Хайде всички да убием Констанс

Петнайсета глава

Беше точно след пладне и катедралата пустееше, като се изключи една каеща се, чакаща край изповедалнята. Свещеникът се появи и й направи знак да влезе.

Лицето й потвърди, че съм на правилното място.

Когато тя си тръгна, аз се вмъкнах вътре и седнах в кабинката, с език, залепнал за небцето.

От другата страна на решетъчното прозорче помръдна сянка.

— Слушам те, сине мой.

— Прости ми, отче — изломотих. — Калифия.

Вратата от другата страна се отвори с трясък и ругатня. Аз също отворих своята. Отецът отскочи назад, сякаш го бях застрелял.

Беше като някакво ратиганско „дежа вю“. Но не под формата на стройно, петдесеткилограмово женско телце, запечатано в загоряла от слънцето кожа, а на забулен в расо, кльощав като телена закачалка свещеник, излязъл от флорентинския ренесанс. Костната структура беше като на Констанс, но плътта, опъната върху нея, бе мъртвешки бяла, а ненаситната жажда в тънките устни — не за кревати и греховни наслади, а за спасение. Това бе Савонарола, молещ несговорчивите небеса да простят гордата му суета. Но призракът на Констанс гореше в погледа му, надничаше от очните кухини на изпития череп.

Раздиран от емоции, отец Ратиган все пак ме намери достатъчно безобиден, като се изключи онази дума. Махна с глава към ризницата, въведе ме вътре и затвори вратата.

— Неин приятел ли си?

— Не, отче.

— Добре! — Той леко се поотпусна. — Седни. Имаш пет минути. Кардиналът ме чака.

— Тогава по-добре вървете.

— Пет минути — повтори Констанс иззад маската на своя генетичен близнак. — Е?

— Току-що посетих…

— Калифия. — Той изпъшка със сдържано отчаяние. — Кралицата. Изпраща тук хора, на които не може да помогне. Тя има своя църква, различна от моята.

— Констанс е изчезнала отново, отче.

— Отново?

— Така каза Кралицата… тоест, Калифия.

Подадох му Книгата на Мъртвите. Той я взе и прелисти страниците.

— Откъде имаш това?

— Констанс ми я даде. Някой й я изпратил. За да я сплаши, нарани, или бог знае какво. Имам предвид, че само тя знае дали заплахата е сериозна.

— Смяташ, че може да се крие единствено за да вгорчи живота на всички ни? — Той помисли за секунда. — Аз самият съм раздвоен. Но в крайна сметка същите онези хора, които са изгорили Савонарола, сега го величаят. Днес си грешник, а утре току-виж си станал светец.

— Не забелязвате ли известни сходства, отче? — осмелих се да подхвърля аз. — Тази история се е повтаряла много пъти.

— Какво знаете за Флоренция през 1492, когато Савонарола накарал Ботичели да изгори своите картини?

— Това всъщност е единствената епоха, която познавам. Тогава Савонарола, сега Констанс…

— Ако Савонарола я е познавал, е щял да се самоубие. Не, не, чакайте да помисля. От сутринта не съм слагал троха в уста. Ето малко хляб и вино. Да се подкрепим, преди да съм паднал.

Добрият свещеник бръкна в долапа на ризницата, извади отвътре самун хляб и една кана и ние седнахме. Наля на себе си малка чаша, а на мен — голяма, която аз поех с удоволствие.

— Баптист ли сте? — попита той.

— Как познахте?

— По-добре да не казвам.

Обърнах съдържанието на чашата си.

— Можете ли да ми помогнете с Констанс, отче?

— Не. О, за бога, може би.

Той ми наля отново.

— Миналата нощ… възможно ли е? Останах в изповедалнята до късно. Имах чувството, че… чакам някого. Накрая, към полунощ, една жена влезе вътре и дълго време мълча. Не се стърпях и я подканих, както Исус подканил Лазар. Тя се разплака и всичко се изля навън. Грехове на килограм, на самосвал, грехове от последната година, от последните десет, трийсет години — тя просто не можеше да се спре, трупаше още и още, ужасна нощ след ужасна нощ, докато накрая притихна и аз тъкмо се канех да й дам наставления за молитви, когато чух, че избяга. Надзърнах в отсрещната страна на изповедалнята, но там беше останал само мирис на парфюм. О, боже, боже.

— Парфюмът на сестра ви?

