Кралицата изгнаница

Единайсета глава „Мистверк“

Най-сетне един следобед в края на септември, четири седмици след началото на учебната година, Хан и спътниците му стигнаха Одънов брод. В проливен дъжд влязоха през източния портал на академията, откъм страната на „Уийн“. Стражите на портата ги упътиха към централния двор на „Мистверк“ в далечния край на Моста.

Главният път се провираше и завиваше покрай сградите на академията. Хан оглеждаше любопитно всичко около себе си. Камбаните на храмовите кули отброиха с дълбок звън четири часа и учениците започнаха да излизат вкупом от вратите, свалили ниско над очи качулките на плащовете си. Бързаха през закритите галерии и газеха в локвите между сградите. Сякаш нямаха търпение да стигнат някъде.

Каменните стълбове указваха съответния колеж — Посреднически, Търговски, Исенверкски — до един с предназначението да изграждат познания. Всяко училище беше групирано около тревист централен двор и се състоеше от учебни сгради, библиотеки и общежития. Академията напомняше на Хан за храма Южен мост, но в по-голям мащаб.

И общежитията бяха впечатляващи — три-четириетажни постройки от тухли и камък, с големи каменни комини и сводести прозорци.

Одънов брод беше като малък град, но без грозните и всекидневни части. Дори и в дъжда изглеждаше озарен от светлина, а лъскавите му камъни бяха инкрустирани като скъпоценности в зелените ливади, чиито граници от цветя приличаха на бродерията по рокля на дама. Всичко все още беше зелено и разцъфнало, макар че обратно в планините есента отдавна бе в пълна сила.

— Мостът е оттук нагоре — посочи Жарава, докато подминаваха сграда, обозначена като „Уийн“. — Конюшните са право пред нас, от тази страна на Моста, но Храмовото училище и „Мистверк“ са от другата страна на реката. Чувал съм, че не е разумно за надарените да се размотават на този бряг.

— Защо не? — попита Хан, когато Жарава подкара настоятелно Пакостливко между две ниски сгради, които намирисваха на сено и кон.

Докато минаваха покрай конюшните, животните вътре започнаха да цвилят за поздрав, а Парцаливко им отвърна предизвикателно.

— Кадетите от „Уийн“ и учениците в „Мистверк“ не дружат — отвърна Жарава. Той се обърна към Кат: — След като оставим конете, може ли първо да се отбием до двора на „Мистверк“ и после да отидем до Храма?

Кат сви рамене и завъртя очи, сякаш можеше да чака вечно.

— Може би ще ни позволят да живея при вас — каза тя на Хан. — Въпреки че ще уча в Храмовото училище.

— Ще попитаме — отговори Хан.

Нямаше представа какви са правилата, нито по колко студенти живеят в една стая. Внезапно го порази ужасна мисъл. Може би всички новобранци спяха в едно и също помещение. Може би щяха да се озоват под един покрив със семейство Баяр. При това положение никога нямаше да успее да затвори очи.

— Самотен ловец! — Предупредителният вик на Жарава наруши мислите му.

Хан вдигна очи и видя, че едно девойче с ниско спусната срещу дъжда качулка пресича двора точно пред него. Беше извърнала лице от лошото време и не ги виждаше. Той дръпна силно юздите и я изпръска с вода.

Тя се отърси и вдигна мрачен поглед към него:

— Внимавай накъде отиваш, става ли? Едва не ме прегази.

Той успя да зърне за кратко част от лицето ѝ в тъмнината под качулката, след което момичето отново се извърна и побърза да се отдалечи, като едва ли не тичаше, привела глава под проливния дъжд.

Хан остана взрян след нея, останал без думи от изненада. После каза:

— Ребека?

Тя изчезна между сградите.

Спомените започнаха да минават през ума му като сцени от недовършена пиеса: кабинетът на Джемсън в Храма Южен мост, Ребека, която докосваше натъртеното му лице със студени пръсти и казваше: Кой ти причини такова нещо? — сякаш готова да се впусне в битка; Ребека, сгушена в ъгълчето на убежището му във Вехтошарника, взряна мрачно в него, предизвиквайки го да направи своя ход. И най-накрая — излизаща наперено от караулното в Южен мост, горда като кралица, повела след себе си дузина освободени Вехтошари.

— Какво има? — попита Жарава, който също беше останал загледан след избягалото момиче. — Кой беше това?

Хан вдигна рамене:

— Моя грешка. Напомни ми за някой, когото познавах у дома.

Кат изсумтя:

— Естествено. Започва се с белтъците към девойчетата още преди да сме се настанили. — Тя слезе от седлото и поведе кончето си към вратите на конюшнята.

Хан се поколеба, все така загледан към мястото, където изчезна девойчето. Дори и да не беше Ребека, девойчетата обикновено не бягаха от него.

Вероятно това, че я заля с вода, не бе помогнало.

Както и да е. Животът му беше достатъчно объркан. Хан скочи на земята и последва Кат.

След като оставиха конете, прекосиха извития каменен мост, поръбен с магазини и таверни, които тъкмо започваха да отварят врати. Хан Подушваше печено говеждо, бекон и наденички.

Същия ден бяха пропуснали обяда в бързината да се доберат до Брода, преди да се е мръкнало. Стомахът му къркореше и Хан се зачуди дали не е по-добре да спрат, или да опитат да намерят нещо за ядене в общежитието.

Жарава и Кат продължиха напред обаче и Хан ги последва, като все пак хвърли назад още един-два погледа, изпълнени с копнеж.

„Мистверк хол“ беше с размерите на катедралния храм в Превалски брод, обширна постройка, към която през годините бяха прибавяни крила без очевиден замисъл. Пристройките се сблъскваха една с друга, разделени в предната част от оригиналната сграда на храма, или я заобикаляха, за да влязат в нечестен двубой зад гърба ѝ. Храмът бе увенчан от висока каменна кула с камбанария, надупчена от високи прозорци, подобни на присвити очи.

Всяка една от частите би била красива сама по себе си, но взети заедно, създаваха настръхнало напрежение, което се нравеше на Хан.

