Хайде всички да убием Констанс

Втора глава

Започвах да съжалявам, че водката в шишенцето е привършила. Потръпвайки, усилих пламъка на малката газовата печка, претърсих долапа и намерих бутилка ликьор.

— По дяволите — простена Ратиган. — Това е тоник за коса. — Тя глътна от бутилката и махна с ръка. — Докъде бях стигнала?

— Как нещо те гонело.

— Да, но онова, от което бягах, е с мен.

Външната врата затрака на вятъра.

Аз я улових за ръката, докато тракането не престана.

После тя взе голямата си черна чанта, извади отвътре малка книга и ми я подаде с тресяща се ръка.

— Ето.

Прочетох: Телефонен указател на Лос Анджелис, 1900 г.

— О, боже — прошепнах.

— Знаеш ли защо съм го донесла? — попита тя.

Прелистих от буква А, през Г-тата и Е-тата до О, Т, и сетне до края — имена, имена от отдавна забравени години, купища от имена.

— Помисли малко — каза Констанс.

Започнах отначало. А, като Александър и Албърт, Б, като Бъроуз, Е, като…

— Май се досещам — промълвих. — Годината е 1900. А сега сме 1960-та. Погледнах Констанс, пребледняла под вечния си летен тен. — Тези хора… само малцина от тях са още живи. — Взрях се отново в имената. — Няма смисъл човек да се обажда на повечето от тези номера. Това е…

— Какво?

— Книга на Мъртвите.

— Право в десетката!

— Книга на Мъртвите — повторих. — Египетска. Прясно извадена от гробницата.

— Още лепнеща — потвърди Констанс.

— Изпрати ли ти я някой? — попитах. — Имаше ли бележка?

— Не е задължително да има бележка, нали?

— Не — продължих да разгръщам аз. — След като почти всички тук са си отишли, посланието явно е…

— Че и аз скоро ще ги последвам.

— И ще бъдеш последното име върху тези страници на мъртвите?

— Да.

Усилих още малко печката, но по гърба ми отново полазиха мравки.

— Ама че ужасна постъпка.

— Наистина ужасна.

— Телефонни указатели — промърморих тихо. — Маги казва, че я избива на сълзи от тях, но естествено, всичко зависи от указателя.

— Зависи, и още как. Има и още… — Тя бръкна пак в чантата и ми подаде втора малка черна книжка. — Разгледай и това.

От вътрешната страна на корицата беше изписано „Констанс Ратиган“ и нейният адрес на плажа. Отворих на първата страница. Там имаше само А-та.

„Абрамс, Александър, Алсъп, Алън.“

Продължих нататък.

„Болдуин, Брадли, Бенсън, Бъртън, Бъс…“

Усетих как по пръстите ми пролазва хлад.

— Това не са ли все твои приятели? Чувал съм имената.

— И…?

— Мисля, че ако не всички, то поне повечето от тях са погребани тук, във „Форест Лоун“1. И сякаш са изровени сега. Това е като гробищен регистър.

— И то по-лош от телефонния указател.

— Защо?

— Преди години го дадох на една холивудска благотворителна организация. Сърце не ми даде да изтрия имената. А мъртвите все се трупаха. Накрая останаха само неколцина живи. Във всеки случай, подарих този тефтер, а ето, че сега той се върна. Намерих го вечерта, като се прибирах от плажа.

— Плувала си в това време?

— Дъждът не ме плаши. Но още щом отворих портата, заварих тези неща да се мъдрят на двора.

— Някаква бележка?

— Не, но именно мълчанието им казва всичко.

— Божичко. — Взех стария указател в едната си ръка и тефтера с имена и телефони на Ратиган в другата. — Две почти завършени Книги на Мъртвите.

— Да, почти — отвърна Констанс. — Виж тук, тук, а също и тук.

Тя ми показа три имена на различни страници, всяко оградено с червено мастило и с нарисувано кръстче отстрани.

— Трима души — рекох. — Има ли нещо по-специално в тях?

— Да има. Че още не са умрели. Поне доколкото знам. Но са отбелязани с кръстчета, което означава какво според теб?

— Че предстои да умрат? Следващите поред?

— Да… не, нямам представа и точно това ме плаши. Виж.

Нейното собствено име, малко по-нататък, също бе оградено с червено и имаше кръстче.

— Книга на Мъртвите, плюс списък на онези, които скоро ще ги последват?

— Какво е усещането да я държиш в ръка?

— Студено — казах. — Ужасно студено.

Дъждът трополеше по покрива.

— Кой би искал да ти причини това, Констанс? Идват ли ти наум имена?

— По дяволите, хиляди. — Тя замълча, пресмятайки. — Ще повярваш ли, че излизат към деветстотин? Плюс-минус десетина.

— Толкова много заподозрени?

— Нищо не е, като ги разхвърляш на трийсет години.

— Нищо ли? — извиках аз.

— Но те стояха на опашки на плажа.

— Можела си да не ги каниш у вас.

— Когато всички крещяха името ми?

— Не е бивало да ги слушаш.

— Какво е това, баптистка проповед?

— Извинявай.

— Както и да е. — Тя глътна последното съдържание на бутилката и направи гримаса. — Ще ми помогнеш ли да открия този кучи син, или синове, ако двете Книги на Мъртвите са изпратени от две различни откачалки?

— Не съм детектив, Констанс.

— Аз пък си мислех, че виждам тъкмо теб, качен на катедралата „Нотр Дам“2 във „Финикс Студиос“, заедно с Гърбушкото… Няма ли да помогнеш на мама?

— Нека преспим, да обмислим нещата.

— Никакво спане тази вечер. Дай прегръдка. Е, до скоро…

Тя се изправи с двете си Книги на Мъртвите, прекоси стаята и отвори вратата към черната нощ, където поройният дъжд и вълните разяждаха брега.

— Чакай! — извиках след нея. — Ако ще ти помагам, ще имам нужда от тях!

— Това се казва добро момче. Да се гушнем в леглото? Но без гимнастики.

— Нямах това предвид, Констанс…