Хайде всички да убием Констанс

Четирийсет и трета глава

Аз обиколих наоколо, като събирах шезлонгите и ги нареждах край басейна.

— Нека отгатна — каза Кръмли, гледайки ме кисело. — Това е финалът на криминале от Агата Кристи, а ти си Поаро, който събира обичайните заподозрени, за да им разкрие убиеца.

— Именно.

— Продължавай.

Аз продължих.

— Този стол тук е за колекционера на стари вестници от Маунт Лоу.

— Който ще свидетелства задочно.

— Да. Следващият е за Кралица Калифия, също напуснала този свят, заедно със своята хиромантия и френология. — Не спирах да обикалям. — Трети стол — отец Ратиган. Четвърти — операторът от висините на театъра на Грауман. Пети — Дж. У. Брадфорд, известен още като Талула, Гарбо, Суонсън, Колбер. Шести — професор Куикли, познат като Скрудж, Никълъс Никълби, Ричард Трети. Седми стол — аз. Осми стол — Констанс.

— Чакай малко. — Кръмли стана и закачи значката си върху ризата ми.

— Нима ще стоим тук — каза Фриц — и ще слушаме тази четвърторазредна мелодрама…

— Махни тоя монокъл — прекъсна го Кръмли.

Фриц прибра монокъла.

— Е, младши, готови сме — обяви Кръмли.

Аз минах зад столовете.

— Като за начало, аз съм Ратиган, която тича под дъжда с двете Книги на Мъртвите. Някои от тях вече са умрели, а други тепърва ще умрат.

Сложих двете книги върху стъкления плот на масичката.

— Вече всички знаем, че Куикли, в пристъп на носталгична лудост, е изпратил едната от тях, с целия й набор от мъртъвци, за да уплаши Констанс. И тя побягва от своето минало, от спомените за бързия си, безразсъден и разрушителен живот.

— Веднъж да кажеш нещо смислено — подхвърли Кръмли.

Аз млъкнах.

— Извинявай — каза той.

Взех втората книга, с по-личните и по-скорошни контакти на Ратиган.

— Но я си представете за миг, че Констанс, под влияние на шока, се е оплела в миналото си, в старите си загуби и скърби и е решила, че за да се справи с него, трябва да го унищожи малко по малко, човек по човек. Представете си, че сама е заградила имената с червено, а после е забравила?

— Да бе — въздъхна Кръмли.

— Оставете идиота да си излее душата. — Фриц Уонг пъхна монокъла обратно в окото си и се преведе напред. — И така, Ратиган тръгва да убива, осакатява или най-малкото да сплашва своето собствено минало, ja? — попита той с тежка германска угриженост.

— Нямаш търпение за следващата сцена ли? — отвърнах.

— И… екшън! — изкомандва Фриц, подсмихвайки се.

Застанах зад първия празен стол.

— Ето ни сега в края на старата железница, навръх Маунт Лоу.

Фриц и Кръмли кимнаха, виждайки мумията, увита във вестникарски заглавия.

— Чакай малко. — Слепият Хенри присви очи. — Добре, вече и аз съм там.

— Тук е първият й съпруг, нейната първа голяма грешка. Тя се качва в леговището му, за да задигне вестниците, в които са подредени старите й самоличности. Грабва ги, както направих и аз, и надава един прощален крясък. Дали е бутнала купчините, причинявайки лавината, или само е извикала, кой знае? Тъй или иначе, някогашният ватман на Маунт Лоу остава погребан под пороя от лоши новини. Как ви се вижда дотук?

Погледнах към Кръмли, който примлясна в знак на съгласие. Фриц също нямаше нищо против. Хенри долови това и даде и своето одобрение.

— Стол номер две. Бънкър Хил. Кралица Калифия. Предсказател на бъдещето, застраховател на съдби.

Улових се за облегалката така, сякаш щях да тикам слон върху ролкови кънки.

— Констанс крещи пред вратата й. Калифия е станала жертва на убийство не повече от онази египетска реликва от Маунт Лоу. Че Ратиган я е навикала, това е ясно — искала е тя да си вземе обратно всички онези нескопосани предсказания, които са начертали бъдещето й. Калифия е разгънала папирусната пътна карта, а Констанс я е последвала, сляпа като прилеп — извинявай, Хенри, изплъзна ми се от езика. Дали гадателката е излъгала? Не! Било ли е бъдещето й блестящо? И още как. Но сега, в края на играта, Констанс е искала да даде на заден ход. И Калифия е щяла да й угоди, да й наприказва нови лъжи и да продължи да живее, но от тревога се търкулва по стълбите към своя гроб. Покосена не от убийство, а от собствената си паника.