В преддверието един по-възрастен ученик беше заел мястото си зад писалище, свел глава над плътно изписан ръкопис. Едната му ръка си играеше с кичур от гъстата му къдрава коса. Беше от Мечо гърло, може би… а робата му бе поръбена със златни нишки.

Хан и приятелите му се поколебаха на входа в очакване да ги забележат, но младежът изглеждаше погълнат от четивото и дори не вдигна поглед.

— Хубавите дрешки означават, че е експерт — прошепна Жарава, като докосна с ръка собствения си простичък ръкав.

— Какво е „експерт“? — попита Хан. Искаше му се да знае повече за онова, в което се забърква.

— Издържал е две групи от изпити. Първо си новобранец. После си втора година, след това си експерт. Ако издържи третата група, ще се дипломира като магистър и може да стане част от факултетния състав — обясни Жарава. — Три години четене, писане, преподаване, след което може да се пробва за декан.

Жарава беше изучавал с месеци порядките в Одънов брод. Той се покашля шумно.

— Извинете — каза на общия език.

Експертът вдигна разфокусиран поглед, сякаш умът му все още пътуваше някъде далеч.

— О. Извинете. Казвам се Тимис Хадрон, дежурен експерт — каза със силен акцент на общия език. Огледа ги от горе до долу, забелязал следите от дългия път по дрехите им. — Сега ли идвате?

— Аз съм Хейдън Жарава — каза Жарава, — а това е Хансън Алистър. Нови ученици сме, идваме за есенния семестър в „Мистверк“. Съжалявам, че закъсняваме; имахме неприятности по пътя през Ардън.

Хадрон кимна:

— Не сте единствени. Вчера пристигнаха други трима новобранци и очакваме още двама. За нещастие Мирният договор не се съблюдава в Ардън. — Той придърпа една регистрационна книга пред себе си и се зачете в имената из нея. Пръстът му се заби в страницата: — Аха, да. Декан Абелард пита няколко пъти за вас. Сигурно ще ѝ е приятно да научи, че най-после сте пристигнали. — Той хвърли поглед на Кат, която пристъпваше от крак на крак. — А това е…?

— Кат Тайбърн — отговори Жарава. — Не е записана в „Мистверк“, но се надявахме, че може да отседне с нас.

— Не се допуска прислуга — отвърна Хадрон, като си отбеляза нещо, без да вдига поглед. — Когато сте кандидатствали, би следвало да са ви го разяснили.

— Не съм ти прислуга! — отсече Кат, като стовари длан върху регистрационната книга.

— И любовници не се допускат — каза Хадрон. Той най-после я погледна стреснато, когато Кат го улови за предницата на робата и грубо го дръпна към себе си. Момичето се вторачи унищожително в лицето му.

Беше напрегната. Хан познаваше безпогрешно признаците.

— Кат. Остави го — каза той и сложи ръка на рамото ѝ. — Не ни е враг.

Кат пусна дрехата му неохотно и отстъпи назад.

— Или телохранители — продължи Хадрон, като почука с перото си по ръкописа.

— Кат е новопостъпваща в Храмовото училище — обясни Хан.

— Наистина ли. — Хадрон се облегна в стола си и огледа любопитно Кат. — Моля за извинение, новопостъпваща Тайбърн. Новите ученици в „Мистверк“ често пристигат с целия си състав от прислужници и очакват да им осигурим подслон. Изумени са, когато отговаряме с не. Щом искате да постъпите в храма, ще отседнете в самия храм.

— Не искам да отсядам в храма — промърмори Кат. — Не може ли тук?

Хадрон поклати глава:

— Новите ученици отсядат в назначеното им общежитие. — Той замълча. — Поздравления за приема ви в Храмовото училище… има голяма конкуренция.

Кат просто се заигра с шала си и отново привърза коса с него.

— Ще ви хареса, уверявам ви — продължи Хадрон. — Най-доброто общежитие на територията на кампуса. Много по-добро, отколкото тяхното — кимна той към Хан и Жарава.

— Може би тогава те ще отседнат при мен — измърмори пак тя.

— Не се тревожи — намеси се Жарава. — Всичко ще бъде наред. Няма начин да е чак толкова далеч. Ще бъдем заедно постоянно.

— Все едно искам да съм ти постоянно подръка — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си.

Докато разговаряха, учениците минаваха през преддверието по двама и трима, а червените им роби шептяха по каменния под. Поглеждаха с интерес новодошлите, сочеха, шушукаха и попипваха амулетите си.

Хан хвърли поглед към дрехите си на член на клановете — окаляни от пътуването — и почувства, че не е на мястото си.

— Да настаним вас двамата — предложи Хадрон на Хан и Жарава. — Оставили сте конете си в конюшните, нали? — Когато Хан кимна, Хадрон бутна през писалището една карта, изрисувана с мастило: — Новодошлите в „Мистверк“ отсядат в общежитието „Хамптън хол“ ето тук. — Посочи им го и вдигна извинително очи: — Не е от най-хубавите, защото сте сред последните пристигнали, но поне ще се скриете от дъжда. Отговорникът на общежитието ще ви даде завивки и ще ви покаже стаята. Трапезарията е тук. — Пръстът му се заби по-надолу по картата. — Вечерният час е в десет, малко по-късно в храмови дни. От всички новодошли се очаква да са се прибрали в общежитията си дотогава, освен ако имат среща с член на факултетния състав, или участват в одобрени дискусионна група или събитие.

Кат изви устна, без да опитва да прикрие изумлението си от дългия списък с правила, но Хан се постара изражението му да не издаде каквото и да е. Кръстосваше улиците от малък. И дори тогава майка му отдавна се бе отказала да държи сметка кога си идва или излиза синът ѝ.

Щеше да намери начин да заобиколи правилата.

— Отговорниците на общежитията ще имат грижата да ви снабдят с програмите. От вас се очаква утре да присъствате на класните занимания. Ще уведомя декан Абелард, че сте пристигнали. Тя и останалите преподаватели ще ви посъветват в кои предмети трябва да настигнете останалите ученици.

Хадрон придърпа ръкописа обратно към себе си.

