Хайде всички да убием Констанс

Двайсет и трета глава

Най-сетне преодолях отвесната стена на връх Еверест и почуках на вратата на старата прожекционна.

— Този ли е, за когото си мисля? — извика отвътре ужасен глас.

— Не — отвърнах. — Просто най-обикновен зрител, завърнал се след четирийсет години.

Това беше гениална идея, да заложа на картата на миналото.

Ужасът в гласа се поуталожи.

— Каква е паролата?

Отговорът се откъсна сам от езика ми:

— Том Микс и неговият кон, Тони. Хут Гибсън. Кен Мейнард. Боб Стийл. Хелън Туелвтрийс. Вилма Банки…

— Достатъчно.

Мина доста време, преди отвътре да се разшава нещо като гигантски паяк. Вратата изскърца и през процепа й надникна сребриста сянка, жива метафора на черно-белите фантоми, които бях виждал да трептят по екрана преди половин живот.

— Никой не идва тук горе — каза много, много старият мъж.

— Съвсем никой?

— Жива душа — отвърна силуетът със сребриста коса, сребристо лице и сребристи дрехи, изтънели от седемдесетте години живот в тази наблюдателница, откъдето десетки хиляди пъти бе гледал надолу към нереалността. — Никой не знае, че съм тук. Дори и аз.

— Но ти си тук. Ти си Клайд Ръстлър.

— Така ли? — за миг ми се стори, че ей сега ще опипа тирантите и вехтите си ръкавели, за да провери. — А ти кой си? — проточи врат през прага като костенурка от корубата си.

Казах му името си.

— Никога не съм те чувал. Един от тях ли си? — Той метна поглед към празния екран долу в ниското.

— От мъртвите звезди ли?

— Те понякога се качват тук. Дъглас Феърбанкс намина снощи.

— Почукал е на вратата ти? Самият Зоро, Д’Артанян, Робин Худ?

— По-скоро подраска. Да си мъртъв си има своите затруднения. Е, ще влизаш, или не?

Бързо пристъпих напред, преди да му е дошло друго настроение.

Прожекционните апарати стояха, вперили взор в пустотата, в стаичка, наподобяваща китайска гробница. Въздухът бе пропит с прах и остър мирис на целулоид. Имаше само един стол, разположен между двата апарата. Както сам бе казал, тук никога не идваха гости.

Огледах пренаселените стени. По тях имаше поне три дузини снимки, някои в евтини рамки от супермаркета, други в сребърни, а трети — просто страници, откъснати от стари броеве на списание „Силвър Скрийн“. Образите на трийсет жени, всяка от тях различна.

Старият мъж остави по лицето му да се прокрадне усмивка.

— Моите сладки красавици, от времето, когато бях още активен вулкан.

Древната вкаменелост ме изгледа иззад мрежата си от бръчици — от типа, които се получават, когато отваряш хладилника в шест сутринта, за да извадиш последното забъркано от предната вечер мартини.

— Обикновено държа вратата заключена. Ти ли крещя преди малко отвън?

— Не, не съм бил аз.

— Е, имаше някой. Но като изключим това, човешки крак не е стъпвал тук откак умря Лоуъл Шърман.

— Това е вече втори некролог за десет минути. Зимата на 1934 година. Рак и пневмония.

— Няма как да знаеш това!

— Една събота карах ролкови кънки край стадион „Колизеум“. Беше преди футболен мач и Лоуъл Шърман мина покрай мен, давейки се от лаеща кашлица. Взех му автограф и му пожелах всичко най-хубаво. Два дена по-късно умря.

— Лоуъл Шърман — в очите на стареца се появи нов блясък. — След като ти си жив, значи и той още е жив. — После се отпусна в единствения стол и ме измери с поглед. — Лоуъл Шърман. Но защо по дяволите си се качил чак дотук? Хора са умирали, докато изкатерят тези стълби. Самият чичо Сид дойде един или два пъти, накрая изруга и построи голямата прожекционна на километър по-ниско, в реалния свят, ако изобщо има такъв. Никога не съм ходил да я видя. Какво има?