— Толкова за Калифия — подхвърли Кръмли, мъчейки се да прикрие задоволството си.

— Трета сцена, първи дубъл — каза Фриц.

— Трета сцена, първи дубъл, стол номер три — поместих се аз. — Това тук е изповедалнята на „Света Вибиана“.

Фриц приседна по-наблизо, святкайки с монокъла си като фар по посока на малката ми импровизирана сцена, и ми кимна с глава да продължа.

— Пред вас е любящият брат на Ратиган, който се мъчи да я насочи по нелекия път на добродетелта. Всеки път, когато Калифия е казвала „наляво“, той е казвал „надясно“, докато след години на караници и тежки грехове най-сетне я е изхвърлил от църквата. Но тя се е върнала обратно, беснееща, искаща опрощение, крещяща и настояваща — пречисти ме, прости ми, аз съм твоя плът и кръв, поддай се, отстъпи. Но той е закрил ушите си с ръце и й е закрещял в отговор — и неговите викове, а не нейните, са го поразили до смърт.

— Така твърдиш ти — каза Фриц, затворил едното си око, бълващ огън от другото. — Докажи го. Ако ще снимаме проклетия филм, дай ми момента на истината. Кажи ми откъде знаеш, че свещеникът сам се е убил със собствената си ярост, ja?

— Кой по дяволите е детективът тук? — намеси се Кръмли.

— Момчето чудо, кой друг — провлачи Фриц, без да го поглежда, продължавайки да стрелка своите оптически светкавици към мен. — От следващите му думи зависи дали ще го наемем, или ще му покажем вратата.

— Аз не кандидатствам за работа — възразих.

— Вече си я получил — каза Фриц. — Да видим сега дали ще успееш да я удържиш. Аз съм директорът на студиото, а ти се опитваш да ми продадеш версията си. Откъде знаеш, че свещеникът сам е причинил смъртта си?

Поех си дъх.

— Знам, защото го чух да диша, наблюдавах лицето му, видях как бяга. Не можеше да понася Констанс да се гмурка във вълните една, а после да излиза друга. Тя беше горещ пустинен въздух, а той — хладна мъгла. Сблъсък. Блясък. Трупове.

— И всичко само заради един свещеник и неговата лоша сестра?

— Светец и грешница — отвърнах.

Фриц Уонг се облегна назад с нечестива усмивка върху разгорещеното лице.

— Одобрен си. Кръмли, имаш ли нещо да кажеш?

Последният се отдръпна от него, но накрая кимна.

— Ако питаш за доказателството, става. По-нататък?

Преминах към следващия стол.

— Ето ни вече в театъра на Грауман, високо горе в прожекционната. Късна вечер е, филмът се върти, фигурите са на екрана, снимките — по стените. Всички бивши самоличности на Ратиган са подредени като за изложба. Тук е и единственият човек, който действително я познава от глава до пети — нейният татко, пазителят на нечестивия пламък. Но и той също не я иска, затова тя нахлува вътре и обира всички фотографии, доказващи миналото й. Трябва да ги изгори, защото ненавижда своите превъплъщения. Но появата й хвърля бащата в шок, както и всички други преди него. Разкъсван от противоречиви чувства — все пак, тя е негова дъщеря, — той се прощава със снимките, но пуска да се върти отново и отново филмчето с Моли, Доли, Сали, Холи, Гала, Уила, Сю… Лицата от него продължават да се редуват и да просветват, когато пристигаме ние — твърде късно, за да спасим него или задигнатите снимки. Неубита жертва номер четири…

— Но Дж. Уелингтън Брадфорд, известен още като Талула, Крофорд, Колбер и тъй нататък, е още жив и следователно не е жертва. Същото важи и за майстора на бързите превъплъщения, Куикли.

— Живи, но не задълго. Ще издържат колкото хартиени хвърчила в свирепа буря. Констанс вече им е изнесла тирадата си…

— Защо? — попита Кръмли.