— Нещо друго? — попита той, с което възпитано им даваше да разберат, че са свободни.

— Разбрахме, сър. Благодарим ви — каза Хан и поведе останалите по пътя извън „Мистверк хол“.

— Няма да отсядам в никакъв храм — изръмжа Кат, преди още да са се спуснали напълно по широките каменни стъпала пред сградата.

— Ако искаш да останеш тук, нямаш избор — отвърна Хан. — Пътят до Превалски брод е дълъг.

— Защо поне не опиташ? — обади се Жарава. — Винаги можеш да се откажеш. Междувременно получаваш постеля и храна; вече не си в Превалски брод и се измъкна от войната.

Кат не удостои това с отговор.

Хан знаеше, че не трябва да я притиска.

— Това трябва да е Храмовото училище — каза той и посочи каменната сграда с извисяващи се кули от другата страна на вътрешния двор. — Наистина е съвсем наблизо. Да се отбием в нашето общежитие и да огледаме гнездото. После ще хапнем нещо.

„Хамптън хол“ изглеждаше като една от най-старите сгради в кампуса — четириетажна, засенена от масивни дъбове, с алея от каменни плочи, износени от стъпките на милиони крака, минавали по нея през последното хилядолетие.

Общата стая миришеше на мокра вълна и дим. Учениците се бяха скупчили около масата край огъня и играеха на крале и простосмъртни. Вдигнаха очи, когато Хан, Жарава и Кат влязоха, и огледаха хубаво тримата. После сбърчиха благородническите си носове и се върнаха към играта си.

Отговорникът на общежитието Дилбърт Блевинс беше угрижен на вид мъж на средна възраст с кървясали очи и сополив нос, който се държеше така, сякаш нарочно са закъснели.

— Предупреждавам ви, момчета, не е останало кой знае какво, така че да не чувам оплаквания — каза той веднага щом се представиха. — Наслушал съм се на оплаквания. — Рибешкият му поглед се плъзна по Кат, по мешката през едното ѝ рамо и базилката на другото. — Забранено е да водите девойчета по стаите си — поясни.

— Знаем — отвърна Хан, като си мислеше, че със същия успех можеха да се заселят и в храма. — Тя обеща да… ни помогне с настаняването.

— Хммф — проточи Блевинс. — Е, ако тя се качва, и аз се качвам с вас. — Огледа внимателно вещите им. — Това ли е? Е, поне не сте помъкнали всичко, което имате на този свят, като някои хора.

Тук вече грешиш, помисли си Хан. Това е всичко, което си имам на този свят.

Блевинс връчи на Хан и Жарава по един наръч книги и тикна в лицата им вързопите със завивките. После ги поведе по стръмно стълбище, което се извиваше и извиваше нагоре. На всяка площадка в дебелата каменна стена беше изрязан тесен прозорец, от която се процеждаше мръсната, мрачна светлина, пропусната от дъжда. Претоварен от тежестта на множеството торби, Хан се препъваше по неравните стъпала.

През целия път нагоре Блевинс не спираше да ги обсипва с непрекъснат поток от оплаквания, най-вече по адрес на учениците с високи очаквания.

Хан се подготвяше за най-лошото. Без значение колко е зле, помисли си той, ще се справя някак. Така или иначе няма да прекарвам много време в стаята си.

Стълбището към четвъртия етаж беше още по-тясно от предишните три, сякаш последният етаж беше преустроено таванско помещение. Площадката тук беше по-просторна, но таваните в двата края на коридора се скосяваха заради наклона на покрива.

Блевинс тръгна пръв по тъмния коридор надясно, като откриваше пътя инстинктивно. В края на коридора имаше две врати, по една от всяка страна. Блевинс отключи и двете с големия ключ, който извади от джоба си, и ги бутна в отворено положение.

— Вратите остават отключени по всяко време, за да може отговорниците да правят инспекции — каза той и изгледа лошо Кат, в случай че са пропуснали намека.

Ръката на Хан стисна амулета.

— Отключени? Ами ако…

— Учениците би следвало да оставят ценните си вещи у дома — каза Блевинс. — Първокурсниците са по двама в стая, но след като сте от последните, които пристигат, и след като стаите са по-малки от повечето, и двамата ще си имате собствени. Умивалните са на третия етаж.

— И двамата ще си имаме собствени стаи? — Хан се поклати от изненада.

— Не се вълнувай — предупреди го Блевинс, като избърса нос с ръкава си.

Хан погледна и в двете стаи. Еднакви по размери и обзавеждане — миниатюрни и със скосени тавани, с оловни стъкла на прозорците срещу вратите.

Хан избра стаята вляво и остави мешката и завивките си на шумолящия сламеник, който красеше леглото.

Кат се канеше да го последва, но Блевинс излая:

— Девойчетата остават в коридора.

Въздухът беше застоял и задушен, дори и толкова късно през сезона, и Хан си знаеше, че през лятото ще бъде невъзможно горещо.

Външната стена си имаше малко огнище и до него бяха натрупани добре изсъхнали дърва, но не можеше да си представи кога изобщо ще потрябват.

Леглото заемаше по-голямата част от ограниченото място на пода. Можеше да легне в него и главата му да опре в едната стена, а върховете на пръстите в другата. Сандъкът в долния край на леглото с лекота би побрал личните вещи на Хан. Писалището и обикновеният стол, прибутани под прозореца, щяха да вършат добра работа на дневна светлина. Имаше си кана и леген за миене, а на каменния под бе просната плетена черга.

На Хан не му се понрави, че има само един вход и един изход навън, през стълбите, но прозорецът изглеждаше достатъчно голям, за да се промъкнеш през него. Отвори рамката му на няколко сантиметра и пропусна свежия, умит от дъжда въздух, както и няколко водни капки. Прокара пръсти по истинските стъкла. Една покривна плоча предпазваше от по-голямата част от мокрото, но освен това можеше да представлява проблем, ако иска да се покачи на покрива над нея.

Хан се ухили и поклати глава. Като цяло беше най-разкошното място, в което някога е отсядал. Изумяваше се, че на учениците позволяват да живеят така, да спят в едно легло, какво остава сами в стая.

