Хайде всички да убием Констанс

Четирийсет и четвърта глава

Бурята бе поутихнала, но продължаваше да ръми. Небето бе като кокетка — обещаваща много, но даваща малко.

— Стигнахме ли вече? — попита Хенри.

Всички обърнахме очи към портата на гробището „Форест Лоун“, отвъд която се простираше полегатият хълм, покрит с каменни монументи, приличащи на забити в тревата метеори.

— Казват — обади се Кръмли, — че на това място имало повече гласоподаватели, отколкото в Падука, щата Кентъки, Ред Ривър, щата Уайоминг, или Азуса, Калифорния.

— Обичам старите гробища — каза Хенри. — Има много неща, по които да прокарваш ръце. Надгробни плочи, върху които можеш да лежиш като статуя, или да си играеш на чичо доктор с някоя приятелка.

— Някои идват да проверят дали смокиновият лист на Давид си е на мястото? — допълни Фриц.

— Чувал съм да разправят — отвърна слепецът, — че когато свалили статуята от кораба, отначало нямал лист, та трябвало цяла година да стои скрит под брезент, за да не накърнява чувствата на докачливите възрастни дами. А в деня преди да му го залепят и да развалят цялата забава, тук било като конференция на Брайловия институт, която трябвало да разгонят. Ако живи хора се опипват по такива места, му викат любовна игра. Ако го правят мъртви, вече е гробовна игра.

Стояхме под дъждеца и гледахме през пътя към обредната зала.

— Отишла в земята — чух нечий глас да изрича. Моят.

— Хайде, движение! — каза Кръмли. — След половин час водата от бурята ще се стече в канала и ще помете колите ни в морето.

Обърнахме се към зеещия отвор на шахтата. Долу вече се чуваше тихо ромолене.

— Майчице — извика Фриц, — класическото ми Алфа-Ромео!

— Стига си се вайкал! — прекъсна го Кръмли.

Притичахме през улицата и влязохме в сградата.

— Ами сега — казах аз. — Към кого да се обърнем? И какво да питаме? — Настъпи момент на объркване и размяна на погледи. — Просто къде е Констанс ли?

— Не се излагай — отвърна Кръмли. — Ще се придържаме към онези вестникарски лица и заглавия. Към псевдонимите, изписани с червило по огледалата на подземни гримьорни.

— Я пак? — обади се Хенри.

— Служа си с обстоятелствена метафора. Размърдайте си задниците!

И ние ги размърдахме в широките преддверия на смъртта или, иначе казано, в царството на чиновниците и картотеките.

Нямаше нужда да си взимаме номерче и да чакаме, защото един много висок мъж с леденоруса коса и изражение на стрида начаса се плъзна към гишето и ни изгледа с такова презрение, сякаш бяхме лисната върху пода помия.

Постави пред Кръмли визитна картичка, сякаш да провери дали последният ще се осмели да я вземе.

— Вие сте Грей, така ли? — попита го той.

— Илайхю Филипс Грей, както сам виждате.

— Дошли сме да закупим парцели за гробове.

Късна зимна усмивка се появи по устните на Илайхю Грей и замръзна там като скреж. Ръката му с магичен жест измъкна отнякъде карта и ценоразпис.

Кръмли не им обърна внимание.

— Първо хвърлете око на това тук.

Той извади съставения от мен списък с имена и го сложи пред Грей. Последният го огледа в мълчание.

Тогава Кръмли измъкна пристегнато с ластик руло от стодоларови банкноти и го подметна към мен.

— Младши, подръж, ако обичаш. — И отново към Грей: — Знаете ли някое от тези имена?

— Знам всички имена. — Пореден пристъп на мълчание.

Кръмли изруга под носа си.

— Би ли ги прочел, младши?

Произнесох първото:

— Холи Морган.

Пръстите на Грей чевръсто пробягаха през картотеката.

— Тук е. Погребана през 1924 година.

— Поли Стар?

Нова светкавична проверка.

— Тук. 1926-а.

— Ами Моли Сарси?

— Също. 1927-ма.

— Емили Данс?

— 1928-ма.

— И е сигурно, че всички са в това гробище?

Лицето на Грей доби кисело изражение.

— Досега никога в живота си не съм бъркал. И все пак, интересно. — Той прегледа още веднъж извадените бланки. — Случайно да имат някаква връзка помежду си, примерно роднинска?

— Защо питате?

Грей фиксира арктическия си взор върху имената.

— Защото са погребани в една и съща каменна гробница, в готически стил.

— Моля? — Кръмли изведнъж се отърси от отегчението и се пресегна да сграбчи картончетата. — Я повторете?

— Казвам, че всички тези покойници с различни фамилии са положени в обща мемориална постройка, с осем отделения, за осем члена от едно и също семейство.

— Но те не са роднини! — възкликна Фриц.

— Странно. Много странно.

— Чакайте — прошепнах аз, като поразен от гръм.

Фриц, Кръмли и Хенри се обърнаха към мен.

— Да-а? — проточи Грей, повдигайки снежните си вежди. — И какво?

— Тази гробница. Щом е семейна, значи на фронтона й трябва да е изписано някакво име. Кое е името, изсечено върху мрамора?

Грей се разрови из бумагите си, изкарвайки ни от търпение.

— Ратиган — рече накрая.

— Сигурен ли сте?

— Досега никога в живота си…

— Да, да, знам. Я го кажете пак!

Всички затаихме дъх.

— Ратиган — челюстите му хлопнаха като хладен стоманен капан.

Ние дружно издишахме.

— Но няма начин всички да са в една гробница — рекох аз.

Грей погледна към тавана.

— Досега никога…

— Да, да — побързах да го прекъсна, вторачвайки се в приятелите си.

— И вие ли мислите същото като мен?

— Да пукна дано — промърмори Кръмли. — А дали бихте могли да ни упътите до мястото?

Грей набързо изрисува карта върху лист от бележник.

— Лесно ще откриете гробницата. Пред нея има свежи цветя, а вратата е отворена. Утре ще има служба.

— Кого ще полагат?

И четиримата чакахме със затворени очи, предугаждайки отговора.

— Ратиган — каза Грей, почти с усмивка. — Някоя си Констанс Ратиган.