— Защото са я учили на всички онези начини да не бъде себе си — вметна Фриц, горд от прозорливостта си. — Не прави това, не прави онова, прави еди-какво си. Ричард Трети те наставлява как да бъдеш дъщерята на Лир, лейди Макбет, Медея. Всичко ти е по мярка. И ето, че тя е станала Електра, Жулиета, лейди Годайва, Офелия, Клеопатра. Брадфорд казва, Ратиган изпълнява. Същото е било и с Куикли. Вижте как тича нашата Кони! Тя е трябвало да играе по свирката и на двамата, да сменя рокли, да забравя реплики, да къса връзки. Могат ли учителите да отучват? Констанс е настоявала. „Коя е Констанс, какво е тя?“ — това е била същността на въпроса й. А те са знаели да преподават само напред, но не и назад. Затова е била тласната към…

— Гримьорните в подземието — довърших аз. — Да, трябвало е да вземе снимките от прожекционната, но също така да изтрие и всяко доказателство за предишните си „аз“ от огледалата. Да ги изстърже, заличи, елиминира — име по име, година по година.

Аз приключих, довърших питието си и млъкнах.

— Влакът от „Убийство в Ориент Експрес“ стигна крайната гара, така ли? — подхвърли Фриц, изтегнат в шезлонга като Цезар в банята си.

— Да.

— Впрочем — продължи той с гърления си германски акцент — свободен ли си да поработиш върху сценарий, озаглавен „Многото смърти на Ратиган“? Започваш от понеделник, по петстотин долара на седмица за десет седмици, плюс двайсет хилядарки бонус, ако наистина заснемем проклетия филм.

— Вземай парите и бягай — посъветва ме Хенри.

— Кръмли, според теб да приема ли предложението?

— Версията ти е бездарна, но като за филм става — рече той.

— Какво, значи не ми вярваш? — извиках.

— Никой не може да е толкова чалнат, колкото ти току-що описа.

— Мили боже, защо ли стоя тук и си изливам душата пред вас. — Отпуснах се безсилно на стола си. — Не искам да живея повече.

— Напротив, искаш. — Фриц се бе привел напред, драскайки усърдно върху лист хартия. Явно описваше въпросните петстотин на седмица. Когато приключи, хвърли отгоре и една петдоларова банкнота.

— Ето ти и първата десетминутна заплата!

— А ти ми вярваш донякъде, така ли? Не. — Бутнах листа встрани. — Поне един от всички тук трябва да схваща идеята ми.

— Аз — рече един глас.

Всички погледнахме слепия Хенри.

— Подпиши договора — допълни той, — но го накарай да декларира, че вярва на всяка твоя дума!

Аз се поколебах, после взех и допълних своята клауза.

Фриц подписа, мърморейки.

— Дяволите да я вземат тая Констанс! — изръмжа. — Цъфва на вратата ти и ти се хвърля като някаква проклета змия. Че кой го е грижа дали ще се убива, или не? От къде на къде ще тича нагоре-надолу с телефонните си указатели да издирва всички онези глупави хора, които сама е изкусила под дървото? Ти би ли се уплашил от някакви си тефтери? Не, разбира се! Трябва да има друга причина, за да я накара да тича, да търси. Мотивация. Иначе защо ще си дава целия този зор, за да получи какво? Чакай малко.

Фриц спря, лицето му отведнъж пребледня, а после бавно взе да възвръща цвета си.

— Не. Да. Не, не може да бъде. Не. Да. Разбира се!

— Какво се разбира, Фриц?

— Много се радвам, че говоря сам на себе си. Радвам се, че се слушам. Някой друг чува ли ме?

— Още нищо не си казал, Фриц.

— Добре, тогава ще продължа да си говоря, а вие подслушвайте, ja?

— Ja — отвърнах аз.

Фриц ме простреля в сърцето с поглед. После угаси раздразнението си с глътка мартини и продължи.

— Преди месец или може би два, тя ми се метна на бюрото, дишайки тежко. Вярно ли било, проплака, че започвам нов филм? Филм все още без заглавие? „Ja,“ отвърнах. „Да, може би.“ „И в него ще има роля за мен, нали?“ казва тя, пълзейки по раменете ми, по скута ми. „Не, не“, викам й. „Да, да, ща има, трябва да има. Кажи ми, Фриц, какво ще играя?“ Изобщо не биваше да й казвам. Но го направих, бог да ми е на помощ!

— Какъв беше филмът, Фриц?

— „Това, което планирам, не ти е по силите“, казвам й.