Придърпа торбата, която Блевинс му даде. В нея имаше памучни чаршафи и одеяла, бухнала пухена възглавница, парче лоен сапун за миене и две мистверкски роби от вълна в наситеноален цвят (очевидно един размер трябваше да става за всички). Погали плата и остави дрехите настрана за по-късно, когато щеше да ги пробва.

Хан се върна в коридора, където Жарава го очакваше заедно с Кат и отговорник Блевинс, който, както изглежда, нямаше намерение да ходи никъде, докато девойчето се размотава на четвъртия етаж.

— Къде можем да намерим нещо за вечеря? — попита Хан към Блевинс, който все още го гледаше настръхнало, все едно в очакване да посрещне оплакванията за състоянието на стаите.

— Трапезарията е от другата страна на двора, до кухните — обясни Блевинс. — Сервират на всички в „Мистверк“ и Храма. Ще им дам имената ви. Графикът за хранене е окачен долу в общата стая. Ако отидете по-късно, оставате гладни.

Хан се обърна към Кат и Жарава:

— Да наминем към Моста тази вечер, след като отидем до Храмовото училище — каза той, като и в този момент усещаше тежестта на парите от клана в себе си. — Според мен можем да отпразнуваме случая.

— Мнозина от учениците в „Мистверк“ харесват „Корона и замък“ — обади се Блевинс. — Поднасят гореща храна и относително добро пиво на прилични цени.

Спуснаха се по стълбите пред общежитието. Кампусът вече гъмжеше от ученици въпреки неспирния дъжд. Повечето носеха практични наметки от изварена вълна над ученическите си роби, пъхнали учебниците и книжата под тях, за да ги предпазят от влагата. Имаше и такива с аури — те веднага привлякоха погледа на Хан. Голяма част бяха тръгнали към трапезарията, но други се отделяха от тълпата и поемаха към Моста.

Храмът също изглеждаше като една от най-старите сгради на територията на кампуса. Издигаше се до реката, точно до официалните градини и павилиони, които се спускаха чак до водата, фасадата на сградата беше обърната към храмовия двор, а извитият свод на входа водеше към светилището и класните стаи. Ако имаше нещо общо с Южен мост, двете странични крила с широки веранди бяха общежитията на учениците.

Из верандите, скрити от дъжда, седяха ученици и послушници. Някои бяха сгушени в плетени кресла и четяха; други натискаха педалите на чекръци или привеждаха глави над ръкоделия. Група студенти бяха насядали в кръг на възглавници около учител, който размазваше боя по платно.

Общото помещение за общежитието се намираше веднага след страничната врата на верандата. Една храмова ученичка седеше зад писалището си под стена от пощенски кутии. Пред нея беше прострян плат, върху който бяха пръснати миниатюрни инструменти и парченца дърво. Занимаваше се с инкрустация — изработваше картина от екзотичен дървен материал.

Тя вдигна очи и се усмихна на Хан и приятелите му, докато вратата се затръшваше зад тримата нови ученици — усмивка, която бе толкова слънчева, колкото навъсено като буреносен облак беше лицето на Кат. Носеше бяла роба, но обемната ѝ коса бе привързана с шал в познатите ярки цветове.

Сърцето на Хан подскочи. Момичето беше от Южните острови също като Кат. Добър знак, нали?

— Добре дошли в Храмовото училище — каза тя. В гласа ѝ ясно се долавяше напевният изказ на островитяните. — Да ви благослови Създателката.

— Теб също — отвърна по навик Кат. Беше прекарала достатъчно време в училището на Джемсън.

— Казвам се Аннамая Дубай — каза момичето. — Мога ли да ви помогна?

— Казвам се Кат. Ъм. Тайбърн — каза Кат, като ровеше в килима с върха на обувката си. — Проповедник Джемсън трябва да е изпратил препоръка за мен. — Тя извърна поглед, объркана, когато откъм верандата до тях достигнаха нотите от флейта.

Аннамая се изправи сред шумолене от гънките на робата си. Беше почти толкова висока колкото Хан — кокалеста и енергична. Спусна се към тях и прегърна Кат, сякаш беше отдавна изгубената ѝ богата братовчедка, въпреки че Кат беше подгизнала от дъжда и изкаляна от дългия път.

Кат стоеше замръзнала, неспособна да мръдне.

— Катерина! Благодаря на Създателката! Толкова се тревожехме.

Катерина? Хан погледна Жарава и повдигна вежда. Кой да знае?

— Декан Торчиер ужасно ще се зарадва — бърбореше Аннамая. Думите се изсипваха от нея като вода от отворен кран. — Стаята ти е напълно готова, въпреки че можеш да я смениш, ако желаеш. Точно до моята е, с изглед към градината. Толкова се вълнуваме да те приемем. Нямаме търпение да чуем как свириш. Може би ще успеем да организираме рецитал, когато се настаниш. Виждам, че си донесла и базилката си. Свириш ли на друг инструмент?

Кат стоеше като вкаменена, подобно на превалски елен, който не може да реши дали да избяга от ловеца, или може да остане незабелязан.

Аннамая продължаваше, без да дочака отговор:

— Ще ти покажа стаята. Това е момичешкото крило, така че е точно над нас. — Тя изплъзна торбата от рамото на Кат и я метна на своето, след което взе ръката ѝ. Хан видя, че на Кат ѝ се иска да я отдръпне.

Аннамая пое по стълбите, повлякла зашеметената Кат след себе си. Хан и Жарава се поколебаха в основата им, но Аннамая погледна през рамо и им махна да се качват:

— Елате да видите къде ще отседне Катерина.

Хан и Жарава последваха двете девойчета нагоре по широкото, плитко стълбище до галерия, която водеше към дъното на сградата.

— Тук е като в палат — прошепна Хан на Жарава.

Всъщност никога не беше влизал в палат, но предполагаше, че изглежда по този начин — с мраморни подове и изваяни парапети, високи тавани и бляскащи кристални плафони по стените, в които постоянно гореше светлина. Също като храма Южен мост, но по-голямо и по-изискано. Независимо от това изглеждаше успокояващо, а не заплашително, с всички тези хладни повърхности и открити пространства.

