Хайде всички да убием Констанс

Трийсета глава

В тъмното, неосветено подземие имаше стаи, стаи и още стаи, всичките с огледала, опасващи стените им, образите в тях се отразяваха отново и отново; празнотата срещаше празнота сред коридорите на безжизнено море.

Първо влязохме в най-широкия коридор и Хенри завъртя фенерчето като лъч на фар.

— Доста призраци има тук.

Светлината се удряше в океанските дълбини и чезнеше в тях.

— И не са същите като онези горе, а по-страшнички. Винаги са ми били интересни огледалата и онова, на което казват отражение. Защото това си пак ти, нали? Но на метър-два разстояние и запечатан като в лед. — Той протегна ръка и докосна стъклото. — Има ли някой там?

— Само ти и аз, Хенри.

— По дяволите. Щеше ми се да съм сигурен, че е така. Продължихме нататък покрай студените редове от огледала. И ето, че стигнахме до нещо повече от призраци. До графити върху гладката, полирана повърхност.

Вероятно съм си поел по-рязко дъх, защото той изведнъж се извърна и освети лицето ми.

— Да не видя нещо, което аз не виждам?

— Бога ми, да!

Докоснах първия студен Прозорец на времето.

По пръста ми остана лека следа от древно червило.

— Е? — Хенри се приведе, сякаш да разгледа по-отблизо откритието ми. — Какво има?

— Марго Лорънс. Починала през октомври 1923 година.

— И някой я е пъхнал под стъклото?

— Не точно. А на около метър от нея още една. Хуанита Лопес. Лятото на 24-та.

— Нищо не ми говори.

— Следващо огледало: Карла Мур. Коледа, 1925 година.

— Чакай, чакай — каза Хенри. — Тя играеше в някакъв ням филм. Един зрящ приятел ми е говорил за нея. Биваше си я, Карла Мур.

Аз насочих фенерчето по-нататък и прочетох:

— Елинор Туелвтрийс. Април 26-та.

— Хелън Туелвтрийс не участваше ли в „Котката и канарчето“?

— Може да й е била сестра, но толкова много имена са фалшиви, че човек никога не знае. Лусил Льосюр стана Джоан Крофорд. Лили Шошоан се прероди като Клодет Колбер. Гладис Смит — Карол Ломбард. А Кари Грант беше Арчибалд Лийч.

— Ставаш за водещ на телевизионна викторина. — Хенри поглади следващото огледало. — А тук кой е?

— Дженифър Лонг — 29-та.

— Тя не умря ли?

— Изчезна, приблизително по същото време, когато Сестра Ейми11 потъна в морето и излезе оттам божествено просветлена.

— Още колко имена има?

— Толкова, колкото са и огледалата.

Хенри облиза пръст.

— Мм! Попрестояло, но все пак червило. Какъв цвят е?

— Портокалово, вишнево, малиново…

— Защо според теб всички тези дами са написали имената си и тези дати?

— Защото, Хенри, всъщност не е имало много дами, а само една жена, която ги е написала.

— Една жена, която не е дама? Подръж бастунчето ми, докато размисля.

— Ти не носиш бастунче, Хенри.

— Странно, как ръката ти усеща неща, които всъщност ги няма. Искаш ли да отгатна?

Аз кимнах и макар спътникът ми да не можеше да види жеста, знаех, че усеща движението на главата ми. Исках да го каже, нуждаех се да го чуя как произнася това име. Той се усмихна и огледалата се усмихнаха стократно в отговор.

— Констанс.

Той докосна леко огледалото и добави:

— Ратиганката.