— Хайде де, изплюй камъчето, какъв беше филмът?

Фриц ме игнорира, взирайки се през монокъла си в звездното небе, все така говорейки на себе си, докато ние подслушвахме.

— „Не е лъжица за твоята уста“, обяснявам й аз, а тя плаче: „Моля те, моля те, пробвай ме.“ „Констанс“, отвръщам, „това е нещо, което не можеш да бъдеш, нещо, което никога не си била“. — Фриц отпи дълга глътка от чашата си. — „Орлеанската дева“.

— Жана д’Арк!

— „О, господи“, тръшка се тя, „Жана д’Арк! Аз трябва да я изиграя, дори ако това е последната роля в живота ми, ще го направя!“

Ще го направя! Ехото го повтори.

Орлеанската дева!

Вопъл прозвуча в ушите ми. Звук на дъжд. На течаща вода.

Дузина огънчета от запалки проблеснаха, осветявайки коленичилата, плачеща жена.

„Без моите гласове аз съм загубена! Камбанен звън слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове!“

А подземната публика възкликна в един дъх: Жана.

Жана д’Арк.

— Фриц — извиках, — давай, кажи го още веднъж!

— Кое, Орлеанската дева?

Аз скочих, събаряйки шезлонга.

Фриц продължи:

— „Констанс“, обяснявам й, „твърде късно е“. А тя: „Никога не е твърде късно.“ „Слушай“, казах тогава, „ще ти дам един тест. Ако го преминеш, ако изиграеш сцената в пиесата “Света Йоанна" на Бърнард Шоу… невъзможно е, но ако успееш, ще получиш ролята." Тя направо се разпадна. „Чакай“, проплака. „Умирам! Чакай, ще се върна.“ И после избяга.

— Фриц, знаеш ли какво каза току-що? — попитах.

— Да, по дяволите. „Света Йоанна“.

— Нима не разбираш? Ние сме се подвели по това, което е извикала пред отец Ратиган. „Аз ги убивам, убивам ги! Помогни ми да ги довърша!“ Решихме, че е имала предвид стария Ратиган на Маунт Лоу, Кралица Калифия на Бънкър Хил, но нищо подобно, тя не е убивала тях, искала е помощ, за да убие Констанс!

— Как, как, я повтори? — каза Кръмли.

— „Помогни ми да убия Констанс“, това е бил смисълът на думите й. Защо? Заради Жана д’Арк! Това е отговорът. Тя е трябвало да получи ролята. И през целия този месец се е подготвяла за нея. Прав ли съм, Фриц?

— Само момент, да си забърша монокъла. — Той го забърса и се вторачи в мен.

— Фриц, чуй ме! Тя не е подходяща за ролята. Но е имало само един начин да се превъплъти в нея!

— Че кажи го де, стига си усуквал!

— Трябвало е да се махне от теб, да се върне назад, да огледа подробно и строго живота си. Да убие едно по едно всичките си минали „аз“, да положи в гроба всички призраци, тъй че когато нито една от предишните Констанс вече не съществува, да се яви на теста и едва тогава, може би, да получи ролята. Това е бил големият й шанс, защото никога в живота си не е играла нещо подобно. И единственият начин да го стори е бил като погуби миналото си. Сега разбираш ли? Това трябва да е отговорът за необяснимите случки от изминалата седмица, за срещите й с всички тези хора, за нейните появявания и изчезвания.

— Не, не — каза Фриц.

— Да, да — настоях аз. — Обяснението е било пред очите ни, но ми просветна едва когато каза името. Жана д’Арк е идеалът за всяка жена, живяла някога под слънцето. Невъзможна мечта. Недостижима.

— Проклет да съм.

— О, не, Фриц! Ти си благословен! Ти откри разковничето! Сега, ако открием Констанс и й кажем, че може би има някакъв, макар и малък шанс… — Гласът ми пресекна. — Фриц — казах, — отговори ми.

— Какво?

— Ако тя внезапно се появи като Орлеанската дева, ако по някакъв странен начин се промени, стане невероятно млада, ще й дадеш ли работата?

— Не ме насилвай, момче — намръщи се той.

— Не те насилвам. Но помисли. Имало ли е някога време, когато тя да е можела да играе Девата?

— Да — каза след секунда Фриц. — Някога, но не сега!