Завиха по коридора в дъното и тръгнаха между редици врати, Аннамая спря пред една вдясно и я отвори.

Стаята беше по-голяма от онези, които бяха отредили на Хан и Жарава, макар и също толкова уютна, със стени, боядисани в наситеносиньо. Голямото легло си имаше балдахин, покрит с ярки раирани платове. Нишата на прозореца беше изпълнена с поставки за музикални инструменти, писалище и маса за рисуване. Пред лявата стена имаше голяма етажерка за книги. В дъното — две високи врати, леко открехнати, водещи към балкон с изглед над градините и реката отвъд тях. През вратите повяваше ветрец с аромат на дъжд и цветя. При хубаво време светлината сигурно заливаше всичко.

А Хан си мислеше, че неговата стая е луксозна. Беше нищо в сравнение с тази.

Кат стоеше сковано на вратата и зяпаше. След това се обърна в обратната посока, за да застане лице в лице с Аннамая:

— Това някаква шега ли е? — попита остро. — Така ли се подигравате на по-долните от вас? Защото изобщо не е смешно, а е злобно.

Лицето на Аннамая се изкриви от изумление:

— Не ти ли харесва? Зная, че е малка и умивалните са надолу по коридора, но… ами според мен изгледът към градините си струва.

Хан приближи вратите в дъното и погледна над градините. След което се обърна към Аннамая:

— Сериозно говорите, нали? Това е нейната стая. Не се занасяте?

Аннамая кимна, като на практика кършеше ръце:

— Можеш да останеш тук засега и поне да се освежиш. Ще попитам отговорника на общежитието с какво друго разполагаме.

— Какво трябва да направя, за да ми дадете тази стая? — попита Кат, сключила подозрително вежди. — Що за място е това? Кой друг ще живее тук?

— Само ти — отвърна объркано Аннамая. Тя хвърли поглед на Хан и Жарава, за да разбере какво става. — Ние… не ни позволяват в стаите ни да отсядат други. Само за твоя информация. — Тя се засуети из помещението, като демонстрираше характеристиките ѝ, подобно на търговец на пазара, докато Кат стоеше, дъвчеше долна устна и не проговаряше: — Ако ти трябват повече завивки, надолу по коридора има килер. А когато си готова за баня, просто намери отговорника на общежитието и тя ще ти…

Кат вдигна ръка, за да прекъсне офертата:

— Чудесна е — каза пресипнало. — Стаята си я бива. Всичко е чудесно. Харесва ми. Благодаря ти.

Аннамая наведе глава настрани. Изглежда, не беше убедена. Опасяваше се, че Кат просто се държи възпитано.

— Добре… ако наистина си сигурна. И така. Графиците на първокурсниците са окачени в общото помещение. Утре сутринта ще дойда да те взема, за да те представя на директор Джохана. Нуждаеш ли се от указания как да стигнеш до трапезарията или…?

— Тази вечер ще минем през Моста — обясни Хан.

Докато прекосяваха двора по пътя към Моста, Кат вървеше отпуснато и изглеждаше нещастна.

— Добре ли си? — попита я Хан. — Аннамая ми се стори… дружелюбна.

— Защо ме настаняват в палат? — попита Кат. — Няма да мога да мигна на такова място. През цялото време ще се притеснявам, че мога да измърся чаршафите.

— Сигурно посрещат ученици от всички страни — обади се Жарава. — Ще свикнеш.

Кат простена.

— И според вас какво им е наговорил Джемсън за мен? Не искам да се мъча да доказвам каквото и да е.

— Ако познавам достатъчно добре Джемсън, им е казал истината — отвърна Хан. — Не би ти устроил капан.

— Той е мечтател — промърмори Кат. — Винаги си мисли, че хората са по-добри, отколкото са всъщност.

Хан сви рамене:

— Наистина е мечтател. Но би казал, че човек трябва да мечтае.

„Корона и замък“, таверната, препоръчана им от Блевинс, се намираше почти в края на Моста. Изглеждаше популярно място — общото ѝ помещение беше претъпкано, а откъм кухнята се носеха прекрасни аромати. Посетителите се състояха най-вече от ученици в „Мистверк“; Хан мярна няколко червени роби, наметнати по столовете.

Той бързо завладя една ъглова маса.

— Аз черпя — каза той, като си припомни, че има точно определена причина да празнува.

— Ти черпиш? — Жарава наведе глава настрани: — И защо?

— Днес е денят на преименуването ми — отговори Хан. — Ставам на седемнайсет.

Объркването на Жарава изчезваше:

— Правилно. Септември сме. Забравих. — Той пусна широка усмивка. — Честито преименуване, Самотен ловец — каза той и стисна ръката му.

Хан не искаше този път денят на преименуването му да остане незабелязан. Шестнадесетият беше отминал без празненство, последният с мама и Мари. А и никога не разполагаха с пари за традиционни празненства. Оттогава насам твърде често си беше говорил очи в очи със смъртта.

Той погледна Кат и отново си помисли за всички избити южняци и Вехтошари. На тази възраст самият той би бил старец на улицата. Повечето главатари на банди не достигаха седемнадесетата си годишнина.

— От сега нататък ще празнуваме всичките си дни на преименуването — обяви той. — Кога е твоят? — попита към Кат.

Тя сви рамене:

— Не зная. Не зная и на колко години съм, така че не питай.

— Избери си ден — каза Хан. — Може би след слънцестоенето. Добре ще ни се отрази едно празненство тогава.

Поръчаха купи супа с шунка и фасул и черен хляб, както и големи халби сайдер. Супата имаше превъзходен вкус, с парченца месо и тлъст лучен сос. Кат и Жарава многократно вдигаха наздравици в чест на Хан, като удряха халбите в масата, за да подчертаят събитието. Всеки път тостовете ставаха по-глупави и по-екстравагантни.

— За Хан „Поглъщана на смърт“ Алистър, Бичът на Седемте кралства! — заяви Жарава.