— На Констанс? — Отец Ратиган се смали в стола си. — Нейният, да, мътните го взели.

Миналата нощ, помислих си. Толкова скоро. Само ако Кръмли и аз бяхме дошли навреме.

— Да не закъснеете, отче — казах.

— Кардиналът ще почака.

— Вижте. Ако тя се върне, ще ми се обадите ли?

— Не — отвърна свещеникът. — Изповедта е не по-малко поверителна от визитата при адвокат. Толкова ли си съпричастен?

— Да. — Аз разсеяно завъртях халката на пръста си.

Отец Ратиган я забеляза.

— Съпругата ти знае ли за всичко това?

— Горе-долу.

— Звучи ми като доста гъвкав морал.

— Жена ми ми вярва.

— Жените имат това свойство, бог да ги поживи. И смяташ, че сестра ми си струва спасяването?

— Вие не смятате ли?

— Бога ми, вдигнах ръце от нея, когато каза, че дишането уста в уста било поза от Кама Сутра.

— Не ме учудва! И все пак, отче, ако се мерне отново, ще можете ли просто да наберете номера ми и да затворите? Аз ще разбера, че сигнализирате за пристигането й.

— Знаеш как да цепиш косъма на две. Дай ми телефона си. Вече виждам в теб не толкова баптист, колкото честен християнин.

— Дадох му своя номер, както и този на Кръмли.

— Само едно позвъняване, отче.

Той огледа листчето.

— Всички живеем на стръмен склон. Но като по чудо, някои от нас успяват да пуснат корени. Не се надявай прекалено, телефонът ти може и никога да не звънне. Но за всеки случай ще го дам и на помощничката си, Бети Кели. Ти защо правиш това?

— Понесла се е към ръба на скалата.

— Внимавай да не те отнесе със себе си. Срамувам се, че го казвам. Но като дете обичаше да кара кънки и да спира насред оживена улица. Просто за забавление.

Той ме фиксира с острите си като свредел очи.

— Чудя се, защо ли споделям с теб.

— Заради лицето ми.

— Моля?

— Лицето ми е такова. Гледам се в огледала и сам не мога да уловя изражението му, защото то вечно се променя. Нещо средно между младия Исус и Чингис хан. Направо побърква приятелите ми.

Костеливите черти насреща леко се отпуснаха.

— Нещо като аутистичен гений?

— Почти. Веднъж погледнах хулиганчетата в училище не както трябва и те ме спукаха от бой. Та какво казвахте?

— Казвах ли нещо? А, да. Ако тази жена е била Констанс, макар гласът й да звучеше различно, тя ми даде нареждания. Представете си, да нареждаш на свещеник! Даде ми краен срок. Щяла да се върне след двайсет и четири часа, а дотогава аз трябвало да опростя всичките й грехове. Двайсетина хиляди на брой, или нещо от този род. Сякаш съм борса на едро за опрощения. Обясних й, че първо трябва сама да си прости, а после да поиска прошка и от другите. Бог те обича, рекох. „Не, не ме обича“, отвърна тя. И после изчезна.

— Дали ще се върне?

— Да, с крилца на раменете. Или с мълнии.

Отец Ратиган ме изпрати до входа на катедралата.

— И как изглежда тя? — попита. — Като сирена, подмамваща с песента си клетите обречени моряци, за да се удавят? Ти такъв моряк ли си?

— Не, отче, просто някой, който си пише с марсианците.

— Надявам се те да са по-щастливи от нас. Чакай! Мили боже, щях да забравя. Тя все пак каза нещо — че се присъединява към нова църква. И че можело да не идва повече да ми скверни ушите.

— Каква църква?

— Китайска. Китайска, а също на Грауман4. Ама че църква.

— За мнозина е такава. Ходили ли сте там?

— Да, за да гледам „Царя на царете“. Честно казано, площадката отпред ме впечатли повече от филма. Имаш вид, сякаш се каниш да хукнеш нанякъде.

— Да, отче. Към новата църква. Китайската. На Грауман.

— Пази се от плаващите пясъци на отпечатъците. Много грешници са затънали там. Кой ли филм дават сега?

— Сигурно „Джак и бобеното стебло“, с Абът и Костело.

— Печален избор!

— Печален — повторих аз и тръгнах.

— Внимавай за плаващи пясъци! — викна отец Ратиган подире ми, но аз вече прехвърчах през вратата.