— Изслушай ме. Представи си, че като по чудо това време се върне. Остави миналото й настрана, все едно че пред теб отново стои жената, която навремето си познавал. Ако тя те помолеше, щеше ли да й дадеш ролята?

Той взе чашата си с нерешителен вид, пресуши я, напълни я отново от кристалната гарафа и най-сетне произнесе:

— Кой знае, може би. Няма ли да престанеш най-сетне!

— Виж — казах, — ако успеем да открием онази Констанс и тя те помоли, няма ли да склониш, поне да допуснеш, че има някакъв шанс?

— О, боже — изръмжа той. — Сигурно! Не! Не знам!

— Фриц!

— Не ми крещи, по дяволите! Добре, да! Но „да“ с особено мнение.

— Ето, чудесно! Отлично! Сега, само ако имаше начин…

Погледът ми неволно се плъзна покрай брега, по посока на далечния вход на канала. Сетих се да го прикрия, но твърде късно.

Както Кръмли, така и Фриц вече го бяха забелязали.

— Е, младши вече знае къде е Медея — каза Кръмли.

Да, помислих си. Наистина знам. Но я подплаших с вика си!

Фриц фокусира монокъла върху тунела, откъдето бяхме излезли.

— Там ли ходихте на разходка?

— Да, благодарение на ей този юнак тук — каза Кръмли.

— Аз само се возех — рекох виновно.

— Как ли пък не. Изобщо не е бивало да се завира във вонящата дупка. Вероятно е открил Ратиган, а после я е изгубил отново.

Вероятно, помислих си. Да, вероятно!

— Колкото до вонящата дупка — произнесе умислено Фриц, — дали е възможно просто да си тичал в погрешна посока?

— Какво? — зяпнах аз.

— Тук, в щуравия Холивуд, отточните тръби се разклоняват във всички посоки. Винаги има повече от една, по която да хванеш.

— Север, юг, запад и… изток — изрекох бавно. Не е лесно да изречеш „изток“ бавно, но аз го направих.

— Изток! — извика Фриц. — Ja, ja, изток!

Ние пребродихме мислено хълмовете и се спуснахме надолу отвъд тях, към Глендейл. Никой не ходеше в Глендейл, освен ако…

Ако не беше мъртъв.

Фриц нагласи монокъла в свирепото си дясно око и се зае с рядко язвителна усмивка да изучава източния хоризонт.

— Мамка му, от това ще стане грандиозен финал. Дори няма нужда от сценарий. Да ти кажа ли къде е Ратиган? Ето там! Зарила се е в земята!

— Какво е направила? — попита Кръмли.

— Ратиган, хитрата бърза лисица. Зарила се е в земята. Уморена, засрамена от всичките си животи! Решила е да ги загърне в един последен килим на Клеопатра, да ги направи на руло, да ги депозира в банката на Вечността. Кадърът постепенно се затъмнява. Край на прожекцията. Земя там колкото искаш.

Той ни накара да чакаме, преди накрая да произнесе:

— „Форест Лоун“.

— Фриц, но това е гробище!

— Кой е режисьорът тук? Ти си взел грешната посока, към открития въздух, морето, живота. Ратиган се е упътила на изток. Смъртта я е зовяла с две дузини имена. А тя й е отвърнала само с един глас.

— Ама че тъпотия! — каза Кръмли.

— Ти пък си уволнен — сряза го Фриц.

— Изобщо не съм бил наеман. И какво следва оттук нататък?

— Да вървим, за да докажем, че съм прав!

— Значи според теб Ратиган е слязла в канала и после пеша или с някакво превозно средство е потеглила на изток?

— Именно. Така бих го снимал аз. Великолепен сюжет!

— Но защо ще ходи във „Форест Лоун“? — протестирах плахо, допускайки, че може би аз съм я пратил там.

— За да умре! — рече триумфиращо Фриц. — Вземи да прочетеш разказа на Лудвиг Бемелманс18 за оня старец, който се споминал, сложил си запалена свещ на главата, окичил си цветя на шията и сам се упътил да легне в гроба, като единствен участник в собственото си погребение! Констанс е сторила същото. Отишла е да умре за последен път. Е, да паля ли колата? Кой идва с мен? И по шосето ли ще ходим, или ще хванем напряко през канала?

Погледнах Кръмли, той погледна мен, после и двамата погледнахме слепия Хенри. Той долови взора ни и кимна.

