Хайде всички да убием Констанс

Двайсет и четвърта глава

Слязох долу и отидох в предната част на салона. Огледах се наоколо и се спуснах по стъпалата към мястото за оркестъра. В задната му стена имаше врата, отваряща се към дълъг, тъмен коридор. Той постепенно изчезваше в пълен мрак и в този мрак имаше друг, още по-дълбок мрак — на старите, изоставени гримьорни.

Изкуших се да извикам едно име.

Но какво щеше да стане, ако тя ми отвърнеше?

Стори ми се, че от дълбините на този черен коридор до слуха ми долита звукът от скрито море или от река, течаща нейде в чернотата.

Направих стъпка напред, но върнах крака си обратно.

Отново чух диханието на тъмния океан, надигащ се към безкрайните си брегове.

Тогава се обърнах и си тръгнах от великия мрак, втурнах се през опразнените от хора коридори, към вратите, които най-сетне ме изведоха под утешителното вечерно небе.

Отнесох невероятно малките обувки на Ратиган до циментовите й отпечатъци и ги поставих внимателно в тях.

В същия миг усетих върху рамото си докосването на моя ангел хранител.

— Виж ти, кой се завърнал от мъртвите — каза Кръмли.

— Нямаш представа колко си прав — отвърнах, взирайки се към широкия червен портал на Китайския театър на Грауман с всичките му филмови създания, пъплещи в мрака. — Тя е вътре — допълних. — Ще ми се да знаех начин да я измъкна оттам.

— Пръчка динамит, вързана за пачка с пари може и да свърши работа.

— Кръмли!

— Извинявай, забравих, че говорим за Флорънс Найтингейл.

Отстъпих назад и той сведе поглед към малките обувки на Ратиган, застанали в отпечатъците, направени преди дълги, дълги години.

— Не приличат съвсем на вълшебните пантофки — рече.