Хан вдигна чаша, но не успя да се въздържи и се огледа, за да види дали някой не ги е чул. Изглежда, никой не обръщаше внимание на малкото им празненство.

Макар повечето клиенти да не бяха по-възрастни от него, повечето имаха знатен вид, носеха хубаво ушити наметки, меки кожени ботуши и прекалено много животински кожи за това време.

Богатите се отнасят към парите по различен начин от бедните. Употребяват ги безгрижно, просто ги слагат на масата, сякаш разполагат с неограничени количества от тях. Точно те държаха прислугата заета постоянно с непрестанните поръчки на пиво.

Хан хвърли поглед на Кат, която също оглеждаше околността през ръба на халбата си със сайдер. За уличник със съответните умения това място би предложило лесни пари.

Но пък Кат имаше шанса да бъде нещо различно. Хан знаеше от опит колко е трудно да напуснеш играта. Когато той се отказа, враговете му го бяха заплашили. Или не вярваха, че се е променил, или се надяваха да се възползват от него. Изкушаваха го и приятели, усетили как земята под краката им изведнъж е станала по-несигурна от отказа му да пребивава повече в предишния празен живот.

Сериозно зажаднелите скоро започнаха да пристигат от трапезариите, тъй като валеше твърде силно и бе невъзможно да се излежават по верандите. Нахлуваха на тълпи през вратата и веднага се насочваха към бара. Таверната започваше да се претъпква и скоро не останаха свободни маси. Новодошлите се облягаха на стените и жонглираха с халби и чинии с яхния и говеждо печено.

Хан поръча по още едно, както и кейк с канела.

В таверни се чувстваше добре — такива заведения бяха като втори дом за него, докато растеше, място за бягство от поредната мизерна бърлога, където живееше. В таверните, освен това винаги се случваше нещо — наоколо се навъртаха горещи наивници за ограбване, ловки хитреци и контета, които мамят на карти.

Ако искаше да успее тук, се налагаше да развие нови навици. Трябваше да се научи да седи в библиотеката след вечерния час. Така че седемнадесетият му ден на преименуване беше и нещо като финал, но и ново начало.

Той отново погледна Кат, която през цялото време не бе престанала да се тъпче с допълнително. Въпреки че чинията ѝ все още беше наполовина пълна, сега тя се взираше към вратата и въртеше къдрица с пръст, когато е раздразнена.

Хан проследи погледа ѝ. Току-що бяха влезли трима магьосници, чиито ореоли огряваха мрачната пивница. Стояха с гръб към него и отърсваха дъждовните капки от скъпите си наметки.

— И това било най-добрата таверна в града? — обади се най-високият, като освобождаваше черната си грива от качулката.

Студеният му, благороднически глас, пробуди нещо в Хан. Усещането, че всичко е наред, се изпари.

Другите двама се хилеха:

— Може пък храната да е хубава — каза обнадеждено По-набитият и също свали качулка, за да разкрие червеникавата си коса.

Кожата на Хан настръхна. Той присви очи към новодошлите, като попипваше амулета си. Искаше му се да се обърнат, за да види лицата им.

— Поне прислугата тук е по-привлекателна от онази в „Четирите коня“ — рече високият, като се обърна и хвърли око на слугинята, която си поправяше път в препълненото помещение. Говореше с преднамереното произношение на човек, който е пил прекалено много, но има богат опит в справянето с това. — Мисля, че „Четирите коня“ беше кръстена в чест на слугините.

— Нее — каза по-слабият. — Заради онова, което слагат да се вари в казана, е. — Заваленият му изговор намекваше, че и той се е накиснал.

Красивата прислужница ги подмина вихрено с подноса си. Високият я сграбчи за лакътя, при което тя едва не разля пивото, което носеше.

— Ти там — каза той. — Маса за трима.

Тя се обърна и го погледна намръщено:

— Да виждаш някъде маса за трима? — отсече.

— Вдигни някой тогава — рече магьосникът. — Нямаме намерение да ядем на крак.

— Ще се наложи да си изчакате реда като всички останали. А сега ме пусни и не посягай повече с проклетите си магьоснически ръце. — Тя направи несполучлив опит да се изтръгне от него.

Магьосникът се обърна наполовина към Хан, а светлината от фенера обля лицето му с твърди, ъгловати черти — познати, отпечатани дълбоко в мозъка на Хан. Споменът премина разтърсващо през него.

Това бяха Мика Баяр и братовчедите му — братята Мандър, Мифис и Аркеда. Тъкмо те бяха предизвикали пожар в свещената планина на Ханалеа, за да дадат началото на поредица от събития, приключили със смъртта на Мари и майка му и унищожаването на стария му начин на живот.

Мика беше син на Гаван Баяр, висшия магьосник на Превала, който по всяка вероятност все още издирваше Хан. Мика беше брат на Фиона Баяр, която погна него и Жарава през границата на път за Делфи. Хан стисна амулета си и проследи с пръст сложно изрязаните очертания на скъпоценния камък в него. Камъкът започна да съска във влажната му длан.

— Ще те пусна, ако ни намериш маса — каза Мика и дръпна грубо към себе си прислужницата. Подносът ѝ падна, а пивото се разплиска чак до кръста и по пода започнаха да се търкалят халби.

Магията нахлу през Хан и накара главата му да се завърти. Той се отърси в опит да я проясни, след което скочи на крака, а столът падна шумно зад него. Жарава каза:

— Самотен ловец! Чакай! — Гласът му беше нисък и настоятелен, но Хан го пренебрегна.

Той започна да си проправя път през отстъпващата тълпа, докато не се озова пред Мика и прислужницата.

— Пусни девойчето, Баяр — произнесе.

Замъглените от алкохола черни очи на Мика се плъзнаха незаинтересовано през него, а после се разшириха и фокусираха. По лицето му плисна сепване. Сведе поглед към ножа в дясната ръка на Хан. После отново го върна върху лицето му:

— Алистър — прошепна. — Но… това е невъзможно. Не може да си… Не си…

— Баяр — произнесе Хан.