Фриц вече беше поел, отнасяйки със себе си водката.

— Е, водете — каза Хенри. — Пускайте от време на време по някоя псувня, колкото да се ориентирам.

Тримата се качихме в старата таратайка на Кръмли, а Фриц отпред наду клаксона и отпраши.

— Добре, добре, шваба такъв! — извика Кръмли и завъртя ключа. — После защо имало пътна агресия.

Пред входа на канала той спря и се обърна към мен.

— Е, умнико, кое избираш — пътя през Дантевия ад, или по Шосе 66?

— Чакай малко да помисля.

— О, не, не може да бъде! — възкликна той.

Фриц беше изчезнал. Огледахме целия плаж, но колата му не се виждаше никъде. После се обърнахме надясно и там, отдалечаващи се бързо в мрака, мъждееха две червени светлинки.

— Проклетият глупак е тръгнал през канала! — кресна Кръмли.

— А ние какво ще правим?

— Нищо. Просто ей това! — Той даде газ, изви рязко волана и също се метна в черния отвор.

— Това е безумие — извиках.

— И още как. Дръж се здраво.

— Радвам се, че не мога да видя това — обади се от задната седалка Хенри, говорейки на вятъра в лицето си.

Носехме се с пълна скорост под земята, по посока вътрешността на континента.

— Ще можем ли да преминем? — креснах в ухото на Кръмли. — Колко е висок тунелът?

— На повечето места около три метра. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ще се издига сводът. При поройни дъждове водите се стичат от хълмовете към Глендейл, тъй че каналът трябва да е наистина голям, за да ги поеме. Няма страшно.

Пред нас колата на Фриц почти се беше изгубила.

— Ама че идиот — казах. — Знае ли изобщо накъде кара?

— Да. Към театъра на Грауман, а след това наляво, до проклетия мраморен овощарник.

Звукът от мотора беше оглушителен. Сред грохота забелязахме отпред да прииждат същите лунатици, които по-рано ме бяха нападнали.

— За бога, ще ги ударим! — извиках. — Не намалявай! Те са луди, карай направо през тях!

Стените на тунела се носеха отстрани, изпъстрени с историята на Лос Анджелис — пиктограми, графити, безумни рисунки, оставени от бездомни и бродяги през 20-те, 30-те и 40-те години. Лица, изображения на кошмарни неща и нищо, което да е живо.

Кръмли натисна газта докрай и ние се врязахме в обезумялата подземна тълпа, която ни отвърна с ужасяващо приветствие от крясъци и вопли. Но той не намали и те се разхвърляха встрани.

Един призрак ми се мярна, ръкомахащ и пелтечещ.

Ед, Едуард, Еди, о Едуардо! Ти ли си това, помислих си.

— Така и не ми каза довиждане! — викна в изстъпление и изчезна.

Аз изхлипах, докато летяхме стремглаво напред, изпреварвайки вината ми. Всичко оставаше зад гърба ни и колкото по-нататък отивахме, толкова повече се усилваше ужасът ми.

— Как ще разберем къде сме? — попитах. — Тук долу няма никакви знаци. Или ние не ги виждаме.

— Прав си, чакай да поогледаме — каза Кръмли. — Защото на стените всъщност имаше указания, надраскани с тебешир, а тук-там и с черна боя. Той намали скоростта. Различихме цял куп разпятия и надгробни камъни, нарисувани стилизирано, като в комикс. — Ако изобщо може да се разчита на Фриц, май сме стигнали Глендейл.

— Което означава…

— Именно. „Форест Лоун“.

Той включи дългите светлини и движейки се бавно, изви кормилото първо наляво, а после надясно. И ето, че пред очите ни се разкри колата на Фриц, паркирана под металическа стълба. Самият Фриц бе вече върху стълбата и се катереше нагоре към покрития с решетка отвор в тавана на тунела. От двете му страни по стената личаха цели колони от кръстове.

Ние също слязохме, прекосихме покритото с тиня дъно и започнахме да се изкачваме след него. Над главите ни се разнесе дрънчене и решетката се отмести. Отгоре се очертаха раменете на Фриц, поръсвани от започналия дъждец.

Преодолявахме стъпалата мълчаливо, докато той ни подканяше отгоре:

— Хайде, нещастници, докога ще се мотаете?

Под нас долетя пъшкане — слепият Хенри явно също нямаше намерение да остава назад.