Хайде всички да убием Констанс

Девета глава

Около нас цареше мъртвило по две причини. Първо, сухият сезон бе дошъл рано тази година и бе изгорил буренака, превръщайки го в съсухрена слама. В бързо падащия сумрак целият склон до върха имаше цвета на опърлена от слънцето пшеница. Докато минавахме през него, под гумите се чуваше пращене. Второ, преди около две седмици някой бе хвърлил кибритена клечка и цялото подножие бе избухнало в пламъци. Толкова красиви, че дори вестниците и телевизионните новини ги бяха отразили подобаващо. Но сега огънят вече бе изчезнал, оставяйки след себе си само мъртви въглени и пепел. Докато напредвахме полека по плещите на Маунт Лоу, около нас се разнасяше миризма на угаснало огнище.

— Добре, че не можеш да погледнеш от моята страна — обади се по едно време Кръмли. — Има поне тристаметрова пропаст.

Вкопчих се в коленете си.

— Всъщност, може да е и само двеста и петдесетметрова — поправи се той.

Затворих очи и изрецитирах иззад стиснатите си клепачи:

— Железницата на Маунт Лоу е била отчасти електрическа, отчасти теглена от стоманени въжета.

— Е, и — попита Кръмли с доза любопитство.

Аз пуснах коленете си.

— За първи път е открита на Четвърти юли 1893 г., с безплатни сладкиши, сладолед и хиляди посетители. Духовият оркестър на Пасадена свирел националния химн, но предвид навлизането в облаците прехвърлил на „По-близо до теб, Господи“, което трогнало пътниците до сълзи. А когато стигнали още по-високо, решили да подкарат „Нагоре, винаги нагоре“. След тях, в три вагона, се качил лосанджелиският симфоничен оркестър — цигулките в първия, медните инструменти във втория, а в третия — ударните и дървените духови. В суматохата забравили диригента с палката му. По-късно през деня към тях се присъединил и мормонският религиозен хор от Солт Лейк Сити. Пак в три вагона — в един сопраните, във втори баритоните, а в трети — басовете. Те пеели „Напред, воини християнски“, което изглеждало много подходящо, докато изчезвали в мъглата. Вестниците писали, че цели километри син, червен и бял плат отишли за знамената, украсяващи железницата. Когато честването най-сетне приключило, някаква полуистерична жена, обожателка на професор Лоу и неговото дело, както и на хотелите и кръчмите покрай линията, изрекла фразата: „Хвалете Бог, благата земни сътворил и професор Лоу, туй чудно влакче ни дарил“, от което всички отново се просълзили.

— Да ме вземат мътните — подхвърли Кръмли, а аз продължих да бърборя:

— Градските трамвайни линии на Лос Анджелис стигали до Маунт Лоу, фермата за щрауси в Пасадена, зоологическата градина, мисията „Сейнт Гейбриъл“, Монровия, ранчото нак Болдуин и Уитиър.

Кръмли тихо изруга и продължи да кара безмълвно.

Възприех това като намек и попитах:

— Дали остава още много?

— Отвори си очите.

Така и направих.

— Я, ние май сме стигнали.

Така си и беше. Защото пред нас се виждаха развалините на старата станция, а малко по-нататък стърчаха черните подпори на овъгления павилион.

Излязох бавно и застанах до Кръмли, обгръщайки с поглед притихналата шир, простираща се чак до морето.

— И Кортес не е виждал по-хубава гледка — подметна той. — Да се чуди човек защо не са ги построили отново.

— Политика.

— Да, както винаги. Но как, по дяволите, да открием някой на име Ратиган на подобно място?

— Виж ето там!

На трийсетина метра от нас, скрита зад група дървета, стоеше малка къща, полузарита в земята. Огънят я беше пощадил, но времето и дъждовете бяха олющили боята и очукали покрива й.

— Бас държа, че вътре има труп — каза Кръмли, докато я приближавахме.

— Естествено, защо иначе ще идваме?

— Ти влез да провериш. Аз ще те чакам тук и ще се псувам, задето не взех повече пиене.

— Голям си детектив, няма що. — Отидох предпазливо до входа и доста време се борих с вратата, докато накрая тя поддаде с протяжно скърцане и се отвори. За миг отскочих уплашено назад, после надникнах вътре.

— Кръмли — казах най-сетне.

— Да? — попита той отдалеч.

— Ела да видиш.

— Какво, труп ли?

— Не, нещо още по-добро — рекох благоговейно.