Бе доловил интереса, с който изучавах праисторическото му гнездо и рояка от вечно млади лица по стените.

— Искаш ли да ти изброя тези пухкави котета с нокти на пума? — той се приведе напред и започна. — Тази тук се казваше Карлота или Мидж, или Даяна. Испанско парче като от реклама на Кал Кулидж, с поличка до пъпа, римска царица, току-що излязла от ваната с мляко. До нея е жената-вамп на име Илиша, после машинописката Пърл и английската тенисистка Памела. Ето и Силвия, която държеше нудистко свърталище в Шайен. Обличаше се като Доли Мадисън, пееше „Чай за двама“ и „Чикаго“ и излизаше от огромна стридена черупка, като перла от рая. Беше голямата тръпка на Фло Зигферд. До нея е Уила-Кейт, изгонена от баща си още тринайсетгодишна за поведение, неподобаващо на крехката й възраст. Лила Уонг пък работеше в китайски ресторант, но не беше случайно момиче, на конкурса за красота на Кони Айлънд през 29-та събра повече гласове и от американския президент. Следващата, Барбара Джо, слезе от нощния влак в Глендейл и едва ли не на следващия ден стана звездата на „Глори Филмс“. Анастейша Алис Граймс…

Той спря, за да си поеме дъх. Аз го погледнах.

— Което ни довежда до Ратиган — рекох.

Челюстта му се смръзна.

— Казваш, че никой не се е качвал тук от години. Но тя е идвала днес, нали? Може би за да погледне всички тези снимки? Е, да или не?

Старият мъж сведе очи към прашните си ръце, после бавно се изправи и застана с лице към месинговата фуния на стената — едно от онези устройства, през които се крещят заповеди на подводниците.

— Лео! Вино! Два долара бакшиш!

От металното отверстие долетя тъничък гласец:

— Ти не пиеш!

— Днес пия, Лео. И два хотдога!

Устройството изписка и замря.

Той изсумтя и се вторачи в стената. Минаха пет ужасяващо дълги минути. Докато чакахме, аз извадих тефтерче и си записах имената, надраскани върху снимките. Най-сетне чухме как поръчката се изкачва по кухненския асансьор. Клайд Ръстлър се сепна, сякаш напълно бе забравил за съществуването му. Отвори вратичката и започна да се труди с тирбушона над бутилката, изпратена от намиращия се някъде далеч под нас Лео. Имаше само една чаша.

— Извинявай, не съобразих — рече той. — Пий първи, аз не се боя от зарази.

— Няма с какво да те заразя. — Отпих и му подадох чашата. Той я надигна към устните си и по тялото му се разля видимо облекчение.

— А сега — каза — нека ти покажа едно филмче, което сглобих. Защо ли? Защото миналата седмица някой ми позвъни отдолу. Веднага разпознах гласа в слушалката. Навремето беше личната медицинска сестра на Хари Кон, готова да откликне на всичките му нужди — да, Хари, да, да! Каза, че търсела Робин Локсли. Знаеш, Робин Худ е Робин от Локсли. Една актриса беше взела това име, просто й харесало как звучи. После изчезна някъде в замъка на Хърст, или в задната му кухня. Но този глас, след толкова години, питаше за Локсли. Изкара ми акъла. Порових из кутиите и намерих един филм с нея от 1929 г., когато звукът вече навлизаше с пълна сила. Гледай.

Той нагласи лентата в апарата и щракна ключа. Големият екран долу се обля в светлина и се появиха образи.

Ефирна пеперуда запърха с муселинените си криле, поспря, погледна с очи, изпълнени с нега, усмихна се и побягна, следвана от бели рицари и черни злодеи.

— Познаваш ли я?

— Не.

— Пробвай тогава това. — Той превъртя напред и на екрана се появи заснежен бряг, осеян с тлеещи огньове. Руска аристократка пушеше с дълго цигаре, въздишаше и мачкаше кърпичката си. Някой умираше или вече беше умрял.

— Е? — погледна ме с надежда Клайд Ръстлър.

— Не.

— Да опитаме пак!

