Хайде всички да убием Констанс

Двайсет и седма глава

Не можех да спя, не можех да стоя буден, не можех да пиша, не можех да мисля. Най-сетне, объркан и полуобезумял, късно през нощта позвъних отново в „Света Вибиана“.

Мина дълго време, преди Бети Кели да отговори и когато го стори, звучеше като от зала за изтезания.

— Не мога да говоря!

— Слушайте! — примолих се. — Не можете ли да си спомните нещо друго, което да е казала в изповедалнята? Нещо важно, значително, различно?

— Божичко, знам ли… Думи, думи и още думи. Но не, чакайте. Непрестанно повтаряше: „Трябва да простиш на всички ни. На всяка една от нас!“ На кои всички, след като в стаичката нямаше никой друг освен нея? Ало? Още ли сте там?

— Да, тук съм — промълвих най-сетне.

— Интересува ли ви още нещо?

— Засега не.

Затворих слушалката.

— Всички ни — прошепнах. — Да простиш на всички ни!

Набрах номера на Кръмли.

— Нека отгатна — рече той. — Сън не те хваща? И искаш да се срещнем след час пред къщата на Ратиган? За да я претърсиш, нали?

— Просто приятелско ровичкане.

— Ровичкане, значи. Някаква теория, или просто предчувствие?

— Единствено здрав разум.

— Нали знаеш къде можеш да си го завреш! — Връзката прекъсна.

— Той ти затвори телефона? — попитах огледалото си.

— Затвори ти телефона, — отвърна огледалото.