Не се усмихваше. Гневът гореше в стомаха му като бренди. Можеше да затвори устата на Баяр, тук и сега. Съвсем лесно. Никой на това място нямаше да го спре. И би се измъкнал още преди някой да е успял да реагира. Номерът беше да уловиш погледите на всички кандидат-герои, а после да си тръгнеш бавно, докато не се озовеш навън и…

— Кръвта на демона! Изгаряш ме! Пусни! — каза прислужницата и най-после измъкна ръката си от хватката на Мика. Остана на мястото си, като премигваше напиращите сълзи и се взираше в мехурите, изникнали под лакътя ѝ.

Мика изглеждаше поне толкова изненадан, колкото и тя.

— Аз… съжалявам — заекна той. — Стана случайно. Не исках да…

— Просто млъкни — каза Хан. — Не иска да чува извиненията ти. Вие, от семейство Баяр, обичате да посягате на онези, които не могат да се защитават. Като прислужници, просяци и деца.

Думите му отекнаха звучно във внезапната тишина, а извинителното изражение се оттегли от лицето на Мика. Братовчедите му пристъпиха от двете му страни, макар че останаха на стъпка зад него.

Няма да си заложат главите, помисли си Хан. Мика Баяр никога не би изкарал дълго като уличен главатар.

Тълпата се раздвижи на вълни, щом прислужницата се обърна и побягна трескаво към вратата.

— Не разбирам за какво говориш — произнесе Мика. Очите му се побавиха към отдалечаващото се момиче, след което рязко се върнаха на Хан. — Не исках да я наранявам.

— Защо вместо това не опиташ с мен? — каза Хан и размаха бавно ножа си напред и назад пред лицето на Мика, номер на хората, опитни в убийствата с хладно оръжие. Не отделяше ръка от амулета си, докато клиентите около тях бързо се топяха и отстъпваха.

— Самотен ловец — каза зад него Жарава. Гласът му беше мек и равен, за да не стресне Хан. — Не забравяй защо сме тук. Той не си струва.

Хан пусна амулета, но не спря да движи ножа.

— Да не сте ме проследили дотук? — попита остро Мика. — Ако е така, предупреждавам те, че…

— Ходя на училище тук, също като теб — отвърна Хан.

Мика мигна оглупяло към него. Действието на алкохола бавно започваше да го напуска:

— Ти? Знаеш ли изобщо да четеш и пишеш? Няма начин толкова да са занижили изискванията.

— Е — отговори Хан, — приели са теб.

Гневът замени ухилването по лицето на Мика.

— Ти си крадец — озъби се той, а черните му очи горяха. — Крадец и убиец. Издирвахме те из всички седем кралства. — Погледът му откри амулета на Хан. — Този амулет принадлежи на моето семейство, а ти го открадна от мен. Вече можеш да го върнеш.

Той посегна към амулета на Хан. Хан не направи опит да го спре. Щом ръката на магьосника приближи, от амулета изригна пламък, а Мика рязко я отдръпна, като ругаеше и засмукваше изгорелите си пръсти. Опита още на два пъти, и още на два пъти змийският амулет му попречи да го улови.

Тълпата захихика нервно.

— Но… как си успял да…? — Мика се взираше в амулета с предадено изражение.

— Кой е крадецът, Баяр? — попита Хан, като отново скри амулета в длан. — На кого принадлежи наистина? Колко далеч назад във времето трябва да се върнем? В сравнение с теб съм от знатно потекло. Цялото ти семейство се състои от крадци и убийци.

По ножа му пробягаха огнени къдрици и Хан стисна здраво устни, за да удържи чародейството, което заплашваше да се излее неканено от тях. Без да е сигурен какво ли заклинание точно ще произнесе.

— Ти не си магьосник — каза Мика, все така вторачен към амулета. — Как изобщо успяваш да го пипнеш? Какво си му направил?

— Сигурен ли си? — прошепна Хан. — Сигурен ли си, че не съм магьосник?

Той отдели длан от амулета и протегна и двете си ръце към Мика. Могъществото натежа под кожата му и засия през пръстите, озари изуменото лице на Мика.

— Кога пък на теб ти беше дадено да си магьосник? — изрева Аркеда Мандър, сякаш Хан по някакъв начин беше успял да си спечели със сладки приказки място в благородническия им клуб.

Мика се олюля назад и потърси с ръка собствения си амулет под яката, докато в същото време протягаше другата си ръка към Хан.

Тъй като нямаше желание да рискува с амулета Ватерлоу, Хан сграбчи в юмрук наметалото на Мика и го придърпа към себе си. Притисна нож в гърлото му.

— Пусни амулета, или ще ти прережа гърлото — промърмори той.

Мика позволи на ръцете си да паднат, а очите му станаха кривогледи, когато погледна към острието.

— Самотен ловец! — повтори Жарава. — Не.

— Най-добре отваряй учебниците, Баяр — каза Хан, приближил лице на сантиметри от това на Мика. — Сега и аз съм в „Мистверк“. Най-добре отваряй учебниците, ако искаш да не изостанеш от мен.

Още докато го произнасяше, си знаеше, че да отправя на Мика предизвикателство за съревнование по магически умения вероятно беше една от по-глупавите идеи в и бездруго лоша година.

Но оставаше или това, или да му пререже гърлото пред десетки свидетели. Яростта му бе намаляла. Не беше оцелял из улиците в продължение на седемнайсет години, защото е глупак.

Входната врата се разтвори с трясък и прислужницата влезе с широки крачки, повела Стражник в сива униформа.

— Ето ги, Макс — каза и посочи към Хан и Мика. — Същите.

Хан отстъпи от Мика и скри ножа си обратно в ръкава.

И двамата с Мика напъхаха ръце в джобовете и загледаха невинно.

Макс извади малък, подвързан с кожа бележник:

— Някой друг пострадал ли е? — попита, като облиза върха на молива си и се огледа мрачно.

Никой не го погледна в очите, нито издаде дума.

Този е малко по-различен от сините куртки, помисли си Хан. Въоръжен с бележник вместо с боздуган.

Макс си набеляза един ученик, проснат на масата в средата на помещението.

— Хърд! Какво видя?