Прожекторът наново озари мрака. Беше 1923 година и палаво хлапе се катереше, смеейки се, по дърво, за да брули плодове — но под ризата му личаха малки, твърди ябълки.

— Не може да бъде! Женски Том Сойер! Кой е това?

Старецът изпълни екрана с още дузина образи, започвайки от 1925-а и свършвайки с 1952-ра — отворени, затворени, тайнствени, разбулени, светли, тъмни, диви, сдържани, красиви и обикновени, своенравни и невинни.

— Познаваш ли някоя от тях? Как ли не си напъвах мозъка. Трябва да е имало някаква причина, за да съхраня всички тези изрезки. Погледни ме, дявол да го вземе! На колко години мислиш, че съм?

— Към деветдесет, деветдесет и пет?

— Поне на десет хиляди. Казвам ти, мен са ме открили плаващ в кошница по Нил! Изтърколил съм се от хълма със Светите скрижали. Угасил съм огъня в горящия храст. Когато Марк Антоний заповядал: „Пуснете кучетата на войната“, аз съм отвързал каишките. А дали съм познавал тези хубавици? Бога ми, по цяла нощ се будя и си блъскам главата, за да наредя къщичката от карти. Тъкмо си мисля, че вече съм успял, когато леко помръдвам и тя се срива отново. Сигурен ли си, че не помниш някое от лицата на екрана или от снимките по стените? Ако е така, си имаме истинска мистерия!

— Същото се канех да кажа и аз. Дойдох тук, защото някой друг дойде при мен. Може би същият онзи глас, който ти се е обадил отдолу.

— Какъв глас?

— Констанс Ратиган — казах аз.

Изчаках мъглата зад очите му да се уталожи.

— Тя пък какво общо има? — зачуди се той.

— Може би разковничето е в нея. Последният път, когато я видях, стоеше в отпечатъците на собствените си стъпки.

— И смяташ, че може да знае на кого принадлежат всички тези лица, какво означават всички тези имена? Чакай малко. Отвън, пред вратата… Май беше днес. Няма как да е било вчера. Да, днес тя ми каза: „Дай ми ги!“

— Да й дадеш какво?

— Огледай се наоколо. Виждаш в тази проклета дупка нещо, което да си струва?

Вдигнах очи към снимките на стената. Клайд Ръстлър проследи погледа ми.

— Тях пък защо ще ги иска някой? Те не струват нищо. Дори и аз не знам защо съм ги закачил там. Освен да са нечии съпруги или стари приятелки?

— Ти самият по колко от всяко си имал?

— Нямам достатъчно пръсти, за да ги изброя.

— Едно нещо е сигурно, Констанс е искала да ги вземе. Да не би да е ревнувала?

— Констанс ли? Както някои хора изпадат в пътна агресия, така тя изпадаше в креватна агресия. Искаше да сграбчи всички жени, с които някога съм бил, да ги стъпче, удуши, да ги разкъса на парчета. Хайде, допивай си виното. Имам да върша свои неща.

— Какви например?

Но той вече се бе върнал към своите ленти, потънал в унеса на хиляда и една отминали нощи.

Аз тръгнах покрай стената, записвайки трескаво в тефтера си всички имена под снимките. Щом свърших, го попитах:

— Ще ми се обадиш ли, ако Констанс дойде отново?

— За снимките ли? Ще я хвърля надолу по стълбите.

— Веднъж вече чух нещо подобно, но ставаше дума за стълбите на ада, а не за тези към втория балкон. Защо искаш да я хвърляш?

— Все трябва да има някаква причина, нали? Не ме карай да си припомням! Впрочем, защо каза, че си се качил тук? И как ме нарече?

— Клайд Ръстлър.

— А, да. Вярно, така беше. А знаеш ли, че аз съм бащата на Констанс?

— Какво?!

— Бащата на Констанс. Мислех, че съм ти споменал. Сега можеш да си вървиш. Лека нощ.

Излязох навън и захлопнах вратата, оставяйки зад себе си стареца, който и да беше той, и снимките на стената, чиито и да бяха те.