя ръката ти. — Столът изскърца и туловището й заплашително се приближи към мен.

— Ще се отречеш ли от онова, което видя там?

— Не. Аз мога само да казвам нещата, които ми се разкриват. Ще имаш и друг живот след този! Скъсай вестника. Изгори сватбената покана. Напусни града. Кажи й да върви в ада, но й го кажи по телефона, с междуградски разговор. А сега вън!

— Къде да отида оттук?

— Прости ми, боже. — Тя затвори очи и прошепна: — Виж на поканата.

Вдигнах я към очите си и се втрещих. „Службата ще се извърши от отец Шеймъс Брайън Джоузеф Ратиган, катедрала «Света Вибиана», Лос Анджелис“.

— Кажи му, че сестричката му е тръгнала по нечестив път, затова да тича за светена вода. А сега марш! Имам много работа за вършене.

— Като например?

— Да повърна — каза тя.

Стиснах поканата с името на отец Ратиган в потната си длан, изправих се и се блъснах в Кръмли.

— Ти пък кой си — попита Калифия, най-сетне забелязала неотлъчната ми сянка.

— Мислех, че знаеш — сопна се той.

Излязохме навън и затворихме вратата. Зад гърба ни, цялата къща сякаш се помести от теглото на обитателката си.

— Кажете й — извика Калифия — никога повече да не се връща.

Погледнах Кръмли.

— Тя май пропусна да ти каже бъдещето.

— Благодаря на бога за малките неща — бе отговорът му.