Хърд сви рамене:

— Нищо не видях. Не видях никакво боричкане. — Погледна нервно към прислужницата, а сетне отмести поглед. — Не че Рута лъже. Просто не видях. Трябва да съм спял. — Той се прозя широко и отново отпусна глава на масата.

Макс погледна Мика и Хан.

— Имена? — попита той.

— Няма нужда от имена, сър — вдигна рамене Хан. — Всъщност не се случи каквото и да било. Просто малко приказки на висок глас и ръкомахане.

Макс изсумтя.

— Твърдиш ти. Рута, кой от двамата те изгори?

— Тъмнокосият заклинател ей там. Светлокосият дойде да ми помогне.

Очите на Хан се отместиха от Макс на Рута. Не можеше да повярва. За разлика от друг път никой не го сочеше обвинително.

Макс се взря заплашително в Мика:

— Име? — Когато магьосникът не отговори, прибави: — Ако не си кажеш името, ще те отведем в затвора за нощта.

— Мика Баяр — процеди през здраво стиснати зъби Баяр.

— Къде си отседнал?

Мика завъртя очи към тавана. Или не желаеше да каже, или беше коментар по адрес на условията за пребиваване.

— „Хамптън хол“.

Хан и Жарава размениха погледи. Баяр беше отседнал в същото общежитие като тях — най-лошото. В което имаше смисъл, защото и той беше закъснял. С какво ли точно се бе занимавал, за да закъснее за училище?

— Първа година или какво? — попита Макс.

— Да — отвърна Мика. — „Мистверк“. Тази сутрин пристигнах от Превала. И щом си записваш имена, е хубаво да знаеш, че баща ми е…

— Ти по-добре знай, че в Брода не търпим сбивания — каза Макс, без да обърне ни най-малко внимание на думите му. — Без значение кой е баща ти. Новодошлите не са добре запознати, но им се налага да учат бързо, или бързо си заминават. Налага се да научиш, че трябва да владееш гнева си, а ръцете ти да не шават.

Подобно на опитен уличен играч, Макс плъзна поглед през запленената си публика, след което отново ги вторачи заплашително в Мика:

— Давам ти първо и последно предупреждение. Предизвикаш ли още веднъж неприятности, отиваш право при ректора. А ректорът няма да се поколебае да те изключи, ако си прекалено глупав, за да се държиш възпитано.

Макс се наведе към Хан и Мика:

— Магическите нападения са друг въпрос. Използвате ли амулетите си, за да нападнете някого, няма да има изслушвания. Тръгвате си. Ясно?

Хан преглътна шумно от облекчение, че бе устоял да не използва амулета си. Много вероятно Макс беше изнасял съвсем същата реч пред наперени благородници, свикнали лошото поведение да им се разминава у дома.

— Не аз трябва да отговарям на въпроси. Той е крадец! — каза Мика и посочи Хан. — Открадна ми амулета.

— Вече? — попита Макс, като отгръщаше нова страница в бележника си. — Кога се случи? Стори ми се, че според теб току-що си пристигнал.

— Случи се у дома — каза Мика. — Братовчедите ми са свидетели.

Братята Мандър кимнаха едновременно като марионетки, увиснали на едни и същи конци.

— И аз бях там — каза Жарава, като излезе от сенките и застана вдясно от Хан. — И го помня малко по-различно.

Баяр изглеждаше още по-изненадан да види Жарава.

— Ти? Ти пък какво правиш тук?

— Същото като останалите. Тук съм да уча — отвърна Жарава. Беше пуснал собствения си амулет и сега и той сияеше от насъбраната енергия.

— Но ти си от клановете — произнесе Баяр, като навлажни устни. Изглеждаше по-изнервен от присъствието на Жарава, отколкото от това на Хан. — Нямаш… — Той спря. Вероятно се канеше да изрече „Нямаш дарбата“, когато си даде сметка, че доказателството за противното е пред очите му. — Но това е невъзможно — каза той и отвращението изкриви чертите на лицето му. — Бракът между гъбоядци и надарени е забранен.

— За някой, който току-що пристига, определено имаш мнение по много въпроси, Мика Баяр — обади се Макс и прибра бележника си. — Нямаме правомощия извън Брода. Не ме интересува какво се е случило в дома ти. Налага се да го оставиш зад гърба си.

По това време Мика вече се бе овладял. Каквото и друго да говореше човек за него, схващаше бързо. Той се обърна към Рута, прислужницата, която стоеше наблизо и наблюдаваше ставащото:

— Извинявам се за нараняването и грубото ми поведение — каза, като наведе глава. — Беше непростимо. Моля те, отиди при лечител и ми изпрати сметката в „Хамптън хол“.

Рута кимна подсмърчащо:

— Просто внимавай вече.

— Можеш да разчиташ на това — каза Мика. Той се обърна към Макс: — Сър — продължи, — приемете извиненията ми за произшествието. Повече няма да имате неприятности с мен.

— Хубаво — каза умилостивеният Макс. — Постарай се да е така. А сега двамата си стиснете ръцете, за да мога да продължа обиколката си.

Хан погледна Мика Баяр право в очите и се усмихна — предизвикателство на уличен главатар. Той протегна ръка. След миг колебание Мика я улови. Помежду им лумна сила, магически дуел, достигнал патова ситуация.

Мика се наведе по-близо до Хан и каза:

— Най-добре си пази гърба, Алистър. Вече знам къде си и разполагам с достатъчно време. — После пусна ръката му и направи крачка назад.

Мика завъртя наметало през раменете си и закопча сложната катарама на шията. Погледът му се плъзна през Жарава и спря на Кат, все така присвита в ъгълчето на масата. Мика се усмихна — дълга, бавна усмивка — и се поклони иронично. Тя потрепна и присви намръщено рамене.

Като се замислеше сега Хан, Кат бе останала изненадващо тиха по време на целия му сблъсък на воли с Баяр. След всичко, случило се във Вехтошарника, да не би вече да се боеше от магьосници?

Като все така се усмихваше сякаш на някаква лично своя шега, Мика кимна на Хан:

— Алистър — произнесе. — Желая ти късмет. — И като даде знак на братята Мандър да го последват, излезе от таверната.